Рецензия на книгата на Георги Изворски „Аз…и Пикасо”

Много е писано върху творчеството на Димитър Казаков-Нерон и неговата езотерична космогония, овъплътена в слово и живописен пластицизъм. Корифеи в изкуствознанието като Аксиния Джурова, Борис Климентиев и ред по-млади автори – Димитър Пампупов, Атанас Илиев, Ина Сотирова, Светлин Абаджиев, са разглеждали живописта му в ракурса на космичното, вселенско проявление на Духа, на тайните откровения на сакралното познание и изконната пра-памет на човечеството, създали типично Нероновски йератични знаци, символи и митологеми, неразгадаеми за простото око и сляпото сърце. Георги Изворски обаче за пръв път успява да ни доближи плътно до живия човек и неговото творчество, погледнати отвътре, от бездните на една съкровена изповед, озарена от страдание, изкупление и съпреживяване в обща поетична амалгама, обединяваща двамата творци. Не можеш с малко огледалце да отразиш един мащабен образ – ще уловиш я око, я ухо, я част от челото и носа – но никога цялото. Нужен е силно окрупнен и необятен ракурс на творческото взиране в обекта на изследването, за да проумееш и съпреживееш неговите откровения като свое собствено познание. Ще се осмеля да цитирам думите на Силвина Белопойчева за автора на настоящето изследване, обединили в няколко щриха най-същественото за книгата: „Двама титани на Духа си дават среща на Земята. Знаменитият дух, българският художник и творец – Димитър Казаков-Нерон и бъдещият духовен учител Георги Изворски преплитат съдбите си. Два огъня, които правят клада, превърнала се в пожар, горящ в сърцата и умовете на хората.. Тази книга е един своеобразен наръчник на Твореца и Човека, тръгнал по пътя на Духа… който ни въвежда в една истинска творческа работилница на Живия Живот на Огъня, в който горят истинските творци.”

Астралният живот на човека в неговите космични пътешествия и проявления ражда духовни брожения, овъплътени в творчество, което извайва истинския образ на човека под странния му, чудат и понякога неугледен външен лик. Нещо повече, последният е често защитна маска на една пределно крехка и болезнено уязвима душевност, понесла върху плещите си прекомерно голямата тежест на таланта и гениалността, както твърди авторът на тази книга. Животът на Нерон е разгледан в широката амплитуда от „обичливото чувство за хумор” /както споменава Силвина Белопойчева/ в многообразните житейски ситуации, до израза на преклонение и възхищение пред прозренията на художника. Книгата е написана на крайно изразителен език, самата тя шедьовър на белетристичното и поетично майсторство и художествено откровение, в стил, подобен на стихотворение в проза, в звучните регистри на една пребогата на нюанси музикално-пластична партитура. Никой досега не е писал така за Нерон – с оголен нерв на сетивата, топло, задушевно, с много обичлива ирония относно маниакалното самочувствие на художника и буйните му словесни изстъпления и проникване в ранимата му душевност, с фино и проникновено надникване зад видимата фасада в тайнствата на душевността му. Авторът изследва всичко – възгледите на художника за изкуството, културата и политиката, за Бога, природата и човека; историографията на неговия род, многобройните му контакти, вписването или невписването му в цялостната социокултурната картина на времето, техниката му на рисуване, художествените му предпочитания, парадната страна и кухнята на неговото творчество. Ето няколко живописни реда от жизненото верую на художника: „Ще ти открия тайната… Слушай природата! Няма какво да измисляш. Тъй е свирил Орфей. Всичко от природата. И затова животните и птиците са го разбирали. Дъждът звъни, слънцето пее, вятърът свирука, потокът бълбука…Дори цветчето, което разтваря чашката си, издава своя собствена мелодия – хармонична и прекрасна…Всяко едно от тия Божии творения е музикален инструмент. Арфа, цигулка, гайда, кавал, дудук, тъпан, пиано… Всичко!” Художникът който „ходи облечен като парижки клошар, спящ под мостовете на Сена”, има всъщност великодушна, състрадателна и всеотдайна душевност, прикривана зад неугледната външност и привидно конфликтното поведение – тази дихотомия, или по-скоро, плуралистичност на характера, авторът е схванал по гениална интуиция, на базата на дълбоко кодирани вътрешни сходства между двата мащабни Духа. Ето част от прозаично-космогонните възгледите на Нерон в неразчленима земно-духовна сплав: „…Ето сигналът от звездите до тебе. Когато всичко е точно, връзката е идеална. Когато не е, сигналът те търси дълго, отслабва, оплита се, попада другаде и тъй нататък. Резултатът – неточен хороскоп. Животът ти върви зле. Защо? Защото нямаш командир, който винаги да те напътства. Просто си изгубена овца. Разбра ли? – Ами ако туй сигналче не може да те открие?Ставаш или луд, или гений, а? – Браво бе, боклук, напълно си разбрал. Звездният сигнал е душата ти. Изпратен е отгоре, намира тялото, вселява се, напътства го, води го…Държи непрекъсната връзка, а накрая пак се прибира откъдето е дошъл… Но тялото има и друг водач – първичните инстинкти, т.е. ръчното управление. Другото е дистантционното, вярното Божие управление….. То идва отдалеч – едва го чуваш, виждаш, усещаш. Най-чувствителните, най-емоционалните, най-свестните го улавят и живеят по него… Исус дойде, за да свърже хората със Създателя. За да не бъдат слепи и глухи…Връзката бе прекъсната…Всеки се е юрнал към тленното и преходното…”

Ще прочета още един пасаж от книгата: „Нерон разпалено заговори за изкуството, за различни художници. Директно и безкомпромисно се хвалеше, че е най-добрият, най-колоритният, най-оригиналният, най-самобитният, най-неповторимият, най-неподражаемият…. – Аз… и Пикасо! Двама сме.Ние очертаваме пътя. За другите отзад е лесно. Вървят по пъртината. Най-трудно е да минеш пръв…”

Когато Нерон умира, търсят паметника му: „След пет крачки го видяхме. Очаквах нещо такова, но пак не можах да повярвам на очите си. Знаменитият Нерон. Българският Пикасо. Художникът. Скулпторът. Поетът. Музикантът. Неподражаемият творец, верният приятел и добър човек – лежеше кротко под голата, черна пръст, без следа от паметник, мраморна плоча, дори камък. Дървеният кръст бе изгнил. И името едва се разчиташе. Фенерът – съвсем ръждясал – тъмнееше килнат… Но все пак, някой бе идвал. Жълтееше недоизгоряла свещица. И стрък карамфил……Преди да се кача в колата, погледнах нагоре, към небесния безкрай. Първата звезда блестеше над хоризонта. Кой знае защо се сетих за последната му картина. За онази голяма, сводеста, светла, самотна, мълчалива врата – отворена към Нищото… Или към Всичкото…”