/*
*/

https://www.youtube.com/watch?v=cGFsw3EyU6I

 

0.00 – 7.03: Значи можеш един грешник наистина да правиш против него нещо, защото и той е грешник, а един абсолютно праведен човек, ако се опиташ да го ликвидираш, да го унищожиш независимо по какъв начин, има да теглиш такива големи страдания, каквито наистина е бедно човешкото въображение.

Така.

 

Силвина: Ще изпея една песен на ватански на Учителя. Той казва за ватанския, че е един прастар език, да, не казва точно какъв е този език, но това най-вероятно е езика на първите българи, който става основата за всички останали езици всъщност и това  е свещен език, спуснат от Небето, факт е, че расите преди арийската не са имали език, дори арийците не са имали език, те са общували по друг начин и чак при бялата раса всъщност езика такъв, какъвто е днес, започва да се развива, но този език не идва от хората, това е наистина небесен език, който се спуска, свещен език, в който всяка една дума, с вибрацията, която носи, с всяка една от тези срички, от тези думи може да се каже много и той е всъщност в същата песен по описателен начин превежда нещата и понеже днес е Дълга събота е подходящо точно тази песен да изпея, тя се казва – “Махар, бену, аба”, може да се отпуснете, да си затворите очите и да се насладите на музиката, защото това наистина е ангелска музика.

 

Учителя превежда текста от ватански и тълкува само първите, две,три думи. Махар означава спускане надолу, слизане, надолу, низходящо движение или инволюция; бену е изкачване нагоре; и аба е равно място, където вече се създават условия душите да изявяват дарбите си и да работят. Когато слизаме и когато се изкачваме има различни препядствия, но когато стигнем до равното място, тогава нещата стават с лекота. И “слънцето на живота пося у нас” това е голямата промяна, това е Христовото съзнание, онова слънце, което засява, което се възражда, което възкръсва и това е смисъла и на този размисъл. И така.

 

7.04 – 9.32: Георги: Сетих се нещо, понеже иконата ми е пред очите, да ви кажа още нещо, така или иначе съм започнал

Силвина: Това е един гоблен

Георги: Да, сега вижте инициалите, които са на ореола на Христа, те са V O и N, на някой икони ще ви направи впечатление, че V-то е отгоре на главата му, но така е най-точно заради това ви го казвам, църквата има леко по-различно тълкуване, но понеже аз директно свалям информация отгоре, тълкуването е следното: V-то означава чудотворец над чудотворците, аз съм чудотворец над чудотворците, Господ над господарите, както в евангелието пише цар на царете и господар на господарите. О-то означава – аз съм член на божественото семейство на светлината, хармонията, любовта и живота. А какво означава N? N означава – моята саможертва е дори това, и понеже това е жертвата, която е – Възкресение Христово. Всичко това ви го казвам, защото просто иконата ми беше под ръка и ме подсети. Не ви карам да ми вярвате, който иска може да не ми вярва, да го провери и понеже знам, че скоро дали след 5 месеца или след 5 години или след 15, всеки ще има дарбите, не като моите, а много по-големи, както е казал Иисус – “ще правите чудеса като мен и много по големи от мен”, но когато дорасне съзнанието, за да започне да се дават тези дарби, способности и таланти.

 

9.33 – 49.07: Вече дойде време да преминем към книжките, най-сетне.  И аз по едно време бях започнал да казвам, ами аз съм бивш поет и бивш писател. Как така бивш? Еми бивш, аз не се усещам, не бях писал от доста години наистина и наново ме накараха да започна да пиша книжките. Имах издания на една, две стихосбирки, ей такива дребни работи, писал съм една, която изчезна тази повест, казваше се Стръмни делници, тя беше от разкази и новели, беше хубави неща, интересни работи, наистина бяха изключителни, но сигурно не е трябвало да се занимавам с нея, просто изчезна. Писал съм и детски разкази и детски стихотворения, текстове за песни, какво ли не по поръчка. Разбира се, като бях редактор и като наближават празниците – 9 септември, 1 май или някакъв социалистически празник, и няма, сядам, пиша едно стихотворение от 3 куплета и на първа страница, казвам на моите приятели художници да направят една хубава илюстрация и така.

