/*
*/

https://www.youtube.com/watch?v=8XXx4AQuWAI

 

0.00 –  12.42: Приятел: Добър вечер на всички приятели, приятелите на нашите приятели, на всички познати и непознати приятели, много се радвам, че тази вечер успяхте да дойдете, за да споделите част от времето си с нас. За първи път в Раднево са Георги и Силвина, двамата са мой приятели отдавна, но за първи път идват тук, за да организираме едно мероприятие, една среща в духа и за да заискри вече светлината и тук. Тази галерия е едно много хубаво място, от където да тръгне потока, да тръгне тази светлина и енергия, която носим в душите си. Главният повод за събирането е представяне книгата на Георги “Аз и Пикасо”, самата книга е само повода, но въпреки всичко, тук има човек, който е достатъчно грамотен и добър в професията си, това е Алена Ликова, която е написала рецензия, нека да чуем какво е написала тя.

Алена Ликова: Уважаема публика, уважаеми Георги, уважаема Силвина, аз не мога да говоря, но ще чета: (рецензията може да намерите тук: https://georgiizvorski.com/za-slovoto/ )

И сега ви моля за извинение, но искам да изрецитирам едно хубаво, прекрасно стихотворение на автора, което сякаш е писано за Нерон:

Една топола свети в есента,

зад нея е угаснало морето

и тя се къпе в златната тъга

под меките лъчи на слънце земно.

Замаяна между суша и вода,

сама между сезони и поети,

достигнала до края на света

и спряла там на някого да свети.

По залез ще доплуват ветровете,

ще пламне чайка в кръгове от мак,

ще се отрони в молещ лист небето

и ще ми спомни пак за тебе.. пак.

 

Сякаш тези стихове са епитафия към огнения залез на Димитър Казаков Нерон, самотна, светеща на някого, пламтяща топола, сама между суша и вода, достигнала до края на света като неизличим спомен за светлината. Благодаря

 

Приятел: Ще помоля Силвина да ни изпее една песен.

 

12.43 – 20.52:  Силвина: Гори, гори моя звезда, се казва песента. Но аз така се разчувствах от словото на Алена, наистина много благодарим, ще помоля, ако има как тази рецензия да я получим, т.е. към книгата, да я качим на страницата на Георги, защото наистина е прекрасна, а ако имаме разрешение и в други градове да прочетем, ще сме много благодарни. Наистина много финно е обхванат целия дух на книгата. И наистина днес като дойдохме тук да се запознаем с Алена и да видим залата и сега като прочете рецензията и финала и особенно за мястото където е погребан Димитър Казаков Нерон, свещта, която гори, сводестата врата и звездицата в тъмният небосклон, просто тази песен избликна отново, която е песен за духа, за неугасимата светлина, която винаги е с нас, понякога може да изглежда далечна и непостижима, но това е нашата пътеводна светлина, нашата връзка с божественото.

Това е полулярен руски романс, който Георги Изворски преведе, може би превода не е буквален, малко по-поетичен е, предаде му се едно по-съвременно духовно значение. Не знам, нещо много се развълнувах от тази рецензия.

Георги: когато е истинско и точно стига до сърцето

Силвина: пее:

 

Гори, гори, моя звезда,

звездна любов, звездица клета,

седи, седи звезда заветна

звезда живот, звезда съдба

за мен си ти звезда заветна,

звезда живот, звезда съдба,

звезда любов, звезда вълшебна,

звезда една, звезда сама,

тей светиш вечно, неизменно

в търсещата ми душа

и светиш вечно, неизменно

в търсещата ми душа,

животът мой, ти озари,

златистата си светлина,

кой те свали над моя мир,

гори и сияй моя звезда,

угаснали над моя мир,

гори и сияй моя звезда.

 

Приятел: Полага и се сядане. Благодая на Силвина за тази песен, която ни изправя косите. Сега ще помоля Георги да каже една молитва и по възможност, молитва за града, в който се намираме, защото ние за първи път сме тук, да се помолим за благото на този град и на нашата родина съответно.

 

Георги: Господи, пази и закриляй България, нашата родина, Господи, пази и закриляй българския народ, Господи, пази и закриляй Земята и човечеството, Господи, пази и закриляй този малък прекрасен български град Раднево, дари нему и жителите му, здраве, вяра, надежда и любов, налей му благата си, за да просперира и да върви напред към благоденствие, Господи, води жителите му, напътствай ги, за да вършат твоята воля, според твоята велика любов, мъдрост, истина, справедливост и доброта, молим те от дух, душа и сърце. Амин, аум, аумен.

