/*
*/

https://www.youtube.com/watch?v=LXv7u9RVtlk

 

0.00 – 15.23: Човек: Някакси стигнахме до мнението, че мястото е тук и че мястото е важно, значимо, духовно, за тази среща, която ние искаме да направим тази вечер, по-скоро този следобед, аз съм свикнал с вечерни програми.  Сега ще поканя Стефан Димов да представи двама млади музиканти, които ще започнат нашата вечер.

Стефан Димов: Здравейте приятели, много се радвам да ви видя отново тук, започваме с един музикален поздрав към вас и към нашите гости, специално Георги и Силвина, искам да представя първо г-ца Николова, която ще ни изпълни старинно-италианска мелодия от Циполи.

Вторият млад изпълнител е Яна Димова.

 

Третият поздрав тази вечер за вас е Татяна Гавюрчева, което ще изпълни Лунна соната първа част от Бетовен.

 

Човек: Аз не знаех, че ще бъде изпълнена тази част от Лунната соната на Бетовен и мисля, че онзи драматизъм, който всички вие чувствате в това произведение, някак много подходящо, когато става дума за Димитър Казаков, който беше също една драматична, лична фигура, по-особен начин в нашето изкуство, защото с повечето високо талантливи художници и творци се случва така, а не винаги те намират разбирането, резонанса, на своите мисли, на изкуството си в обществото, сред хората. И аз имах възможността да прочета книгата на Георги Изворски без той да знае и ние още не сме се запознали, но мисля, че може би се познаваме вече отдавна, тази книга е наистина един много интересен диалог, негов с Димитър Казаков. Аз познавам Димитър Казаков също от преди много години, просто присъствах на един негов диалог с няколко негови почитатели и след това в книгата открих и си спомних за неговия стил, много особен стил на говорене, на общуване с хората, стил, който много често стъписва слушателите, те много трудно успяват да разберат това невероятно самочувствие, което той винаги е имал. Аз познавах и един негов много близък приятел от Трявна, може би, някой от вас знаят, че той е дарил на Трявна една огромна своя колекция от творби, както и на своя брат, в моя роден град Ловеч също е дарена една колекция от керамични плочи, които той рисува и прави, не голяма колекция, но ценна. И този мой приятел от Трявна сподели с мен, че това е една особенна самозащита на Димитър Казаков, той е една много ранима, чувствителна душа, Георги Изворски ще ви говори повече за това, но е възприел този начин на общуване, това доста силово, драстично поведение, което той има, но той е наистина един изключителен художник. А в книгата става въпрос, че той също е и писател, т.е. има своите стихове, прави своята собствена музика. Тук пред вас е една от неговите творби, единствената, която ние имаме в градската художествена галерия на Варна, казва се “Космическо мечтание” от 1981г., той е от едно първо поколение, което 60-те години започва – едни нови стъпки в художественото изкуство, едно разкрепостяване на художественото мислене и особено 70-те и 80-те години са изключително силни за него, Димитър Казаков. Бил съм на негови изложби, на тази, която е описана в книгата през 1985г., Георги Изворски наистина е описал всичко много вълнуващо, много изразително, но сега аз ще дам думата на Силвина, това хубаво светло име. Заповядай

 

15.28 – 17.31: Силвина: Приятели на моето сърце, много съм щастлива да сме заедно и много съм благодарна, за това, че подготвихте за нас нещо толкова прекрасно и наистина мястото на тази книга и мястото на духа, който Георги Изворски и може би, и аз носим, мисля, че се вписва много добре на това място на културата, наистина е прекрасно, защото дух и култра.. дошло е времето да се слеят, защото те са носителите на божествените идеи. Това пътуване, което правим от град на град, Варна е четвъртото място, на което представяме книгата, преди това имаше и в София и в Пловдив, значи е шестото или седмото, е уникално, това е един своеобразен път към миналото, който моята душа преминава и тази сутрин като се събудих, всичките тези мисли, които се проявяваха на различните места, някакси се концентрираха, събраха се и се изляха, побързах да стана и да ги запиша, с разбирането, че явно Варна е това място, където трябва да ги споделя с приятелите. Ще ме извините, че чета на моменти, но мисля, че просто няма да мога да го възстановя и да го кажа точно по същия начин. Вчера като пристигнахме, заваля един прекрасен дъжд и може би тази вода, която се изля, ни наведе на всички тези мисли, но ето ги, малко не са в темата, но мога все пак в рамките на 10 минути да споделя това, което иде чрез мен, няма да е излишно:

 

17:32 – 40.14: Какво е кръговратът? Кръговратът на водата са божествените закони във действие. Какво е планинското езеро, в него планината целува водата и там се концентрират божествени програми, затова пием и изворна вода защото тя е толкова близо до източника и тези закодирани послания на девите, на ангелите, които работят в планината, там където човешкия крак често не може да достигне.

Какво е планинският поток? – спуска тези програми в света на хората, неслучайно хората винаги са се заселвали край вода, неслучайно реката Ганг е наречена свещена и хората са вярвали, че когато се къпят в нея, въпреки че физически, тя не изглежда толкова чиста, но тя всъщност носи точно тези закодирани послания които идват от планината и от духа.

Какво са моретата и океаните? Те са склад на информация, където тя се трансформира и преработва за следващия цикъл.

Слънцето, като израз на енергията Ян и въздуха целуват водата на планетата и я превръщат в пара,парата е  едно особенно състояние на водата между въздух и вода и там става чисто нов запис. И под формата на дъжд, тази енергийна структура се излива и тя чисти всичко, чисти хаоса на местностите, енергийните боклуци на градовете. По същия начин подземните извори ни свързват с енергийни потоци и програми от ядрото на Земята или със енергията им. Защо градушките падат само и точно на определени места, защо не са на по-големи райони? Защо водата на Земята е същата като количвство, още когато е била при Сътворението, но като качество е съвсем различна? –  защото има съвършено нови записи, както от горе, от вишите светове като програма, така и от долу, от недрата на Земята, където в ядрото е закодирана нейната еволюция. Човешкото съзнание също променя водата.

Тук ще споделя малко за сухия пост, защото приятели питаха и преди малко. Цяла зима на всеки 10 дена с Георги Изворски правим сух пост за 42 часа и уникалното е, че това нещо чисти точно понеже водата в тялото, всъщност и във водата на човека, която е във физическото му тяло, са записани всички тези програми, които са във финните, в тънките тела, чрез водата те се предават и на физическото тяло. И когато ние сменим програмата, т.е. по време на сух пост, ние не се храним и не пием вода, при което всъщност се чисти цялата карма, изгаря цялата карма. Няма да се разпростирам, който има въпроси може да попита, напоследък.. бяхме сега в Чирпан и на други места, доста приятели споделят опитност, имаме обратна връзка за редица излекувани болести благодарение на сухия пост, който са правили, и то доста тежки заболявания. Това е така наречената ендрогенна вода. Всъщност ние през тези няколко часа , това е две нощи и един ден, неприемайки нова вода и изчиствайки старите програми и отделяйки водата, която е в тялото, след това новата, която приемаме, когато започва захранването можем да я заредим по съвършенно нов начин, просто наричайки я.