Значи, най-малката книжка тук е тъй наречената “Златна сфера”, която е инструкция за самолечение, наистина от 100 човека, на 100-те може и да не даде ефект, но по мое мнение са ми казвали поне 70, 80% който започне да го прилага добре, има изключителен ефект, наистина изключителен. Дойде от Пловдив един мъж екстремист такъв като мене и ми вика: “Георги – защото аз като пия билка, пия три пъти повече и три пъти щях да замина в отвъдното, обаче Небето реши и ме спаси, защото като давам на някой билка, трябва да проверя повече – той вика –  сложих си един път златната сфера, тя ми дава сигнал да я прибера, да я прибера, аз не я прибирам, след 48 часа спря да ми дава сигнал, на седмия ден със ставането от леглото паднах и едвам дойдоха да ме свестят двама души, които са много посветени, да ми дадат енергия и да стана отново човек”, а сферата, която е златната, тя е разумна, наш приятел, може да говорите с нея, тя върши тези неща и така нататък да контактувате като със разумно същество, там са описани всичките работи, точно по инструкция, по каталог, както е, за правенето на златната сфера, освен това е там и тей наречения лечебен код, който е,  в комбинация става още по-добре. И редица хора са идвали при мене, десетки, да не кажа стотици, които са се излекували от редица болести по този начин, но трябва да има човек търпение да я прилага през ден или през два дена, да не бърза и постепенно тялото му да приема новите енергии, ще ги усети, ако направи правилно инструкцията, която е тук.

Следващата книга, която тук ми попада това е “Великият трепет”, в тази книга има три книжки и е добре човек да започне да я чете отзад напред, отзад са Закона за даването или Закона за десятъка и 144 хиляди, бяха в отделни книжки, но понеже се изчерпаха, те бяха по 5,6 стотин броя, хиляда ли не си спомням, първите издадени и аз съм ги сложил в тази книга да стане по-дебела, а Великият трепет е четиво, което е малко изпреварило с около 20 години, дори и повече днешното съзнание, той се чете само от много духовни хора, който могат да проникнат и да го разберат, макар че едно приятелче от Варна го чете три пъти, докато не вика: “а бе, нещо почнах да разбирам” като е прочел.

Всички книги междудругото са вибрационни и може да се каже са зареждащи и оздравителни, но отначало, ако ви стане тежко, да не се чудите, най-напред преди да започне какъвто и да е оздравителен процес, аз много се радвам, когато ми стане зле, колкото по зле, толкова по-добре, и знам, че когато отмалея и не мога да стана 6 дни само лежа, без нищо да ме боли, без нищо, знам, че на седмия ставам, все едно, че не съм губил сила, все едно, че съм се хранил на трапези 6 дена, силата, всичко ми се възвръща, но през това време не мога да седя дори на стол, само в легнало положение, това е фазово преобразуване на тялото и изчистване на болестите и на някой от вас ще се случи и когато му е зле, няма да тича веднага на доктор и да пие по една шепа лекарства, ще изчака 24 часа, ако има възможност, ако наистина не е толкова зле, не отричам традиционната медицина, лекарите са добри, лекуват ни, полагат грижи, но по мое мнение тя е остаряла с около 1 век, 100, 150 години е назад, особено по показателите, нашето тяло вече се изменя, кръвната система вече ни е друга, органите променят състоянието и конфигурацията си, почват да се заместват и ред други работи, лекарите казват, аз познавам наистина хора, които нямат абсолютно никакво желязло в кръвта и нищо им няма, т.е. хемоглобин – нисък, 0, е и, какво от това, как се чувстват? – ами добре, ами всички ще станат като нас, ние като тях повече няма да станем и заради това, когато човек започне да му намалява – ама аз, липсва ми желязло – идеално, ще свикнеш с това желязло, няма да е 12,14 или 120,140,160, а на жените е малко по-ниско 110,105 – ама как 70,80  – да ще караш със 70, 80 – ама с 50 – ще караш с 50, ще се научиш, важното е да издържиш този период на криза.

Така, следващата книга, тази книга е “Диамантената десятка”, която е прочута с това, че е първата ми книга и изключително лечебна. Значи, не и правя най-голяма реклама на нея, всички са прекрасни и са добри, но за нея специално съм чул, че една жена след като я прочете вика: “дъщеря ми си беше заминала, аз направих връзка с дъщеря ми в отвъдното и се успокоих, защото 9 години след като си замина, аз не можах да я прежаля”, бабата беше на 90 години като ми каза, от Бургас е, още е  жива и здрава и сигурно сега като отидем ще дойде да ми слуша беседите. Един казва: “спа под възглавницата с нея, за да ми минава главата”, сега не че е моя, чисто и просто е книжка за всяко съзнание, тя е леко написана и е повече като пътепис, отколкото като духовно-езотерична книга.