 

за словото и политиката:

20.53 – 27.56: Едно време много ме беше страх от речта, словото го владеех писмено, това не ми е и професията, обаче устно така някой като ме питаше запецвам, а бе, мога нещо да изкарам, обаче веднъж моят колега и приятел Стефан Калайджиев, една беседа на Студенец, и той ме води там да си продава книгите, той е издател, знаете го, Стефан Калайджиев издава най-вече Учителя Беинса Дуно, и чудесен човек, разбира се, така всеотдаен, служител на светлината, и отивам аз просто да му помагам, аз слизам от планината с брада до тука, с коса до раменете, така малко полудив, ама викам чакай да отида, той вика качваме се на джипа отиваме на Студенец, там има 200,300 човека, които са се събрали Източната окултна практика – чи гун, да я практикуват, за първи път чувам от някой думата чи гун, нито ми е ясно какво е, що е, нито съм чел, ама както и да е. Отиваме със Стефан, той разполага две сергии така и вика сега тука са книгите, ти ще стоиш тук да ме заместваш, аз ще ходя да си пия кафето, да видя този приятел, оня приятел. Добре, седя там, никой не ме познава, аз съм още в планината, пета, шеста година, още две, три години седях докато сляза, никой не ме познава, те гледат там някакъв тип такъв, интересен. И по едно време излизат на поляната и на поляната правят едни упражнения и аз сега седя така от далече и гледам как играят чи гун, обясниха, мина един лектор, втори лектор, около 300 човека бяха на поляната и стана обяд и сега хората започнаха да тръгват, обаче на поляната останаха 50,60 или 70 човека и до организаторите отива Стефан и казва така силно и ясно, ама той като казва имаше още много хора, ама те заминаха и останаха не повече от 70 или 80 или 60, нясядали така на поляната, той вика: “Ами тука е Георги Изворски и може да говори точно за чи гун-а, той е голям специалист.” Само като чух, какво ще говоря, това изобщо не ми е ясно на мен, а Стефан застанал така до мене и се усмихва доволно, нали, подлага ми нещо той нарочно, гледа да види. Обаче, Господ е на друго мнение, в крайна сметка, който си е любимец на Господа си е любимец, и аз както заставам така, изведнъж в главата започва да ми тече една информация, не ми е за пръв път, аз вече четири, пет години съм студент в Академията за космически науки и това ми е ясно, почна да ми тече една информация, какво трябва само да направя –  да си отварям устата,  и то излиза. И аз почвам и говоря примери, това-онова, не се чувам, аз не мога да се чуя съвсем, само знам, че нещо говоря, обаче какво, да ме попиташ. И около 40 минути, гледам хората седят, гледат ме, останаха много доволни, пълна тишина, така, насядали на поляната и накрая спря информацията и аз спирам. Обаче да ме попита някой, нищо не помня. По едно време идва един човек и вика: “Господин Изворски, вие най-малко 20 години практикувате чи гун, нали?” И аз викам: “Ами горе-долу”, така скромно. Това е така, самият Учител Беинса Дуно казва и то не за пръв път, когато е имал една беседа час и половина, отива след това и пита: “За какво говорих?”, не помни и при мен се е получавало същото. И след това вече , като мина, слизам после от планината и викам само някой да ми даде думата, словото, а бе, дайте го насам, вече на специалиста.