Потопът е програма за изчистване и трянсформиране на съзнанието, когато Земята е във фаза към преминаване към по-висока врътка по спиралата на еволюцията, водата в природата се активира, затова дъждът е благословия и толкова много се радваме, когато отиваме в някой град и преди нас е валяло: “Татко чисти, разчиства ни пътя” казва Георги, където има вода, това е благословено място, каквото е нашата родина България, която Учителя Петър Дънов нарича “черния дроб на човечеството”, и не случайно, няма друго място в Европа, може би, и на Земята със концентрация на толкова много извори.

На Великден бяхме група приятели на едно място, което казват, че е най-старият манастир в България, не далече от Чирпан, манастира е “Свети Георги”, там имах едно видение, само ще го спомена, обикновено,когато виждам случвало се е два пъти, може би Божията майка, не съм сигурна кой е точно този образ, понеже не виждам ясно лицето, но от нея се излъчва мека розова светлина, сега този път излизаше насочена енергия, като конус и беше бяла. Споделих с една приятелка и тя каза: това е енергията вече..  понеже женският принцип вече по-активно работи, женският принцип вече не е пасивен, вече е насочена енергия, която активно работи и променя хората. И аз се почувствах като частица, която е излезнала от нейното сърце, имах едно изключително осъзнаване, за това какво е Христовото.. какво е Разпятието.. какво е Възкресението.. Всичко е свързано с точност и с това осъзнах колко сме еднакви, колко сме свързани и наистина частици от Божественото.

Ще ви споделя и един сън на Георги, който на скоро имаше, може би беше хубаво и той да го разкаже, но понеже е в контекста на водата, за която говорих, записите. Той сънува един автобус, който е управляван от един шофьор, автобуса върви по един равен участък, Георги е зад шофьора и му казва как да кара, обаче шофьора криволичи, излиза от пътя, Георги му помага обаче, казва така и така, от тук и от тук, следвай пътя горе-долу, в един момент от главата на шофьора потича кръв, той е наранен, Георги го лекува, помага му, всички ние сме отзад във автобуса. След това започва едно изкачване нагоре, става все по-стръмно и по-стръмно, но с подкрепата на Георги, шофьора успява да изкачи автобуса до горе и там има нова равна площадка, която е доста по-различна обаче от предната равна и там има извор, в извора влиза един човек, един мъж, Георги не си спомни точно кой от нашите приятели е бил и след това влизам аз, обаче нося една дамаджана, Георги казва: трябва да се гмурнеш най-долу в дълбокото, аз не се замислям, гмуркам се със стомната, за да я напълня, след това влизат и други хора с дрехите, за да черпят от извора. Тълкуването, което дойде след това, беше.. значи, двете равни места като знак, олицетворяващ това, което сме сега, едно ниво на съзнание и друго ниво на съзнание, което е доста по-нависоко, стръмния участък  е това изкачване нагоре на съзнанието, равното място е това, което Учителя Петър Дънов в песента “Махар Бену Аба” казва, че Аба е равното място, където на душите се дава възможност да работят, да се изявяват, да въплащават божествените идеи, като препядствията пред тях са малки, т.е. там духът вече ги води и нещата вървят бързо и добре, а това, че шофьора се наранява значи, че дух и материя карат автобуса, дух и материя са тези, които вече заедно започват да си съдействат, да работят, като разбира се духа е.. въпреки че материят е тази, която дефактно във физическия свят движи нещата, всъщност е духът, този, който е зад нея и дава посоката, дава тласъка. Това, че материята е наранена, значи неминуемо ще има катаклизми и неща, които ще се случат по време на това изкачване, но нещата ще бъдат излекувани, ще бъдат добре. Интересно е гмуркането в извора и това, че нали в случая аз като въплащение на женския принцип, не мисля за себе си само, а се гмуркам в най-дълбокото, и всъщност това гмуркане го разтълкувах като тази последна степен, десета степен на проява на вярата, която все не мога да запомня,  тази степен на призваност. Георги много често говореше за тези степени, където човек просто жертва абсолютно всичко в името на това, в крайна сметка това, което прави жената, не само за себе си, но и за всички души около него, около нея да налее чиста, свежа, вода. Толкова за съня

След това, фазите за преминаване на човешкото съзнание. В природните процеси са закодирани всички космически истини и наблюдавайки, изучавайки природата ние можем да стигнем до тях.

Това е така и дори и в книгата “Аз и Пикасо” Димитър Казаков Нерон говори точно за това, че всъщност истинския творец трябва да изучава природата, ако иска творчеството му да е живо и истинско, неподправено.

Всъщност всички тези неща, дойдоха при мене наблюдавайки процеса, през който минава водата в природата и направих една аналогия с човешкото съзнание.  

Фаза 1 е фазата на безоточното езеро, за това говорих предния път мисля, че като бяхме във Варна през есента.Там върви една подготовка. Там се влива много енергия, много се работи, това е едно по-пасивно състояние, където на всичките нива на съзнание на човека и на четирите, най-вече подсъзнание вървят мощни трансформиращи, прочистващи процеси. Фаза 2 е фазата на протичането, на потока, започва работа за цялото и стремеж за вливане в него, във фазата на потока чистим карма, работейки най-вече с близките си хора, хората около нас, но и с родовата карма, която е зад нас, всъщност този поток, който е вече излезнал с чистата енергия  от планината, която е, преминава през различни места, там неминуемо може да мине през място, където да се образува тиня или нещо друго, той трябва да изчисти всичко това, защото във следващата фаза, в която се вливат вече няколко потока един в друг и следващата, която е вливането в голямата река, нямаме право да се влеем нечисти. Много хора искат да станат част от някаква общност, ето и сега една приятелка каза: искам да живея близко до вас, да си купя къща там, където сте вие, да живеем заедно и така, но не се получава. Защо не се получава? Защото все още има карма, има неща, които не сме доизчистили в себе си, за да влезнем на следващия етап. Следващия етап са точно тези групи на интереси, или как да ги наречем не знам, които се получават в епохата на Водолея, в която единичните потоци се вливат, съединяват и се обособяват множество групи, общества и колективи, но за реализацията на всички тези нови, прогресивни идеи, около, които се събират обществата и колективите, идеи, които сега се спускат е необходимо тези групи да осъзнаят, че те са част от един общ процес и да се влеят в голямата река, иначе може и да пресъхнат и идеята да не се реализира. Тука  примера, последните пет, шест години го наблюдаваме, множество хора и групи, които започват едно нещо, да кажем ще правим екоселище, тази идея беше просто.. много хора я прегърнаха преди пет години, но го няма още съзнанието за това, няма я тази чистота на съзнанието, няма я тази отдаденост, може би, не знам, но всички тези екоселища и ашрами, поне това, което аз наблюдавах, не се случиха, само с идея и с ентусиазъм не се получава. Значи, тези хора, тези групи трябва да се влеят, да се влеят в голямата река.  Какво е голямата река?  Реката са учителите, които поддържат чиста връзката си с извора и имат мощ да преминат през битието, без да се нацапат, Георги казва: “Аватарът си идва и отива без карма”, учителите въплащават космически принцип и идея, те идват с плеяда от души, които ги съпътстват от прераждане в прераждане. Когато на Земята слезне учител, чрез него започва да работи този висш космически принцип, а душите, които ги съпътстват, са потоците, които се вливат в голямата река, всеки поток също носи някаква божествена идея, която се влива в цялото и тогава заработва, но това става след пълно изчистване на личната и родова карма, “когато ученикът е готов се явява при учителя”. Играейки паневритма оня ден, за първи път ми беше тази година в Бургас, разбрах едно нещо, което пак така искам да споделя: Учителите ни дават азбуката, това не са цели изречения, въпреки че една беседа на Учителя се състой от множество цели изречения, познания, народни познания, но всъщност те ни дават азбуката, така че всеки един от нас да си хареса определени буквички и да си направи неговите собствени изречения. Дори имах разбиране какво са духовните практики, за паневритмата специално, сигурно и за всички други, просто в тях са закодирани идеите, програмите и когато тези програми и идеи заработят, тогава в един момент не е нужно, ти вече работиш и гориш в тази идея, ти я реализираш и не е нужно.. някакси вече ти става излишна тази практика, но аз за себе си много се изненадах, защото преди бях много силно пристрастена към паневритмията, а сега това осъзнаване беше много силно.  