Ето тук са ми събрани любимите стихотворения, това е наистина както всеки един поет има и много силни, има и средни, има и по слабички, обаче прекрасно е и това е хубавото, защото аз съм на същото мнение да пиша кратки, но силни стихове, не че нямам и по-дълги. Ще ви прочета едно, две от тях и после минаваме на основното, която е тази книга – наръчник за творческата личност, изключителна книга, не защото е моя, защото издателя като стигна до стотната страница ми се обади и вика: “ама как не съм знаел за тази книга, бе, моментално трябва да я издадем, народа да започне да чете, защото тя има велики истини вътре”, тя е за Димитър Казаков Нерон, автобиографични данни дава, които няма да ги разказвам, а е хубаво да се прочете да се види какъв съм бил на по-млади години. Това е интересна книжка, тя е художествена литература повече, но е и духовна-езотерична литература, а и творческа, защотото се дава за всички видове творци, не само за художници, защото Казаков беше скулптор, художник, музикант, той беше живописец, той беше всичко, той няма нещо, което да не се интересува, той беше обущар, присаждаше, обогатяваше, човек, който се захваща с много работи и беше ръкат, наистина му отиваше, но единственото което беше.. прекаляваше с тази трудоспособност и с това себеотдаване, което е. Нали, човек все пак трябва да внимава да не прекалява в нищо, защото нарушаваме принцип на Небето за прекаляването и заради това е българската хубава народна поговорка “Прекален светец и Богу не е драг”.

И сега ще ви прочета едно стихотворение, което съм го писал отдавна без да знам каква ми  е мисията и за какво става въпрос. Исках да бъда обикновен човек, максимум да бъда градинар, овущар, и понеже съм мързелив да наседя една градина с орехи, ще почнат да дават на 10,15,20-та година, аз не бързам, обаче отиваш и само ги обираш, нито ги режеш, нито ги пръскаш, нито нищо, единственото, което е, да не ги оберат, ама колкото могат да оберат, колкото останат, тя като е огромна градината, има хиляда дръвчета все ще има и за теб, ще има и за нашите мургави братя, така че ще има за всички. Това ми беше мечтата на живота да се отегля някъде и да имам една овощна градина и една колиба и да си живея, обаче Небето отреди нещо съвсем друго. Ами ще ви прочета, защото ме подсети сутринта Катето вика: “ей превела съм на немски даже твойто стихотворение” –  “Командировка”, можеш да го кажеш и на немски, ама не знам колко знаят немски. Ето сега, а после след него веднага ще прочета мойто пък любимо, макар че всичките си ги обичам, нали, като всеки творец, всичкото му е рожба и всеки си обича рожбата. Така, ето “Командировка”:

 

Защо отново ме изпращаш тука

в безкрайното сражение с името Земя,

не ми тежи мундирът, раницата, калните ботуши,

тежи ми миризмата на омраза,

не искам да спечеля ни една атака

и битката не искам да спечеля,

победите са винаги разлъки,

но нека бъде волята ти,

Отче, ще се сражавам като мъж

до залез слънце,

ще пренощувам с една звезда

и в зори ще хвана първият експрес към теб.

 

И аз съм гражданин на крайните квартали на вселената,

и аз седя в пристанищната кръчма,

и аз си пийвам с ангелите докери,

и аз обичам морските сирени,

и аз почитам Бога на морето,

и аз във бурята на Господа се моля:

О Господи, душите ни закриляй,

делата ни, направени и ненаправени, прости,

вземи ни в светлината на сърцето си

от шепа мрак да станем шепа слънце.

 

Тази книга има четири раздела, първият е духовен, вторият е любовен, третият е за нещата от живота, четвъртия е социално насочен. Четвъртият се казва “Пъпна връв”, защото сме свързани с родината, има и такива стихове, третият се казва “Сянка и пепел”, защото в евангелието е казано: “всичко е по-безсмъртно от сянка и по-евтино от пепел”, това е илюзията, с която живеем, но набираме опитност, вторият се казва “Почти любов” и първият раздел, който е духовния – “Сърцето на светлината”, от който са тези двестихотворения, които прочетох.

Почти любов” програмното стихотворенние на интимните стихотворения:

 

О, хълмове, изваяни от нежност,

о, хълмове, изваяни от дъх,

о , хълмове, изваяни от слънце,

далечни като търсеното щастие,

почти мечта и почти сънувани,

почти видяни и почти докоснати,

почти любов..

 

А тук просто за истинската любов едно стихотворение, макар че ние смятаме, че всяка любов е истинска, на земята е харесване, влюбване, привличане, ама за обич и любов трудно може да се говори – “Полет”:

 

Ятата пак отнасят своя юг,

безбрежното небе осиротява

и самотата предвещава застудяване.

Бъди до мен, поравно да гребем от синевата

и ненадейните съчми ако ни стигнат,

то заедно да ни завихрят.

Отвъд само се стича слънцето.

Бъди до мен, тежат крилата ми

от полети предишни,

ще дойде оня миг на свечеряване

и няма повече да различим

загубените си в безкрая сенки.