Сега сме седнали, беше в Стара Загора, при нашия приятел художника, Христо Танев и отсреща стой един стабилен политик, той не знае, че е политик, обаче като говори така омайващо: “не съм такъв, ами съм обикновен човек и не съм записан в нито една партия”, аз щях още същия миг да отида и да му кажа: “виж какво я ме запиши в твоята партия, ти такива работи каза, такива работи обещаваш, че на мен ми се замая главата, златен дъжд от небето, купища диаманти, планини тука, че твоята партия ще ги направи и аз искам да се запиша”, обаче той не знае кой седи отсреща, ще се самопохвали и така на този думата, на онзи, по 5 минути говорят и аз седя тука и най-сетне словото дойде до мен да кажа няколко думи и аз викам: “няма да съм много словоохотлив” и говорих около 10,15 минути, по едно време гледам отсреща човека и той вика: “ии за пръв път виждам манипулатор по-голям от мене, ти ще станеш милионер”, викам: “мойто момче, не милионер, а за един месец съм милиардер – викам – в Америка- да, ама тука не искам”. Та така, значи ставам и за политик, обаче викам: “Слушай каква е разликата политикът иска винаги някакви дивиденти, той манипулира, аз съм чисто и просто един хубав омайник, аз не искам никакви дивиденти, аз разказвам приказки на Шехерезада и понеже са хубави приказки, ме слушате, обаче не искам нищо да спечеля от никого.” Някой дойде и ми казва: “а бе, Георги, ела да те черпя едно кафе и една минерална вода”, викам: “Благодаря братко, вярно, наистина със стотинки съм и много добре ще направиш, как се сети – викам – едно кафе и една вода да ме черпиш.” Това е максимумът, което ми се полага. А викам – “вие какво искате, дивиденти много”, значи, чрез политиката, която е средство за забогатяване по-добро от бизнеса, вярвайте ми, по-добро, десетки пъти. Защо да се буташ, да имаш 5 завода, когато може да си в ръководството на една партия и тези заводи да са ти на сметка, нали в дивиденти, без да ги има сградите и там да се мъчат и ти да се мъчиш с хора, машини, работи, експорт, транспорт и не знам какви си още неща.

 

законът за даването

27.57 – 33.17: Ще ви кажа тайната как човек става голям творец, наистина трябва изключителна всеотдайност. В това съм забелязал, че си приличахме с Казаков Нерон, аз още като дете имах тази дивотия и тази ненормалност, когато започнехме да играем някоя детска игра, имахме там на скачане, на хвърляне, на гоненица, на криене, аз си залагах винаги живота, ама не по-малко от живота, в смисъл най-много тичах, скачах, най-рисковите работи и всеки ден си изкълчвах или крак или обезателно някаква рана и баба ми казваше, добре, че беше голяма знахарка и дядо ми беше най-големия чакръкчия наоколо, оправяха ми изкривените глезени, ръце, ама всеки ден, наистина Господ знае кой да изпрати да имам за семейство и баба викаше: “а бе, Георги, това тяло като чели не е твое, ама не е чуждо, то не е на някой друг.” “ама бабо – викам, – аз като го нося, аз не го усещам” порязвам се, удрям се, синини, не знам къде съм ги получил, значи така е във всяко едно нещо, като го виждам и като се юрна, ейй. Докато после открих нещо друго, не обезателно да си пръв, не в обезателно, върши го наистина със сърце, но когато има други хора.. Примерно, в началото като бях спортист вярно гледах за място, после обаче открих, че важното е да участваш и да бъдеш в колектива и много приятно ми беше, когато собственият си отбор, аз го провалях и ние минавахме към края на десетката, а други взимаха първо, второ, трето място, купите и медалите, беше ми голямо удоволствие, а всички от моя отбор започнаха да викат: “предател, страхливец, некадърник, видя ли какво направи сега, довчера на тренировката, да кажем по спортна стрелба,деветки и десетки имаше – 10 – десетки и 1 – деветка, сега само 5-ца, 6-ца, е вчера стреляхме ама не на състезание, днес 5 и  6, ти какво направи, къде гледаш бе, ние сме се напили – аз нали не пих – ние сме пияни от снощи и пак даваме по-добри резултати от теб. “ , Викам: “абе момчета, не знам, нещо стана”, така чупя ръце, а сърцето ми доволно, онези слабите отбори се радват, купи дигат, крещят. Тогава разбрах: да доставиш удоволствие и радост на другите, няма по-голяма радост и щастие за човека.

Наскоро двама души, тя и Силвинка го каза преди една година, и ред други, следната крилата мисъл, която вече осъждам за хората. Скоро ми каза, няма и един месец, така си пием бабиното кафе и той вика: “Знаеш ли какво, открих някога, че когато си щедър и когато даваш,  е по-голямо удоволствие да даваш и по-голяма радост на сърцето, като гледаш хората как се радват, от колкото да приемаш, да взимаш”. И викам: “Абе, Ники, ти тези десетте Божи блажества, които съм написал в книгата “Законът за даването” или закона за десятъка може и да си ги пропуснал да ги четеш,  ама четвъртото или петото гласи: “Блежени тези, които получават, но дваж по-блажени тези, които дават.”. Той беше от тези пет, шест човека, които за последните две, три или четири години,  откри сам тайната на даването, даването, даването, но колкото повече даваш, толкова повече получаваш, това е закон на вселената, има една цистерна, отдолу отваряш крана, не само себе си да напоиш, а раздаваш и на ближните си, долу кранчето е такова, обаче отгоре на цистерната люка е такъв за вода и Господ само налива, налива и си я държи пълна, обаче ако се стискаш само за себе си, той спира да налива и цистерната и пет тона да е, рано или късно, изведнъж кап, кап, кап и спира, защо?  Защото ти си стиснат, заради това, не си дал на никого нищо, а то се увеличава три пъти и заради това е казано в притчата – 30 пъти, 60 пъти и 100 пъти, така дава Господа минимум 10 пъти, нагоре, дадеш 1 лв, ще получиш 10, но да го дадеш наистина НЕ от това, че ще получиш нещо, а да го дадеш безкористно и наистина от сърце и душа и забравяш, че си направил това дарение, това благодеяние.