Учителите или реката имат мощта да привлекат всички тези потоци и нови идеи,  да преминат всички заедно през човешкия свят, да реализират тези идеи и накрая да се влеят в голямата вода, където цялата натрупана опитност да се преработи и използва при следващия еволюционен цикъл. В тази 4-та фаза на голямата река има няколко много важни принципи, за които мисля, че Георги ще говори – принципите на приемането, на несъпротивата. Но едно е да приемем нещо, друго е да го разберем защо е (значи принципа на разбирането) и вече съвсем друго е да направим коригиращи действия, като променим нещо в себе си (принципа на съобразяването и действието)

Другото, на което искам да обърна внимание са различните зони на реката. Има различни зони в централния поток на реката, в централния поток, където работи учителят е най-динамичен, бързеят е най-мощен, това е ядрото на апостолите, на съвършените, на светиите, на посветените, които са се отказали от всичко земно в името на цялото, не всяка душа може да издържи дълго  на това място, но там е развитието, там душите правят синволюция или еволюционен скок на съзнанието, по тихите води на реката, отстрани на бързея са оглъшените, както ги наричат в богомилството, това са хората, който също са приели идеите, работят по тях, съдействат, но все още те нямат дарбите, не са стигнали до това, което имат съвършените, а най-отстрани са води или души, които приемат идеите, това е групата на приобщените, но работят в материята и не са оставили светските си навици, случва се някой от тези души, които са в периферията да отклонят част от водата, за да полеят своята собствена градина, т.е. има проява на егото. И последната фаза, това е вливането в цялото, в голямата вода и това са множество реки, така както на Земята е показано, значи има много учители, има много неща, които имат тази динамика и тази енергия, и водят душите към голямата вода, в крайна сметка всички те се сливат, може пътищата им да не се пресекат и много посветени казват: не е необходимо ние да се срещнем, така както големите реки, техната устременост е към морето, големите реке някакси няма необходимост да комуникират, да общуват един със друг, това съм го виждала.

Така, исках да обърна внимание на тези неща като едни картини, едни идеи, върху които човек може много да разсъждава и наистина от най-малкото, от капчицата вода и дъжда, който всъщност провокира всички тези мисли, човек може да извади невероятни неща, невероявно познание. И за финал искам да ви припомня, това ми е любима сентенция от книгата “Напътствията за всеки ден, отвори вратите към сърцето си” и тя казва: “Сега Земята преминава през моста и през трансформиращ, изчистващ процес и видях земното кълбо като шахматна дъска на черни и бели квадрати и заваля дъжд и черното се стече върху бялото, цялата планета стана сива, след това задуха още по-силен вятър, заваля още по-силен дъжд и планетата стана чисто кристално бяла”, натам сме се устремили и слава на Бога, че сме се родили точно сега да споделим този прекрасен процес. Благодаря ви.

 

40.32 –  45.52: Георги: Е, приятели, да благодарим на Всевишния, че ни събра – малко, но качествени, и който трябва да е тук, е тук, който не трябва е отвън, пие си кафето в отсрещното кафене или е на хиляда километра от тук.

Силвина ме подсети наистина за какво трябва да говоря, за непрекъснатите нишани, белези, знаци, които ни дава живота, и наистина за това ще говоря, но преди това, ще кажа няколко общи думи като въвеждане и разбира се, повода, за който сме се събрали тук – това е книгата за Димитър Казаков Нерон, която не че е моя, но е написана общодостъпно и добре, най-приятелски, най-човешки обещах като я пишех, да пиша най-близо до истината, ако не 100%, 95%, 97%, 98% и да я напиша вярно и от сърце.

Тогава всичко, което минава през сърцето вече е нещо, и природата и Всевишния не допуска нищо след 2012г., ако не е минало през сърцето, то не може да бъде стойностно, това е ежедневното, обикновено, тленно. Нетленното, вечното, което е, минава през сърцето. В това се убедих, така говореше Нерон, залагаше живота си, това е истинския творец, по-малко от живота си да не заложиш. Значи, като работиш за Бога залагаш живота си, това са светиите, свещениците на Господа, значи като работиш за изкуството – същото, затова ми беше изключително приятно да слушам музиката на тези пиленца, която много ми допадна и понеже съм тук в една зала, изкуството е тук, музиката е тук, поезията е тук, тя присъства, театъра е тук, всички изкуства са тук, а аз бях на Седмото небе. Пожелавам на всички да го посетите, не че не съм бил там, ама ако започна да казвам, ще кажат: “Ей, Изворски, само като каже и моментално започва да се хвали и да се изтъква, голяма работа, че е бил там, и много други светии са били и нищо не са казали хората”. Дори и Свети Апостол Павел не смее да каже, че е бил на Седмото небе, а казва за онова, когато е ходил до Четвъртото. Така, няма да казвам какво има, само ще кажа какво няма – няма алчност, няма завист, няма злоба, няма ненавист, агресия, егоизъм; горе има вяра, надежда и любов, има светлина и разбирателство, и приятелство, което лично аз го слагам най-вишето стъпало на общуване на планетата Земя, има ли приятелство има всичко. Любовта е относителна тук между половете, макар че вече се приобщаваме и вървим заедно нагоре, мъжкия и женския принцип, както говорят напоследък. Човек трябва да се отнася приятелски към всичко и към мравката, и към човека и към Бога. И аз си спомням епизоди от моя живот, а искам да кажа, че човека трябва да бъде нестандартен, Учителя казва чишит, аз съм казал шемет, но както ще да наречете всеки един човек, който не е като другите, тези хора са прекрасни, имат и друго име – авантюристи, пръв да минеш през вратата – чудесно е, прекрасно е, пътешественик си, дали през вратата на духа, на изкуството, на каквото и ще да е, но е чудесно, великолепно, идеално, аз обичам авантюристите, защото съм и аз такъв, авантюриста рискува, върви напред, Казака го каза: “Ние правиме пъртината, на останалите след нас е лесно”, аз казвам същото и за духа. Когато нещата вървят гладко, искаш да станеш духовен човек, да се издигнеш, да бъдеш служител на светлината, апостол на Господа, ами трявба да го слушаш, той върви пред теб и като снегорин изчиства и ти вървиш след него, лесно стават нещата и си вървиш и слушаш.