Но полетът сега е само важен,

над хълмове от завист зеленясали,

над пясъци от скука побелели,

над търсещи дула и пропасти предателски,

над погледи пресъхнали,

щастливи единствено по чуждите пристанища.

Бъди до мен, ако усетиш,

че за душата ти посоката е тежка,

подпри се на крилото ми.

 

Попаднах на “Няма лек за любов” и него ще го кажа и може би “Обичай ме

 

Няма лек за любов, ама има възкръсване,

след мечта романтична, светва грешна сълза,

подари ми най-сетне като спомен за щастие,

като шепот гальовен между лист и роса.

Няма обич греховна, няма ласка ненужна,

няма друга посока, няма друга следа,

аз и ти сме родени за светло безумство,

и кощунство е всичко без любов на света,

заслепени от бързане, натежали от грижи,

в завистливия хаос от очи и слова

всеки ден те откривам и те губя отново

сред случайни души и случайни неща,

няма лек за любов, но се казва любов.

 

Това е последното на раздела и тука има едно кратко “Автобиография 2014”, то имаше и “Автобиография 1991”, няма да ги чета двете, само последното

 

Обичай ме през огън и вода,

обичай ме в мир и в тревога,

обичай ме в усмивка и в сълза,

обичай ме и в Дявола и в Бога,

обичай ме наяве и насън,

обичай ме разумен или луд,

обичай ме в цвете, в куршум,

обичай ме тука и отвъд,

обичай ме до края на мига,

обичай ме до края на нещата,

обичай ме до края на света,

а аз ще те обичам по нататък.

 

Добре, вече за истинската обич казахме, така всекиго трябва да обичате не докрая на света, още по нататък

Автобиография 2014” и може би, за Левски има тука едно:

 

Като небе съм светъл Господи,

превърнал си ме вече в пламък,

в звезден миг и звезден вик,

благодаря ти от душа.

Едно ще те помоля само

не ме прави по-рано праведник,

докрая искам да греша.

 

Едно за Левски, то е по-патриотично, 19 февруари, знаете е обесването на апостола на свободата, така се и казва:

 

Как свети сетният ми месец като клетва

високо над разровената нощ,

от Карловския стръмен ден  

до снежното отвестно утро

пренесох вярата,

целувах светостта ви като кръстта

и благославях честната ви кръв, братя,

със сълзи не намокрайте барута,

това въже е пъпната ни връв,

завързана за свободата на България.

 

И последното, което е пак от любимите ми, на което лично бях свидетел на летището в Радец като служих, видях как се жертва един български пилот, слава на Бога, че остана жив, само беше леко обгорял и когато го попитах: “Ицо, защо не кацна веднага до пистата” – аварийно кацане, самолета гори, ами той вика: “ами пистата мина като видях, че горя”, а един огромен блок между летището и едно село, наоколо жито и накрая на блока вече започнали да го жънат и го разорали, той кацна там, точно след 15 секунди самолета изгърмя и аз викам край, вика “спасих се, защото като побягнах от самолета, аз отворих кабината, изтичах, спъвам се и падам, а те изровили и вода, пълно с вода беше доста една яма, падам и самолета гръмва, горящи парчета около мен”

Въпрос: Коя година?

Георги: 65-та август, “Приземяване”: за да не запали узрелия пшеничен блок при принудително кацане, един военен пилот отклони своя горящ изтребител и го приземи в изораното поле:

 

Развихрен факел в лятното небе,

машината – запалена вселена,

а долу – безконечното поле,

с жита от палав вятър разлюлени,

отново рев и плъзгащо крило,

секунди, плъзгащи летят към взрива,

най-сетне иде черното петно,

далече от пшеничената нива

и спря Земята своя дребен врът,

учудена, пречистена и няма,

видяла, че в една човешка гръд

тупти сърце, голямо като хляба.

 