 

творчеството и историята зад “Аз и Пикасо”

33.20 – 43.52: Много интересни случки аз съм описал тук, Алена е чела книгата за Нерон, една след друга, той беше изключителна личност, много и не съм записвал, наистина е така, но искам да кажа, че.. ще ми задавате въпроси и вие, понеже не сте я чели, но общи може..

Силвина: Има хора, които са я прочели вече

Георги: Още по-добре. Как я написах? Още на млади години обаче като бях студент разбрах чалъма, първото е да пишеш от сърце и най-вече да си най-близо до истината, ако си най-близо до истината, хората най-много ти вярват, иначе може да ги омайваш с хубави, ласкави думи, но това омайване е до време. Защо? Те ти омайват физическото тяло и физическия ум, ама това не е истинския ум, умът на душата е по висш, значи душата не можеш да я излъжиш, може да излъжеш този ум, но по-висшия ум не може, и рано или късно, душата дава акъл на земния ум и вика: “абе, виж, я погледни внимателно да видиш, този човек те лъже, това не е така, има тука някаква неистина”, но ако е истина, истината е вечна, от това по-добро няма. И заради това като пишех тази книга, аз съм се стремял да бъда най-близо до истината, защото малко преди да си отиде, той вече си предчувстваше краят, усещаше се и последните места, където ходихме заедно, на избори съм описал тук, и баща ми, аз и Бончо, неговият секретар и PR и той вика: “аз ще ви предваря май момчета”, а баща ми беше доста по-възрастен от него, ама баща ми никога не е боледувал, изключително здрав, той така си отиде от диамантена смърт, една, две години след Казаков. Мина така, правиме една година, залепихме един некролог из махалата, събрахме се така ние неговите приятели в къщи и баща ми вика: “а бе, синко, а бе, я напиши нещо за този прекрасен човек бе”, а той наистина беше изключителен и наш приятел. “аз – вика – бих написал най-добре” , ама той баща ми военен летец, технически човек, макар че разбираше от всичко, вика: “сега да седна, това на тебе  ти е работата,  защото ти си учител по литература, журналист и т.н., сядай и пиши в крайна сметка” и аз викам “а, ся, чакай малко, обещавам – нали – обещавам – ама човек трябва да държи на думата си, викам – добре, ще напиша, ама има време”, ама вика: “колкото по-рано, толкова по-добре, защото виж човек някой работи, докато са му пресни в главата, после с течение на времето забравя подробности и т.н, викам: “добре, добре”, ама толкова добре, добре, карах си мотоциклета, летях си и с делтапланерите, ходих събота и неделя, лов и риболов, и щраках с пръсти, с приятелите, това ми бяха удоволствията, а не трапези, пиенета и така нататък. Обаче мина още една година, втората, може би, и след някой друг ден баща ми си отиде и аз  вече имам задължение, защо? Не само към жив човек, макар че той казваше: “трябва да се уважават хората, докато са живи”, обаче усещам, че духа е около мене и ме притиска и работех тогава в геоложки проучвания, бях механик на една бригада и зимата няма много работа и отивам при шефа, където е, и му викам: “Шефе, – той знаеше, аз му бях казал – Шефе, може да разчиташ денем, нощем на мене, пращаш ме където и да е, на трудния обект, независимо, обаче като ти кажа: шефе, искам три дена отпуска, или една седмица или един месец, ме пускаш веднага и не питаш защо, платена или неплатена, не ме интересува, чисто и просто, ако остана тука и ме задържиш, никаква работа няма да свърша, но после мога да ти свърша пет пъти повече работа, имаш думата ми, аз съм човек, който си държи на думата, или поне мисли” и отивам при шефа, беше януари, още не сме излезли. Тука сме правили