 

45.53 – 52.05:Някога бях обикновен учител или казано прост селски даскал, в едно село на края на Земята. Имах ученици и ученички, дечица, чудесни, но бяха посредствени, те не живееха на жълтите плочки в столицата, те нямаха докосване до изкуството, до културата, до науката, до техниката, до нищо, един телевизор, това беше още по онова време – социалистическото, и той каквото им каже, това е, ама те и не са се стремяли да гледат телевизия и да слушат радио, вестниците идваха с една седмица закъснение, най-старото нещо е стар вестник. Обучавах ги по моя собствена система. И най-важното, което съм разбрал за всичките години, а тогава просто съм се родил такъв, нищо, че бях млад и неук, и неопитен, разбрах, че трябва да се учи човечеството на едно единствено нещо – ЧОВЕЩИНА. Нищо друго не му трябва, бали, чували от знания, той ще достигне до тези знания, ако първо го възпитаме и се самовъзпита и стане Човек с главно Ч, заради това бях много нестандартен и много див, разбира се. Имах в селото един приятел, доктора, който беше и той там изпратен по разпределение, млад, симпатяга доктор, завършил сигурно във Варна в медицинския и идва и седи по цял час да ме слуша, аз им говоря дали български, дали география, история, изкуство, трудово, защото това е в едно селце. И накрая изпитвам вече за срока, обаче от лудаците, които бяха, и палавниците, от моя клас или от другия, училището беше до осми клас, те наредили 5,6 двойки, на него не му се чете, не му се учи, но иначе, ако го накараш нещо да свърши – трудолюбив, ще го свърши. И аз им давам предишния ден или същия сутринта и им казвам: “Ей това искам да го минеш, този пасаж да го кажеш, да го знаеш като ти задам въпроса.” Доктора седи на последния чин и слуша класа ми, почвам да изпитвам, оправяне на бележките, отличниците, които искат – искаш 6, добре ще те изпитам, и тея с многото двойки, те наредили 5,6, а трябва да имат 5,6 оценки, дори една 6-ца да му пиша при пет 2-ки, на него какво му се пише. Аз така да го кажа, не съм се впечатлявал от указанията на Министерството на образованието, от директорката, която ми даваше инструкции, от дебелата книга, където трябваше да записваме уроците, от дневниците, нищо не ме интересуваше. Интересуваха ме тези деца, да ги направя човеци, защото всичко това е подчинено на човека и подчинено на мен, аз имах химиклката, главната книга е там, дневника е там, учебниците са там, главата ми е на раменете и акъла ми е тук. И доктора беше много удивен, когато стана детето прочете, каже пасажа всичко, и аз му пиша 4 или 5 оценки, той вика: как за един час, може ли? При Георги Изворски всичко може, той е разчупил нормите. Защо? Ами той нищо не каза, ти му пишеш една шестица, една петица, една четворка и една тройка, или две тройки и тези петте двойки той ги мине и му пишеш четворка,зависи или тройка за срока, защо? Ами, викам, Иво, ще ти обясня, първо това момче положи усилия да научи това, прекрасно, ние сме на Земята, за да полагаме усилия, чудесно. Пиша му шестица, за това, че е създаден по образ и подобие Божие, пиша му петица, за това, че положи усилие, пиша му четворка, за това, че аз го възпитавам, за възпитание и тройка за някакво знание. Така се градят нещата. Не ви казвам да правите като мен. И ред други работи, че съм ги извеждал в двора на училището или на отсрещния край, а имат литература и писмени упражнения, взимат си тетрадките, взимат си химикалките и там ще разработваме литературен въпрос. Лелей, директорката щеше да получи удар от мен, но аз умея и да се обусловя, да кажа защо го правя, защото слава на Господа, че ми даде дар слово. Казвам: Да, другарко, но аз не съм изменил нито правилника, нито нищо, урока е предаден великолепно, децата са здрави, всичко си е наред. Дали в стаята или е на чист въздух, аз комбинирам това и това и това и ред работи от девет кладенеца вода, защото мога да ги донеса от девет кладенеца.

 

52.06 –  54.59: Това беше въведение за всеки един от нас, да не слуша филанкишията и комшията и не, примерно, на една кино звезда желанията, или на някакъв известен политик, депутат, който вика: “аз имам такива желания от еди кой си”. Ще слушаш себе си и своите желания, ще бъдеш истински капитан на своята лодка, та дори и да я чукнеш и да се напълни с вода и да си намокриш панталона, поне ще кажеш: “ей, аз го направих”, а не да се водиш по акъла на някой друг и почва едно съмнение. И най-важното е наистина да се учат хората на човещина, на взаимопомощ, на приятелски отношения, на другарски, не на абсолютния егоизъм, който вече е завладял планетата и най-вече онези хубави и прекрасни цивилизовани светове, към които сме се юрнали, и аз съм в това число, макар че съм на съвсем друг акъл.

Питат ме и аз отговарям, понеже съм тук да счупя калъпите, нали шишетата, кафезите да ги отворя и да пусна птиците, както казах и в Бургас, тук ще бъда много по-кратък и по-точен, защото много по-бързо ще ме разберете вие, на бургаслии пак не им казах цялата беседа, която трябваше да бъде, да говоря един час по въпроса, говорих 15-20 минути и видях, че пиенето и яденето почна да им става.. много мед изядоха, това е един буркан да изядеш мед наведнъж или два буркана, аз искам да им дам нещо, виж може малко да вземеш, ама меда им стана много и викам стига толкова мед. Тук ще бъда по-кратък, много повече, но по-точен, по-ясен и най-истинен. Ако не казвам истината, знаете, тези по-близките, които ме познават, знаете какво ще стане, моментално ще изгубя глас, ама не в секундата, в част от секундата. Има една сила, която, разбира се, аз усещам много и не най-много, ама много, която командва нещата, в която съм се убедил, както съм се убедил, че седя тук в тази прекрасна зала, художествена галерия и говоря пред вас.