Който обича стихове, а попринцип всеки човек е лирик, само че на душата, която е закоравяла от дневните ежедневни неща той не вижда. Знаете ли,  каква е разликата между един истински духовен човек, един, който се представя за духовен и обикновения човек, на който грижите му тежат. Знаете ли, че наистина не трябва да оставяме делата си, трябва да ходим в офиса, в магазина на работа, трябва да ходим в предприятието, това е истина, да правим нещо и да работим, но това не значи като излезем да не виждаме, че тревата вече е станала по-буйна и по-зелена, да не виждаме цветенцата, че небето е синьо, очистено, че подухва лек вятър, дърветата, че птиците пеят. Вчера за пръв път чух, не вчера, оня ден, отивам да чистя, изрязани са старите клони в градината, имаме една градина със Силвинка, там десетина дървета, чух славей, тази година за пръв път чувам славей, славейчето пееше наблизо и така ми беше приятно. Аз мисля да си пусна, имам една мп3-ка, докато работя да си пусна тука да ми свири, какво ми свири? Свири ми следните 3 неща – моят приятел доктора е записал гръцки песни, може би, към 40 минути, след това има този прекрасен диск на Силвина, който е също около 40 минути и е с такива духовни песни и песни на Учителя, половината са, и наистина е чудесен за изпълнения, пускам си го него в колата, и накрая е записана, само че не искам да ми пеят, защото ако пеят Силвина да изпее паневритмията цялата я слушах, а иначе я свирят само на цигулка, паневритмията е час и 15 минути, и като пътувам някъде за два часа и половина си имам музика, тези работи слушам и мислих тамън да си пусна тази музика и разбира се, съжалявам, но предпочетох славейчето пред паневритмията, пред Силвинка, и пред гръцките в таверните дето свирят, сега аз не разбирам, тя е гръкинята, тя знае гръцки по-добре от българския, шегувам се де, е че знае гръцкия знае, ама не е византийка.

Така, сега.. книгата е 215 страници, но се чете за 2 часа на един дъх, който започне, защото не може да я остави, тя е наистина интересна поредица от случки и на човек му е интересно да види какво става по нататък и как, особено който е живял по време на социализма е много добре, за да разбере духът на това време и наистина колко строго беше и колко опасно все пак да имаш собствено мислене, защото добре, че смятаха Казаков – а оня откачения художник, нали, от вашата махала, защото иначе аз съм го чул лично как направо ругаеше партийния секретар и кмета на нашето градче в прав текст като им казваше: “а бе, вие сте некадърници, вие не мислите тук за културата, толкова сте смотани, дали са ви да управлявате един град, а вие не може да управлявате една къща” все с такива работи, те усмихва се леко и викат “той не е добре, този човек”, а той им казваше истината. Тук съм отбелязал доста неща, ето попадна ми това:

 

Творецът трябва да експериментира непрекъснато и да мине първи винаги той, винаги оригинален.

 

Тук, само десетина реда ще прочета. Той е специалист като художник, като скулптор, като музикант мога да кажа, обаче ето какво казва за направата.. понеже аз тук го питам.. отиваме на Костенец, той там ходеше на почивка и вика “напълни от там  минералната вода”, а бе викам: “защо”, “полезна е и за друго е полезна” и аз започвам да мисля за какво може да е полезна, викам а бе за развъждане на риба вода трябва много и т.н., а той вика:

 

Ти си абориген, не се ли сещаш, за нашата работа бе, диване – Той с такива изрази ме наричаше – постните бойчки ги бъркаме с тази вода, ще опитваме за синтетично боядисване, ще варим бойте докато се сгъстят, може да излезе нещо.

Кои бой? – питам аз

Онези, дето ги взехме миналата седмица.

Боите за прежда – изумено завъртях очи.

Тези я, трябва да се опитва туземец такъв, опитите движат света напред. Едно време майсторите сами са си правили боите, големият майстор е бил длъжен да има своя технология, свой материали, свой чалъми и всичко там, да се опитва непрекъснато винаги, навсякъде, от къде да знаеш от коя трънка ще изкочи заекът, за да направиш музикален инструмент от дърво, трябва сам да избереш дървото, да знаеш къде е расло на слънчево или на сенчесто място, на хълм или в долина, до река, море или в пустош, от коя част на ствола да го вземеш, отгоре, отдолу и по средата, напречно ли, надлъжно ли да го цепиш, как да го сушиш, на слънце или на сянка, на светло или на тъмно, как да го обработваш, без машини всичко ръчичката да пипне, инструментите може да не бъдат стоманени, а от кост, камък, мед, бронз, сребро, това е вечното момче, това дава автентичност, красота, съвършенство и безсмъртие.

 

Значи е знаел за какво става въпрос, защото точно така великите цигулки в света, които са от Амати и неговият ученик Страдивари са правени по този начин, затова остават на поколенията и затова са нужни. Той беше посветен и много работи знаеше. Да видя тук как работеше беше интересно. Първата му изложба, която видях беше в нашата махала, то в дома на културата в Божурище му казваме казино, защото е било пилотско казино, имало е две казина, едното е на летците, на пилотите и другото казино – имаше коннозавод, много голям, то и сега има конна база ама е малка, две казина, ама направени, значи аристократични, нагласени, аз тук горе-долу съм описал нещата. Ето какво пиша:

 

Не си кривя душата, впечатлиха ме четирите платна на Нерон и малките пластики на брат му Никола Казаков, впечатли ме поднасянето на изображенията, нещо оригинално, непознато, мощно извираше от платната, в цветовете се усещаше заряд на мирова скръб, някаква особенна лудост, приглушена, опитваща се да се скрие, но напираща отвсякъде навън към свободата. Някаква лудост каквато малко или много има във всеки един от нас и която някои признават, други не, но тя съществува.