сондажи на ТЕЦ Марица Изток 2, точно там, където изхвърлят едни боклуци, за нов комин щяха да правят, по висок от 300 метра, ама само си остана май със сондажите и изобщо не го почнаха, та и тука някъде наоколо съм бил, почти едно лято от март до септември работихме, там във фургони живеехме. И сега отивам края на януари и викам: “Шефе, ще взема 20-тина дена отпуска, а пък ще видим”, той вика: “да, готово, аз съм запланувал да ви пращам по обекти, така че ако искаш излизай”, викам “Шефе 20 дена да е”, “добре, ставай и заминавай”. И аз се прибирам, сядам и започвам да я пиша, ама аз така работя, не ям, не пия като работя нищо, нищо, пиша пет или десет часа, там, където съм, пишех легнал по корем на пода и така, най-напред на ръка и после на пишеща машина, първобидно и пиша и  където е там на пода, то е топло, оставям химикалката, лягам и задремвам, почивам един час, събуждам се и пак започвам да пиша, отвън дали е светло или тъмно, само паля лампата, това е. От време на време ми чукне майка и вика: “а бе, ти нещо няма ли да ядеш, няма ли да почиваш”, не, аз така и учех едно време за изпити, попринцип писменна работа така работех, абсолютно всеотдайно, макар че доста бързо мога да напиша и една повест, както тази книга я написах почти без почивка за две седмици, около 12,13 дена там някъде. Беше в суров вид на тетрадки, и после разбира се си играх.. пиша
я и я преработвам на пишещата машина, една Марица имах 11, българска, една хубавица, вие ги знаете тези пишещите машини,  и на нея, доволно бързо пишех и написах я и така остана на ръкопис. Давам я сега в махалата на двама познати и колеги, единият ми е по-близък от двамата братя и двамата имат издателства, две издателства и една печатница и по-големият брат отговаря за печатницата. И аз я давам на големия брат и той идва вечерта у нас, ама за един ден я прочел или на следващия ден, не си спомням и вика: “Георги, сега как нямам пари – а това е в първите години на демокрацията – вика да ти дам някоя марка и да ми предостъпиш правата, дай ми я, аз ще я издам, всичко”, “Добре – викам – как”, Вика: “еднократно как, никакви дивиденти”, викам “не знам аз чак толкова не съм закъсал, не съм гладен”, макар че с баща ми правихме къщата тогава, той си отиде, разбира се, аз останах и я довърших, само двамата, на четири етажа къща, аз съм правил, работил съм всичко по нея. Викам: “вярно трябват ми, ама.. – викам – не, не ще си помисля”. Минаха години, на брат му, ей сега, миналата година беше през май, тази година май ще стане една година. И на брат му давам ръкописа и викам: “май дойде време тази книга да излиза”, а през това време.. тя е първата написана за Нерон.. излязоха три, четири книги от негови познати. Викам давам му я и брат му се обажда, на село сме си, звъни телефона, вика: “стигнал съм до стотната страница – вика – а бе, тази книга трябва да види бял свят, тя е уникат, тя е шедьовър, ама как до сега аз не съм рабрал”. Викам: “слушай какво, преди 10 години брат ти искаше да и купи правата, тя отдавна е писана, обаче тя е свежа, защото всичко е вечно, изкуството е вечно, политиката е временна и бизнеса е временен, сменя се, обаче изкуството, дали е поезия, дали е проза, дали е музика, дали е скулптура, вечни са и театралните творби, това е вечното.” и той вика: “независимо кога и как, оставяш ми я и аз..” и разбира се, цяло лято мина, докато я направят, отвън отвътре и така нататък и ей сега преди 2,3 месеца в крайна сметка, мина нова година края на януари ли беше или февруари и тя видя бял свят, 215 страници. Това е историята, която е от извора.