 

55.00 – 56.47: Много пъти са ме питали и аз много пъти съм отговарял, на въпроса кога Господ ще сложи край на всички негативи на земното кълбо – лъжи, измама, мошеничество, противопоставяне, убийства, войни, кръвопролития, омрази, жестокости и т.н, няма да ги изброявам. Ами то не зависи ли от нас, не зависи ли ние да започнем, не някой друг. Той и грешките ни няма да ги каже, ти ще направиш нещо и нещото е, най-малкото е да се молиш сутрин и вечер за човечеството – молитва, а още по-добро е да излезеш и да изчистиш тротоара на вашата улица, да го изметеш, ако не е минала работничката да го измете, ти го измети бе, стани 30 минути по-рано измети частта от тротоара пред вас, разбира се пред вашата къща, на комшията от ляво и на комшията от дясно, макар че и двамата са те ударили и смятат, че ти с нещо си ги завлякъл – я оградата, защото почва да пада, я това-онова, това не те интересува, тяхното отношение към теб не те интересува, единственото отношение, което те интересува е твоето към тях, за да станеш светия, иначе няма да станеш, ако започнеш да ги удряш. Не, те са чудесни, прекрасни, идеални, свествни хора. Това, че ме псуват в кръчмата и че викат: “ей, виж какво направи този негодник”.

 

Добротворчество и човещина

56.48 – 1.00.23: Един прост пример ще ви дам, където живеем на село, имаме допирна точка със един руснак, който купи една къща. Руснака седи отвънка и двама българи яки му изливат някаква плоча бетон вътре, чистят, строителна работа обща в двора. Аз не го познавам, и двамата не ги познавам. Той идва рядко, и тези двамата вътре, обаче те ме познават, защото живея на ъгъла и съм така по-впечатляваща личност и аз излизам и гледам бутилки пластмасови, някакви има разпилени по тротоара, и от цигари, това-онова, вятъра довел парцали, разкъсани пликове найлон и почвам да правя оборка, в едно пликче, а техния двор, където бъркат бетона е на 100метра, а кофата е още 200метра на там – контейнера, събирам това-онова в едно пликче, взимам го и отивам, те виждат какво правя на улицата и минавам покрай тях, не им обръщам внимание, не ги поздравявам, отивам, пускам в кофата   и се прибирам. Какъв е сценария обаче, идва сутринта нашия майстор, който е от село и ходи сутрин да си пие кафето при майсторите, тези същите, където са работили, в кафенето. Единия почва да се оплаква и вика: “а бе, Мите ти при този, при който работиш, знаеш ли вчера колко изпатих от шефовете.”, “Е, какво е станало толкова?” Вика: “ей, оня ненормалник с брадата, погледни го, изчисти улицата, как може да е толкова прост, кой знае кой е хвърлял боклука, не сме ние, кой знае кой е хвърлял?” Виждате ли съзнанието, посредственото, елементарното, нишето – “кой е хвърлял”, ама кой ще да е, ти като си по-умен, по-духовен, по-интелигентен, по-културен, ще поправиш грешката на полуживотинчето, това е човешкото съзнание, още не сме стигнали. Първо човешко измерение е четвърто, казвал съм го, о пак ще го повторя, и както съм минал от там и той говори тези работи и руснака знае вече достатъчно български и той му казва: “Слушай, Станко, сега какво правиш мойто момче, сега изчистваш цялата улица до края, за да не правиш забележка на този човек, който изчисти улицата пред тях и до нас, и дойде и изхвърли боклука в контейнера, че е ходил толкова далече пеша.” И той вика: “изчистих цялата улица”, руснака каза: “иначе, няма да ти платя”. Истински случай, нали сега ме разбрахте. Прекрасен човек е този руснак, чакам го сега да дойде през лятото да се запозная с него и да му благодаря от сърце и да си изпия кафето. Вече му знам името, колко годишен е и така нататъка, но до тогава не обърнах внимание, един честен свестен човек, ами богаташ е, какво от това, купил е къща, имение голямо, граничим с него, обаче аз смятах, че.. какво да се занимавам с него, какво да се занимавам с него, какво да се запознавам с него, сега разбрах, че този човек е човек със главно Ч, само от този един единствен пример.

 

предателството

1.00.24 – 1.05.57: Така, това се казва нещата от живота. И когато ме питат кога ще свършат негативите на земното кълбо,  аз сега ще кажа как трябва да се измени съзнанието към човещина. Господ казва така, в евангелието е казано: “Обичай ближния си като себе си”, човешкото съзнание тогава още не е било дорасло да кажеш “Обичай враговете си”, обаче Иисус го е казал на учениците си, но тази максима стига до пират и той казва: “как да я изпълня бе, как да накажа със смърт единствения човек в Юдея, който ме обича”, няма как, и този човек, аз да му направя нещо лошо, аз не виждам никаква вина в него, как?” Обаче, евреите скачат, викат: “разпри го, разпри го, да не го виждаме”. Той се измива и казва: “Вижте какво, вие да му мислите, аз снемам от себе си всякаква отговорност, неговата кръв да отиде на вас”, тогава юдеите скачат и викат: “да, на нас, и на поколението ни”, потомството – това е клетва, четете внимателно евангелието, ако го прочетете, това, което го говоря е едно към едно, дословно го цитирам. Въобще искат да го разпрат на всяка цена.

Така, аз говорих за Юда, което според мен въобще не е предателство и според всички посветени, които познавам, а е прекрасен акт на саможертва и на любов към Твореца и към ближния, защото Господ казва, човешко е да обичаш ближния си, ангелско е да обичаш враговете си, божествено е да обичаш предателите си. Но не заради това, защото това е един сценарии, една програма, която трябва да се изпълни от А до Я и която е репетирана и тренирана много пъти от когато още избягва от семейството си, тей като баща му го изгонва като вижда, че ходи да слуша Иисус, баща му е бил сарафин, бил е голям човек, и чорбаджия, еврейски, и изгонва Юда. Юда отива и казва: “Учителю, така и така”, бил е още от първите и той вика: ” Да, имаш мисия и с тебе имаме най-голямата и най-основната задача, не другите”, само трима, четирима души са знаели, за какво става въпрос, и така. Но аз ще съкратя нещата, мислите ли, пак както съм го казвал до сега, десет пъти ще го кажа за 11-ти път, мислите ли, че Юда, който е три години с Иисус няма да разбере, че Иисус след като е чудотворец, ясновидец, владеещ всички неща, може да съживява хора, да сменя души, да прави всичко, той няма да се сети кой иска да го предаде. Боже, каква елементарност. Няма ли да се сети точно как ще стане работата и за колко ще го предаде, при всички положения ще знае и че е за 30 сребърника, ама той го казва: “Юда, ти си най-свестния, най-смелия, най-интелигентния от апостолите и Отеца разчита на тебе, на мен и на теб да свършим мисията, останалите ги е приобщил, но Петър ще се откаже три пъти от мен, докато пропее петела, ти не. Макар че Петър преди това вика: “Господи аз със тебе ще отида и в затвора и на смърт” и само след 1  час се отказва  три пъти.