 

Той наистина нареждаше.. по-добре да говоря, защото иначе бавно ще се чете.. ей така на две магарета и върху тях слагаше дъски и нарежда 5,6 платна ей такива големи, ама еднакви, които са около него, рисуваше най-вече с пръсти, рядко с четка, рисуваше направо с клечка, драска, един път с вилица взема от майка ми една, ама такава оригинална стара някаква и с вилица, с каквото му попадне, с монета, гледал съм го с най-различни, търкаше с кожи, с пластмаси, с всичко, но най-много с пръст и от пръстите му обаче той миришеше целия на боя, той бе с голи пръсти не с ръкавици и рисува докато не ги направи всичките платна, той ги направи примерно за пет или десет часа, имаше един миндер в ателието, лягаше и спеше, а всички тези бой, особено тези, които са маслените – разредители, разтворители, всичко това са отрови, които дишаше и накрая получи задух и не можеше да диша, той и от това си отиде. Еми книжката има много интересни случки, които аз някой съм дал, но все са дълги.. а, сега веднъж ми казва.. метрото го правиха, обаче една къща на тази предпоследната спирка.. от мен е последната, следващата е Сливница, където обикновено ние се качваме, и след това е Люлин, западен парк и т.н., но тази до Сливница, където е имаше една двуетажна къща, която не беше бутната, а от там на люлинския пазар, той беше купил един апартамент на двете си дъщери и на жена си и те живееха там, а той живееше в нашата махала на другата улица, беше купил етаж от къща, там живееше и част от двора, затова бяхме съседи, той беше приятел на баща ми и всеки ден идваше у нас, и сега той един ден вика: “Абе вземи пишещата машина, нали си журналист и ела да пишем едно отговорно писмо, тази къща – питах работниците и те казаха, че за сега няма да я бутат – може да стой пет години, нали, небутната,и заради това да я поискаме от първия секретар на партията – тогава секретаря решаваше, не кмета разбира се – да я искаме за ателие, аз съм известен в целия свят художник” и то наистина е така, по-известен беше в света, от колкото в България, той е единствения художник, който имаше две платна в музея на модерното изкуство, в Лувъра, единственият, това беше преди 20 години, сега не знам, може да има и някой, но картините му изключително скъпо се продаваха и в Америка и в целия свят, а сега да не говорим и сега аз отивам и той вика, няма да променяш запетайка, ще ти продиктувам писмото до първия секретар на партията, ето какво и как започваше:

 

Сядай и пиши – ми каза той – и не смей да изменяш дума, само ще следиш за грешки всякакви – започна да диктува високо и малко патетично:

До Другаря първи секретар на люлинския комитет на БКП, Другарю първи секретар, вие не сте гад, не сте подлец, мръсник, авантюрист и корумпиран тип, както говорят за вас хората. Вие сте един прекрасен човек и още по-прекрасен комунист, една чиста личност, към която се обръщам за помощ и съдействие.

По нататък следваше какво точно иска, когато понечвах да кажа нещо или го поспирах, Нерон викаше дрезгаво:

Пиши бе боклук, така се пише до червените

Ама Мите, аз това да го прочета, ако съм партиен лидер, не ателие, палатка няма да ти дам, ще наредя веднага да те опандизят.

Не разбираш бе, кретен, пиши, може нищо да не получим, ама ще ни минат нервите, да им го кажем по този начин на мръсниците.

 

Това беше един цветист език такъв, силен и арогантен, но уверен, така:

 

Подписа писмото с голямо и искено уважение, залепи го и ми го даде да го знаеса със следната инструкция:

Ще го предадеш лично на секретарката, без номера, печат и други глупости, лично на нея.

Добрах се до райония комитет, който бе в сградата на кметството, влязох при секретарката, свел глава и лично и връчих писмото като обясних, че е от големия български художник, прочутия Димитър Казаков Нерон.

Знам го – правилно реагира тя – оня смахнатия, занеси го да му сложат номер

Не – отказах и – вие ще го предадете лично на първия

Добре, добре, елате след една седмица за резултат.

Върнах се след седмица, тя не ме бе забравила, но сега ме наблюдаваше като извънземен.

Въпросът нещо не се урежда, елате след 1 месец за окончателен отговор.

Познавах този типично социалистически номер на разтъкаване и на разиграване, по-ясен отказ от този, здраве му кажи.