 

творчество

43.53 – 59.03: Доста точни моменти Алена каза от книгата, а и вие сте я чели, ако има нещо да ме питате, за да стане така беседа, да стане диалог, би било добре, ако не, да прочета нещо и по него да коментираме. А може и от тази хубава книжка, защото наистина всеки човек е поет в душата си, това е истина, обаче не всеки може да прецени словото, което е написано, а иначе може да има поетична душа. Веднъж между две села във Врачанско вървя пеша 5,6 или 7 километра, не е много, и няма превозни средства, няма нищо, толкова, така да се каже, загубени села, по едно време ни стига една конска каруца по асфалта, аз си вървя не се обръщам, сега за мене 5,6, 10,15 някъде до 17,20 километра не е проблем, ей сега моментално тръгвам пеша, не ме интересува и много бързо ще ги мина до 20 км, а едно време до 50км, изобщо не се замислях, 50км, о тръгваме как, ама пеша да видиш, че за един ден ще ги минем, може, 10 часа по 5км в час, са 50, като си млад, 10 часа преход. Така и каруцата леко ме изпреварва, защото коня бавно кара, обаче ме изпреварва все пак и човекът вика: “Ще се качиш ли при нас?” Жена му отзад седи на сламата така или сено беше, той седи отпред на дъската и я спря, викам: “ще се кача да си правим компания”, този човек наистина беше изключително природно-интелигентен и надарен в областта на изкуството и на поезията, където минавахме, той забелязваше всички по-интересни дървета, вика виж ей това дърво, цвета на небето в края на хоризонта, аз не съм забелязвал тези работи, той ми обърна внимание и вика: “гледай как се прелива зеленото към небето, а виж над реката вибрира въздуха по друг начин, по друг начин трепери над нивите.” Бре, този човек говореше с природата, с птиците, с нещата. Значи, той беше роден поет, какво оставаше – да вземе една химикалка, и онова, което го възприема, а що да не и за художник, разбира се, за творец, или пък ако беше за музикант, щеше да напише ноти. Ама той на село и никой не е взел да развива дарбата му.

При мен, т.е. при Силвина, дойде при нас на село, дойде един музикант и каза: “най-голямото ми желание беше да стана художник, обаче нашите пълен тормоз, на сила ме караха да свиря на цигулка от сутрин до вечер, уроци, учители и накрая ме направиха музикант и цигулар”, а той показа някой много интересни работи, направени творчески от дърво, калибър, и картини, всичко и вика: “това по ми идва”, сега свири в Германия, там се е оженил, май за една полякиня, и свири  в някакво заведение или ресторант, това ми е живота, много години вече, 12 ли, 13 години.

Значи, навсякъде, където ходим, ние може да срещнем хора, които разбират творенията на природата и които само остава да ги пресъздадат.  Докато те са се хванали със нещо друго, но са поети, писатели, художници, музиканти, театрали по душа, ето това е, няма човек, който да не е творец дълбоко в себе си, само че трябва да развива таланта в една насока, защото в редицата прераждания преди това, където  е бил, няма начин да не се е занимавал с нещо такова.

Силвина: Да ви прочета нещо, но не съм сигурна от кого е цитата, дали не беше Михайл Иванов:

 

Колко много хора на изкуството не осъзнават отговорността, която носят, те не допускат, че като им е дало този дар, Небето ги е направило притежатели на голямо съкровище, благодарение, на което могат да правят чудеса. Даже тези, които осъзнават, че са носители на изключителен талант, не вярват достатъчно във възможностите на тази дарба, идеала за един творец в изкуството трябва да води хората към божественото и тогава неговото име ще бъде записано в книгата на живота като спасител на множество човешки души, скърби и смърт, нека той не се притеснява за своята душа, ако спасява душите на други хора, някой ще спаси и неговата. На този, които разпространява светлината около себе си, други му носят също светлина.

 

Георги: много хубав цитат, сега ще го разтълкуваме и ще разберем, че не само когато отидеш да слушаш проповедта на дядо поп или на пастора, и това показва, че си духовен човек, а когато наистина твориш нещо, това показва, че пръскаш светлина. Божествено е, независимо какво. Значи, изкуството, поезията, музиката, те са видове изкуство, разбира се, всичко това разпространява божественото, духовното, така че наистина е голяма отговорността, на всеки един творец.

Силвина: можеш да разкажеш притчата за талантите

Георги: да, сега ще я разкажа и понеже днес сме пети ден, нещо ще прочета още, макар че два пъти говоря за нея, сега ще говоря за трети път, тей като видях, че сламката,т.е. бележката ми е в джоба.