Искам да ви кажа на вас като специална аудитория кога ще дойде новото, кога ще влезем в Рая и нищо негативно няма да има на тази прекрасна планета, на която сме слезли да помагаме за прехода всички тук, не сме случайни. Знаете ли кога? Когато в един православен  или католически храм в една църква, параклис, манастир, в една пагога, къде ще да е, където се признава Християнството, в целия Християнски свят, а и не само там в Нехристиянския свят, където има икона на нашия Господ Бог Иисус Христос и до тази икона има икона на Юда Симонов Искариотски и като влизам аз като богомолец се покланям на Иисус, така се покланям и на Юда, тогава ще стъпим на прага на Рая!

 

1.06.03 – 1.10.06:  Ако не казвам истината ще ме спрат, но пожелавам на вас най-напред да научите една милиардна от това, което аз знам, след това една милионна, след това една стохилядна, след това една хилядна, така да израстете ви пожелавам, пожелавам ви го от все сърце и знам, че ще стане, дали след 5 години, дали след 50, ще знаете много повече от мен, ще можете много повече от мен, Иисус е казал: “ще правите чудеса като моите и много по-големи”, така и това, знаете ли защо ви го казвам, да мислите собствено, защото ме обучаваха в Академията за космически науки 3999 дни, 4000 дена без един, докато ме научат да мисля космически и не онова, което ми се дава, не медиите, никои не ме интересува, не ме интересува и великия президент на Щатите, не, всичко е у мене и аз трябва да го премисля, това, което го казах, дори и с цената да ме отлъчат от тей наречената православна църква, това само ще бъде един огромен имидж за мене и за духовния свят. Разбира се, не можаха да кажат, че Беинса Дуно са го отлъчили, а казват: “той се самоотлъчи с действията си” и на мен, който съм православно роден и кръстен 44 дни след раждането на връх Еньовден, т.е. на рождението на Йоан Кръстител и на мен ми е ден за кръщаване, в православен храм “Свети Георги” от отец Дионисий, има го черно на бяло, моето кръщелно свидетелство, обаче църквата наистина сега е самопасна, говори си някакъв там, обаче канона е тоя, 2000 години никой не е посмял да стане, да се изправи и да каже истината, обучавали са децата и в момента в детската книжка пише Юда е предал Христос, как ще го прададе? Той вика: “Господи, как да те предам”, ама аз знам думите, знам какво са казали, знам сцените, знам всичко, обаче евангелистите леко са ги изменили, по една две думи или нещо друго. “Върви, няма време. “, на Юда не му се става да отиде да го предаде през нощта след тайната вечеря, Господ го подкарва и от Гетсиманската градина чак до входа го изпраща: “Върви бе Юда, ние сме първите, които ще влезем в Рая, всички останали са след нас.” И така пак съм го казвал, Юда е със сменена самоличност, не със самоубийство, това просто го пускат като слух, за да може да не го търсят, заминава в една далечна област – Килийка ли коя беше и там работи докрай, на 97,98 години си отива с успение както се възнасят светиите.

 

1.10.07 – 1.15.00: На небето има един храм с 12 ъгли, който посети това измерение ще го види, на всеки един ъгъл, на огромен мраморен блок, дали е от мрамор не знам, са изписани имената на 12-те апостоли, това е символа, който е материален на храма, на Христа, който е създал Христовото съзнание. Еми защо се започва от Юда, на предателите имената се забравят, да ама не, така е било за онова съзнание преди 2000 години нормално – има врагове, има предатели, хората да се противопоставят, за да може да си научат урока и да вървят нагоре, иначе не става, НО вече дойде време – 2012г., над 10 човека, дойдоха при мене и викат: “абе, кръстовете ни се скъсаха от само себе си и паднаха, наша приятелка, катастрофира като колата се удря, нося – вика – кръст, които ми виси на огледалцето и които е много ценен, много хубав.” Така ли? Като мина катастрофата на другия ден се обажда и вика: “Ама този кръст половината го нямаше, тогава разбрах, че той не трябва и в колата да ми виси”, вече кръста замина, ами да, то и на моите гърди е кръста, обаче Господ, пак ще го цитирам: “Синко, аз ви водя към радост, щастие, светлина, живот, успех, вие ме изобразявате полумъртъв още на кръста, такъв ли съм бе синко, погледни бе – прекрасно тяло изпипано на култорист, мъж на 35 години, както е бил на Земята – виж ме, това ли ми е тялото, ребрата ми се виждат и съм увиснал там, ами синко, това ме угорчава всеки изминал ден, и се кръстите на един символ, който аз съм разрешил 2000 години да бъде, до 2012 г. в прав текст го казвам,след това няма нито сила, нито нищо, аз съм си прибрал силата, кръста остана най-простия знак” – нищо, нито символ, нито нищо, ама ако ще да е една педя, ако ще да е златен, ако ще да е с диаманти, бисери, с перли, виждал съм всякакви не върви и на всички, които са около мен и са чули това, по някакъв мистериозен начин, кръстовете падат, чупят се и изчезват, кръстове от любими, от Божи гроб, не знам от къде, няма ги вече, та сребърни, златни дървени. Не говоря попринцип против християнската църква, която е прекрасно нещо, което е създадено на Земята, всички религии ги признавам и ги обичам, защото знам, че всички са стъпала и пътеки към Бога, в момента, ако ме накарат да стана ислямист, 30 секунди са много, да стана юдеин – 20 секунди са много, не се шегувам, будист – веднага, конфуцианец – да, ама какъвто и ще да ме накарат, Господ е над мене, моментално ставам такъв, щом това го искат властимащите. Щом казват: “ела да се молиш при нас, ние ще те заведем при Бога”. Боже, бил съм при 50 духовни дестинации минимум, само евангелистите имат 50, да знаете колко църкви са, на земното кълбо християнските дестинации като духовни организации, секти, разклонения и ред други, единствено наистина не признавам терористичните, всичко останало го обичам, уважавам и възприемам, и харесвам, само в Америка са повече от 156 хиляди, католически ли са, православни ли са, протестанти, не ме интересува, 156 хиляди, само в Америка, т.е. от южния край на двете Америки до края, черно на бяло.