 

Повече няма да ви чета, защото времето напредна. Сега ако има някой нещо да ме пита. Който иска наистина книгата е изключителна и е интересна, защото той беше изключителна личност, а и аз горе-долу съм бил такъв като него шемет и си допадахме така, не само заедно живеехме, не мога да отрека, че като оставах без работа ме взимаше и ми даваше някой лев, да свърша някоя работа, дори и заедно правихме стенописи, рисувахме и т.н. и някаква черна работа дори да му свърша, копаех му градината примерно или каквато и ще да е.

 

49.19 – 58.26: Приятел: Ако няма въпроси, аз да ви помоля да прочетете на 95 страница за музиката

Георги: А да, добре, че ме подсети, ама защо ти не го прочетеш, ти нали имаш книжката?

Значи един ден, разказвам случката, аз много добре си спомням всички случки, седя, отвънка вали дъжд, аз нямах работа и се криех при него, нали да не ме открият къде съм, защото при него все пак беше забранена зона, пускаше Бончо, който беше неговият секретар и ПР и т.н., и мен и баща ми, и синчето като го изпратят за нещо, никого друг, той не пускаше вътре току така, някой ако иска да купи картина го вкарваше в хола и казва покрай стената долу тези са за продаване, и един вика: “ти мислиш, че съм само художник”, викам “да”, сега ще ти пусна нещо, пусна ми на уредбата, стереоуредба имаше, а една музика такава – хубава, аз съм го записал тук и вика: “аз свиря”, викам “а де”, ето сега ще ви го прочета:

 

Мите, аз се изпарявам, тази вода няма намерение нито да намалее, нито да спре, ще ускори второто пришествие.

Стой де, стой, това дъждът е хубаво нещо, но на мен сега не ми понася пустата влага, чуй само на колко гласа трополи, колко велика и неповторима е природата, как звънтят капките, чуваш ли – преди малко ви казах за дребните неща, които ние изпускаме от живота – тия по керемидите са един ситен равен звук, тия по стъклата – звук по-едър и някак по-дълъг, ония дето удрят по-желязната стълба са слети, а по ламарината на бараката бумтят широко тежко като конница по моста, нали, чуваш ли, ела тук под прозореца да чуеш как чукат по плочите, по голата земя, когато обаче се забиват в пясък или вода, звуците са съвсем различни, на теб ти се струва пълен хаос, но всичко е ритмично, мелодично, свързано, приятно, отморяващо, вечно, да, всичко си е точно на мястото.

Какво ме интересува шумтенето на дъжда, приятен е, нека си вали, небесна вода, тука дрънка, там звъни, по натам трещи, какво от това, негова си работа – казах аз.

Ще ти отворя очите момче за природата и за света. Знаеш ли защо нашият народ е толкова надарен в изкуството, музиката, поезията? – Защото се опира винаги на природата, на естеството, на истинските, макар и невидими за простака и за тълпата неща. Я, ела оттатък.

Минахме в югоизточната стая, той отиде до великолепната си западна стереоуредба и я включи, разнесе се простичка мелодийка, заприлича ми на детската песничка “Тръгнал кос”. Понечих да махна категорично с ръка:

Що за дивотия. – но Нерон разбра намерението ми и настоя:

Слушай де, като я чуеш докрая тогава ще коментираш, мълчи сега.

Мелодийката започна да набира мощ, избистри се, зазвуча утринно, ясно, имаше нещо делнично и еднозначно, празнично и оптимистично, изпитвах чувството, че е планинско поточе, тръгнало от най-високия връх, където напролет се топи снега, течащо неспокойно, пенливо, задъхано, вироглаво, различих два инструмента – духов и ударен. Нерон слушаше задълбочено без да шава, касетата се превъртя от едната страна.

Имам пет, шест такива касети.

Трудно ми е да повярвам, че ти свириш. За художник си добър – спор няма, но за музикант мислих, че си некадърен, все ми се хвалиш, че свириш и композираш, не съм много по музиката, но това ми хареса, честно казано писал съм текстове за песни, разбирам, ама просто да не повярва човек, че ти свириш така.