В евангелието Иисус разказва една притча не само на учениците си, но и на цялата аудитория, където го слуша. Когато той е говорил, а той е говорил с притчи на народа, но вечерта на учениците си е обяснявал всичко, защото много от тях също не са разбирали и той тогава докато свикнат и се научат да започнат да тълкуват нещата. Ето как стоят нещата. И много години отне на Небето и мен да ме научат и аз почти, може би, да съм чел евангелието да не кажа хиляда пъти, ама от 500 до 1000, всеки ден по едно време имаше пасаж – чети от тук до тук, тълкувай го, а този, който ми е учител за момента да ме поправя, казва докато не се науча, нали си студент, цял ден си студент, сутринта те вдигат в 4 часа, вечерта в 10 си лягаш, през цялото време 1,2 часа почивка я имаш, я не, през деня, така, ето какво казва Иисус:

Един богат човек трябвало да замине за чужбина, да прибере някакво богатство от там, има да дава, чорбаджия, господар, който оставил слугите си да наглеждат имота, извикал той единия си слуга, на когото имал доверие и казал: “Виж какво, ето ти 5 таланта, т.е. 5 жълтици, 5 таланта ти давам с тях прави каквото знаеш” , докато ме няма, извикал втория и му дал 2 таланта и на третия 1 талант и заминал. Върнал се след време и дошъл първият от слугите му и казал: “Господарю, ти ми даде 5 таланта, и аз ги умножих, още 5, завъртях една търговия, една работа свърших и те станаха 10, ето ти 10-те таланта” и той казва: “Добри ми и верни слуго, ще седнеш сега с мен на трапезата да вечеряме”, вторият дошъл и той казал: “Господарю, даде ми 2 таланта и аз потрудих се, положих усилия и ги направих 4, двойно, ето твоето”, “о, ти си добър и верен слуга, ще седнеш с мен сега на трапезата”, дошъл третоя слуга и казал: “Господарю, аз знам, че ти си много строг и взискателен, значи жънеш там, където не си сял и прибираш там, където не си хвърлял, и заради това, взех твоя талант, закопах го в земята и сега, когато дойде, вадя го и ти го връщам, твоето богатство”, “О, неразумни, мързеливи и лениви слуга, о неверни, хванете го и го хвърлете във външната тъмница, където ще бъде плач и скърцане със зъби”

Притчата свърши, започваме да я тълкуваме. Това, което е, всичко в библията е символ, и във ред други книги. Господарят, който тръгва за момента, това е духът, който слиза, посещава ни, освещава ни за момента и ни дава способности, дарби и таланти, т.е. да се пробудим, светва ни, затова викат Буда е бил тук, да пробуди ето, това е тракобългарска дума, значи, пробуждане на съзнанието, просвещаване, и ни дава какво? – дава ни богатства, дава ни способност да се развиваме, но не да бъдем невежи и лениви, а трябва да положим усилия, полагайки усилия, ние от онова, което е заложено, тази светлина, ние я разширяваме, двойно. На първия е дал най-много, защото най е успяло да се отвори първо съзнанието на първия, значи най-много му е дал, пет таланта, той ги прави десет, значи най-много се е трудил, най-много се е учил, и е вървял в духа. Вторият има по-малко отваряне на съзнанието, значи по-малко качества и способности на характера, но и той е положил усилия, до толкова, колкото е могъл да се научи да върви по пътя на божественото към Бога.  Третият обаче това са най-нисшите съзнания и най-големите мързеливци, които не искат да си научат урока, невежи, Господ какво ги прави – рита ги като футбулна топка по игрището, страдания, изпитания, неволи, пищят, болести, а те: “какво стана бе, ама защо”, ами защото си мързелив, защото не искаш толкова да си промениш стериотипа на мислене, на чувстване и на живот, на отношение към нещата, искаш да си алчен, завистлив, мързелив, похотлив, да си егоист, еми като искаш да си такъв.. Обаче дойде време тези работи да не вървят и да бъдеш ритан, което е напълно заслужено. Идват такива хора, стоварват проблемите си на мен, оня ден срезах една жена, ама директно, викам: “омръзна ми да бъда мил и деликатен, казвам ти истината, у теб е вината, това, че имаш язва, един милион работи, болести, това, че не ти върви, ти си виновна.”. “А, ама аз знам, че еди какво си е станало”, че се спънала тука, още какво станало, ама това са физически работи, това е последствие, аз ти казвам за корените на нещата и ще ти кажа какво си увредена, какво не си направила, значи ти си сбъркала нещо от природните и божествените закони и е ясно, че те действат, тези принципи действат, най-безотказно, природата те наказва, 100%, като сбъркаш нещо, няма начин. Ако откъснеш цвете без да има нужда, ако е билка да, ама ако и с билката прекалиш, примерно трябва да правиш 20 пъти чай, ще откъснеш 40 билки, по 2, два цвята ще избереш, но не да набереш 400, да имаш за три години и после да ги изхвърлиш, аа.. природата не прощава тези работи, затова трябва да взимаме от нея, колкото ни е необходимо, това е закон, сбъркаме ли природните и божествените закони винаги има това, прекрасно нещо, което ние го наричаме.. а то какво е – да ни научи урок – болест. Болестите са най-добрите учители, горчивият опит учи най-добре човека, аз съм го казвал неведнъж – за хинина, близни малко хинин, ще го помниш 10 години колко е горчив, мед колкото искаш, от 10 буркана по една лъжица – утре съм забравил, да медец, нали, хубаво е. Затова ни дават тези изпитания, а ние ги наричаме страдания, чупиме ръце, болести и викаме, еми в крайна сметка ние сме направили неправилния избор.