 

1.15.02 –  1.26.05: Това за днес беше тей наречената беседа и лекция. Сега минавам към основното. Разберете ме, казвам само едно изречение. Всички белези, които ни се дават – да се спънеш да си чукнеш крака, искам това да си го прочетете сами от литературата, левия или десния крак, са важни. Виждате ли как ми е белязан показалеца на дясната ръка, прищипах го във вратата на собствения си автомобил. Божественото нещо, цитирам Учителя, ама и да не го цитирам, аз го знам. Това, ако сте ме слушали знаете, че е човечност (палецът се докосва до показаллеца и образува кръг), това е ангелският свят (палецът се докосва до средния пръст), а това е божественият свят (палецът се докосва до безименния). Като седя така ще се направя на светия в божествения свят, като съм така ще се направя на ангел в ангелския, като съм така ще бъда в човешкия свят при вас.Какво бъркам? Това е мъжкият принцип, който много се е засилил у мен, а аз трябва да бъда един ден мъж, един ден жена, един ден дете. Не знам вчера какъв бях, Силвинка някакви забележки ми прави. На всеки три дена се въртя, днес имате късмет, че съм жена, така меко се отнасям към вас, иначе мъжкия принцип е много твърд, а пък детския – може да ме ритат както искат, нали хващат ме за ухото, дават ми за ядене, ама викам: “мами, еми квото си ми сложила сега, айде”. Аз нямам никакви, така да се каже – желания, аз съм дете, водят ме за ушето и ме обучават. И понеже се е засилил мъжкия принцип, татко чисто и просто ме предупреди, ама той винаги ме е предупреждавал – камшик, шамар, опляскване, защото знае, че аз не съм такъв – една лека дума, няма да го приема чак толкова, обаче като ми затисна.. знаете ли какво е да ви затиснат пръст, не искам да говоря, квичане поне 15 минути, и нищо не стана. Почнах да мисля, ама не ми казват защо, значи нещо не е точно така, превишил съм си какво, значи оторизиран съм за нещо, ама като си превишиш правата, ето защо. Така, разчитайте белезите. Чукнеш се тук (ухото) – не чуваш. На някои защо им се замъглява погледа – ами времено, по-дълго, перде получава, нещо попадне в едното око, мухичка влеззе и ти викаш “ей за какво стана това”. Всичко има значение,лявото, дясното око, двете, не е ли защото сме великолепни егоисти, ушите почват да намаляват, да не чуваме, точно от егоизъм, щом ни бие в божествения свят – главата – егоисти, зъб съм си счупил – егоизъм. Няма това-онова. Това (от гушата до пъпа) е духовния свят, казвал съм го, астралния. Значи, хайде тука може да бъде ненавистта, гнева, може до някъде да се каже следните неща – завист, алчност, гняв, похотливостта вече обхваща тялото, почваш да имаш ама женски болести, ама мъжки болести, ама не знам какво, ама как? Ето това е, значи си бъркал, казвал съм седемте смъртни гряха, няма да ги повтарям, защото ги знаете по-добре от мен, чревоугодничество, мързел, не знам какво, току що ги изброих, но първия е горделивостта, но ревноста съдържа пет от тях. Значи човек да се пази, на мене ми е казано от фанатици и от полово извратени, обаче и от ревнивци трябва да се пази човек, защото ревнивеца, ако си негов обект, нямаш шансове, много големи, или за духовно или за физическо оцеляване, ще ти извади душата, така че ревността след егоизма е най-недоброто нещо. Но пак казвам коляното ме боли на десния крак, на левия, спънал съм се, а бе най-дребните неща трябва да започнем да разчитаме, за да бъдем добре и преди всичко – човеци.

Казвам и този пример, защото снощи, не снощи онази вечер срещу мен седи едно симпатично момченце, вади телефона и вика я виж какъв бях, гледам едни големи червени петна на главата , то си обръснало главата, и вика “такива по цялото тяло. Отивам на доктор и вика: това е неизлечима болест, това е псориазис, обаче съм слушал твоите беседи, лекции и съм чел доста книги, за да знам за какво става въпрос, мисля няколко дни и на третия или на четвъртия ден решавам да започна да действам, първото нещо, което си казал е да се изчистиме – чисти мисли, чисти чувства, чисти дела, чист въздух, чиста вода, чиста храна”, храната е на последно място, ама често я приемаме и затова трябва да внимаваме, и той вика: “винаги си казвал, че първите три са много по-важни от вторите три, които са в материята”, другите не са материални, не се виждат, но те са важни, съзнанието командва материята, духа командва материята винаги и навсякъде в тази вселена, който си мисли обратното просто се Лъже, с голямо Л, не веднъж е показвано и доказвано. А не както са ни учили някога.. да, елементарното съзнание, което е, не искам да ги обиждам, посредственото, прекрасни са тези хора, но той отива, за да спечели в чужбина, ама иска лъскав автомобил, иска тука да купи два апартамента, единия да го даде под наем или и двата, ако седи много в чужбина, и иска да направи пари в банката и мисли, че ще започне да щрака с пръсти и всичко ще е наред. Сега ще ви кажа една притча, което половината я има в библията, другата половина я няма, аз съм я казвал поне четири пъти, сега ще я кажа за пети път. Ами този човек смята, че е щастлив, не е щастлив, защото моментално му бяга любимата жена, той почва да пищи и идва една, която вижда, че той има два апартамента, има две коли, има пари в банката, и се лепи за него, това е, знаете какво е, крайпътните услуги, само че по друг начин, по интелигентен.

Така, веднъж един чорбаджия, еврейски, се моли на Господ да му даде много голяма реколта, ама иска много, за да се успокой човека, да напълни житниците, хамбарите си и после да живее дълго. И една година изведнъж толкова много жито му раждат нивите, че той не може да го побере, бута старите хамбали житници, прави нови, и слага толкова много жито, напред да му стигне за цял живот, 20,30, 50 години. И ляга си спокоен, доволен и казва: “Радвай се душо, яж, пии и се весели, повече никаква работа, всичко е точно”. Господ гледа отгоре и вика: “Абе синко, кво говориш на душата, а пък аз утре сутринта ще ти я взема. Решил съм и ти взимам душата, край приключваш концерта”, нали всичко е в неговите ръце и нищо не е наше, освен опита, всичко останало е негово, тялото, душата, децата, жената, всичко е негово, къщата, колата, ние мислим, че е наша, ама не. И така, на другата сутрин русата хубавица, която ми е приятелка, и Архангел Михайл, двамата носят един списък и викат: “Тръгвай с нас”, “Ама как?” , “Трябва да те взимаме, имаме заповед”, хващат го за ушите и толкова.  Отива той горе и вика: “Слушай, не може така, искам среща с Господа”, “Никакъв проблем – вика Архангел Михайл – сега ще отидеме, казвам на Петър, Петър е ключаря на Рая, отиваме, обежда се на Господа и ти уреждаме среща”. Уреждат му среща и сега, Господа вика: “А бе синко, по какъв въпрос си тук, каква причина има?”, “Господи, аз цял живот ви се молих за много богатство, за много хубаво жито”, “Да, какво стана”, “Еми, тая година ти ми даде, ето вчера напълних житниците, ама щото бяха малки като гледах колко има на полето, бутнах старите, направих нови, напълних хамбарите, всичко до дупка и викам сега ще щракам, ще живея, ще пия, ще ям, всичко е точно, прекрасен живот. “, “Ей синко, да знаеш, че това жито аз ти го бях предвидил за следващите 50 години и щеше да живееш още 50 години, обаче ти го поиска тука за 5 месеца, аз ти го дадох, разбира се, обаче следователно ти изтече живота и аз трябваше да ти го взема, няма начин.” Така само първата част до житниците е в библията, втората част аз ви я казвам да покажа какво е искал Господа, тя не е дописана, може би евангелистите не са я чули.