Не ти се вярва, нали, ама аз свиря, всичко е мое, космическа музика, това е. Оня французин Жан Мишел ли беше и кой там и баба ми знае за съвременни мощни стереоуредби и фокуси, лазери и прочие, я да го видя с дядовия кавал и с едно дръвче чукарче какво ще направи, моята музика е два пъти по космическа, по небесна, по всеобхватна, защото е 100 пъти по-близо до природата и до човека, аз съм истинският творец, а онзи е чалгаджия, само музикантче. Творецът, момче, трябва да е универсален, художник, скулптор, музикант, поет, учен, Леонардо едно ще прави по-добре, друго по-зле, трето гениално, една картина трябва да е всичко, трябва да ти звучи, да пее, да гърми, трещи, да взема душата на човека, историята, космоса, бъдещето, а ако мълчи и се усмихва като Мона Лиза, значи така трябва да мълчи с особенно мълчание, велико, вечно, единствено. Едно музикално произведение трябва да предизвиква у тебе картини, образи, видения, стихове, всичко, там е чалъма. Ти нали си поет, за мен си повече художник, стихът трябва да е музика и образ, музиката и образът – стих, а ти надали и с уста можеш да свириш, ще ти открия тайната – слушай природата, няма какво да измислиш. Де е свирил Орфей – всичко от природата и затова животните и птиците са го разбирали, дъждът звъни, слънцето пее, вятърът свирука, потокът балбука, дори цветчето, когато разтваря чашката си идава своя собствена мелодия – хармонична и прекрасна, всяко едно от тези Божии творения е музикален инструмент – арфа, цигулка, гайда, кавал, дудук, тъпан, пияно, всичко.

Той изкочи от стаята и след секунда се завърна с голяма плетена кошница покрита с парче плат, извади простата глинена свирка, каквито са стотици – продават по панаирите, продуха я от прахта, наду я за проба.

Какво е това?

Не си ли виждал? Народен музикален инструмент, гениално прост и фантастичен – укарина, глинен додук, малкият брат на кавала.

Нерон заизважда от кошницата най различни предпети  – големи и малки, шишенца, грънци, алуминиеви, бронзови, млечни бои и медни съдинки, звънчета и прекрасни родопски чанове.

Дай два стола и летва от рамката

Донесох му, той сложи столовете на около метър един от друг, прикрепи отгоре летвата и накачи звънците и някой съдове, на голия под нареди останалите атрибути, заприлича ми на африкански магьосник шаман, който подготвя някакъв дребен, жертвоприносителен материал, измъкна от някъде палка подобна на дървено чукче, вдигна укарината към устата си, в другата размаха палката, засфири, потече приятен невъзмъжал звук, после мелодията укрепна и наедря, палката удряше различните предмети и въпреки хаоса от тонове, песента бе земна, близка, удивителна, позната и непозната, може би, свири така половин час, спря уморен:

Това е.

Помня си мелодиите и мога да ги пресъздавам отново и отново, но не мога да ги запиша с ноти.

На мен Мите, ми хареса, не предполагах, че от тази посуда, ще излезе нещо.

Виждаш, че може, творецът трябва да одухотворява всичко, инак не е творец, а боклук, и запомни тайната е там – най-близко до природата, ако можеш влез в нея, човекът е нейното най-добро творение, но много се е отдалечил.

Ти Мите, си от старопланинския край, но нещо все те тегли към Родопите, все за тях говориш, гледам тук имаш родопски чанове, все Орфей и тракийското изкуство ти е в устата

Там е люлката на нашата родна цивилизация, не си ли го разбрал още момче, ние сме преките наследници, траките са народ по-извисен духовно от всички останали духовни племена и народи взети заедно, затова искаш ли да бъдеш голям творец, учи се от тях, във всичко и няма да сбъркаш и дръж за самобитното, народното – то е безсмъртно.

 

Почти цяла глава ви прочетох, за да разберете за какво става въпрос и наистина, че тази книжка не е случайна и е изключителна, вътре, колкото и да я чете човек все открива нови и нови работи. Имам един приятел музикант, той е възхитен от нея, взе си я и си я чете непрекъснато.

 

58.29 – 1.03.05: Така, ами то.. охо повече от 2 часа.. много бързо отлетя времето, аз не го усетих, а пък вие не знам, лично аз не го усетих. Може да продължаваме така да си говорим, ама много бързо тече времето,

Силвина: и разбира се, утре в 11 часа

Георги:  е там ще има повече песни и просто ще бъде друга обстановката, защото аз няма да се товаря, да бъда задължен, ами който има въпроси тогава може да ми ги каже наистина, нещо ако има да премисли

Слава на Боговете, слава на бащите на Боговете, слава на бащата на бащите на Боговете на ватански (заглавието на песен, която Силина пее)

Силвина: като каза на бащите, значи има и майки

Георги: това го казва на всички синове, независимо дали са в мъжко или в женско тяло, баба ми също викаше, аз бях единственото момче на братовчедките, на сестра си “ела тука синко”, а те момичета, все едно както казва дядо поп “ела тука чедо”, чедо има ли род, дали е дете, дали е жена, дали е мъж, няма никакво значение, същото е и синко, това е обръщение

Силвина: Приятели благословени и светли празници, благословени да бъдем и с Бога напред.

. . .

0 44