 

отговорността на твореца

59.04 – 1.04.09: Силвина: Още малко да се върнем за отговорността на твореца говорихме. Значи, колкото повече дарби има един човек, колкото повече способности са му дадени, колкото повече бонуси, на колкото по-високо ниво е, толкова и отговорността му е по-голяма. Значи той има пет, трябва да направи десет, значи той трябва да положи много по-голямо усилие от този, който само едничко му е дадено и трябва да го поразвие малко да станат двечки. Така, това е, което за мен илюстрира тази притча. Плодовете на духа, които са под формата на различни дарби и таланти, които твореца изявява, но този човек е докоснат от Бог и това, което му е дадено, той трябва наистина да го развие и да го сподели със хората, а не да си го крие за себе си. Много хора казват: “срам ме е, притенявам се”, как се притесняваш, как те е срам, това не е дадено само за теб, това не е твое.

Георги: Не се притеснявайте, а се изявявайте. Имам един пасаж от книгата, карам, водих Нерон на новият проход на почивка, там си ходих всяка година и ме познаваха и сега той вика: “Какъв поет си ти бе, едно стихотворение не си ми казал”, аз викам “кажи колко искаш, знам на изуст доста”, “я, кажи”, ами викам: “сега не съм в настроение, кво сега ще ти казвам стихотворение и в колата”, аз карам колата, той седи до мен, а той вика: “творецът вече трябва да е винаги готов, като казваш на един музикант да изпълни едно произведение и една песен, той хваща китарата и веднага започва да пее и да свири, е виж Висотски, даже не го карат, той и със водка и без водка пак свири”, той беше прочут, той затова си отиде, светъл му път, разбира се, Висотски беше прекрасен човек, чист, светъл, и аз много наистина го харесвам, вика: “видя ли, веднага не пита”. Значи, от него запомних, че твореца както казва Силвина трябва веднага да бъде и да започне, художник, да.

Наскоро бяхме на  Юндола и трябваше да се начертаят знаците на хармонията, ин и ян са 6, три са основните и има още три. Тези трите, този на 8 хиляди години, където е, този на 4 хиляди години, където е еврейския и египеския и съвременния, който е, трябваше да ги начертаем на един лист и аз можех така, обаче аз още се ослушвам и викам има ли някой по-добър от мен, тук, да дойде да ги начертае. Илиза едно момиченце и вика: “аз ще ги начертая”, верно зема момичето, хоп, най напред направи, знаете, белият и черният ембрион, знака на Изтока с едното око, на белия фон е черно, на черният фон, точката е бяла, но не са в кръг, точно като две попови лъжички, една срещу друга, всички го знаете този знак, на 8 хил. години, много стар,  сега вече не върши работа, нищо, че личният ми приятел, го носи на врата. Следващият знак, аз говорих подробно на Юндола, е двата триъгълника, един с върха нагоре, един с върха надолу и когато са преплетени образуват тъй наречената звезда на века – ин и ян, ян е отгоре, триъгълника, който сочи към Небето, ин е който сочи към майката Земя, женския принцип, едно към едно, посредата има една чертичка, абсолютно знак на хармонията, този е 2,3 хил. год. преди Христа в Египет и при еврейте. Новият знак вече, е два сърфа, кръг, ето го, от едната страна е първата четвърт на Луната, от другата е последната четвърт на Луната, дясната страна е Ян, лявата е Ин, като го обърнеш така, отгоре и отдолу, посредата се докосват и правят едно око.

. . .

 

0 15