 

“Аз и Пикасо”

1.26.06 –  1.39.29: И така. Започваме, че времето тече, да ме питате нещо. Аз съм отбелязъл доста неща за четене, ама тука.. понеже, изключително интересна е, изключителни епизоди има, ще прочета по едно, две изречения. Така, за изложбата на Нерон в едно жилище, която гледах, още като.. аз го познавах от махалата, това обикновено го чета, за да се види как поднася той нещата, дори и на това платно се вижда, това е горе-долу от средния му период, той имаше.. от както си контактувахме вече с него, много близки станахме с нашето семейство, това беше вика: “последния ми период”. И аз понеже непрекъснато му казвах: “а бе, тези са милитъри, не ми харесват на мен, аз обичам светлите цветове, ама много светлите цветове, такива, слънчево, златисто, а на него винаги му тежеше нещо на душата, защото беше самотен човек и това, което му тежи, както всички велики художници, като погледнеш и Ван Гог така. Значи, неговото настроение за момента какво е или изобщо, той има една нагласа такава, когато рисува, се изразява на платното, както музиканта създава и по такива невесели мелодии, както поета пише също такива стихове, слънчеви, хубави, радостни, за любов като е влюбен, грешка няма, не е ли влюбен, всичко му е черно, това е. И така, имаше няколко платна на него,брат ми имаше няколко пластики на Никола Казаков, тогава още човека твореше, после сестра му започна да го гледа, защото той имаше една диагноза, някаква такава, той беше малко.. как да кажа.. обичаше огъня, той и Нерон имаше това към огъня – пироман, малко беше пироман  и не го оставяха сам, защото я намери кибрит, веднага пали из вкъщи и то някъде ще падне из вкъщи и ще запали, сестра му викаше: “знаеш ли колко пъти съм гасила огън, добре, че съм там някъде наоколо, без да иска или нарочно подпалено нещо.” И то Нерон, затова се е и кръстил, защото още на студентските години са му дали това прозвище, това наименование, защото още от студентските години е обичал не само да гледа, а и да пали кладата, на студентски бригади, той е бил най-активен да прави едни огромни клади, такива огньове, нали тогава имаше вечери край лагерния огън. Така:

 

Не си кривя душата, впечатлиха ме четирите платна на Нерон и малките пластики на брат му Никола Казаков, впечатли ме поднасянето на изображенията, нещо оригинално, непознато, мощно излизаше от платната, в цветовете се усещаше заряд на мирова скръб, някаква особенна лудост, приглушена, опитваща се да се скрие, но напираща отвсякъде навън към свободата.

 

Много ценеше свободата и той ме научи на много работи, той ме научи да не бъда стандартен като другите. Той, разбира се, обичаше ме, не че не ме обичаше, но той ме обичаше с любов: “а бе боклук, такова, магаре, така, ела, баща ти е прав, от тебе човек няма да стане, погледни се..”, и т.н. всичко това ми го изсипваше на главата, всеки ден. Обаче, от време на време: “талант, ей ти си талант, само трябва да работиш повече и ще ги подминеш всички, от СБХ-то ако започнеш да рисуваш.” А аз наистина обичам да рисувам, аз съм седял на един чин със.. след това много години беше директор на градската художествена галерия в София, моя съученик беше изкуствовед – Георги Видев, Бели му викаха, може и да сте го чули, това беше преди доста години, той беше художествен критик, но беше известен. С него сме стояли на един чин, и той вярно, той рисуваше така, повече имаше склонност към това, аз си пишех стихове или епиграми, пишех глупости за някой разбира се, то това не му трябва дар слово – епиграма, за това и ми теглиха ушите много и ме ушамарваха, което беше нормално, ама. Ето сега искам да ви кажа колко беше.. преди да станат тези селските хотели или центрове за селки туризъм, много години преди това вече тука му щракаше на Нерон какво трябва да се направи, сега за потвърждение, 15 години или повече преди да стане и първата, първата изложба, която той направи “Кафе – галерия Казаков” беше в едно кафене, където тъкмо беше дошла демокрацията и той го беше вземал под наем в центъра на нашата махала, един месец там, кръчмар така да се каже, и той нареди вътре платна, ама то светна, това кръчме, нищо и никакво кръчме, но като се нареди вътре изкуство стана вече нещо. Така, ето какво пише, говори на баща ми, в Люлин имахме едно място, там декар,два,три ли, не знам:

 

Слушай сега, правим десетина къщички кацнали на баира, типично български модел, 18-ти век, плетени с прът и измазани с глина, с огнище вътре и вън. В края на селището овчар, до него мантра, стар образец, и маслото, и сиренето, и кашкавала се правят както някога. Изба, пак типично нашенска, а бъчви с вино – вън под навеса. Вечер народна музика, нестинарски танци, национални обичаи и традиции, визуално и автентично представени, абе всичко направено така както в едно старовремско селище и най-важното никакъв лукс за гостите, ако ще да спат под рогозки и бодливи черги, както аз съм спал. Е малко удобства да, но лукс никога. Цени – космически, с предварителна заявка, на гостите е разрешено всичко, да доят овце и кози, да колят и да си приготвят сами яденето, кеф им да опитват работата в мантрата, ако искат хляб да месят или грънци да ваят. Ще има и такива работилнички за приложни занаяти, пиенето на корем, свирня на всички видове народни инструменти, ако гостът пожелае да свири – да. Всеки ден разходки из околните местности, с маршрут или без такъв, с водач или без, тяхна воля. Разрешава се всичко и цървули да си правят от щавена кожа. При заминаването един красив художествен подарък от фирмата по техен избор – юзда, копане, гърне за боб, медена кана, стомна, бъклица, тук и в шопско на цървулите им викат опинци, аз съм носил опинци, такава бедност съм видял като дете, че не я пожелавам на никого.

 

Няма да чета повече, как се издига един човек, то е разказано подробно и тука пише, но твореца трябва да експериментира, когато ми пусна музиката, направи музика от нищо, от едни чанове, от едни сатинки, дрънкулки такива, но най-важното е, че свири мелодиите, помни ги и ги възпроизвежда, направо бях учуден, изключително. Как да те нарисува? Само те вижда, един щрих и се познаваш, ама няма начин, без да си дига ръката. Така тука за партииния секретар няма да го чета. Така и.. сега тука само ще прочета, отиваме на един цех, който беше такъв – керамика, и познавам бегло шефа и ще изписваме една стена, а на стената.. той грънчарски изделия, чаши, чинии, в целия свят изнасяше в 15,16 страни включително и в Япония, българското традиционно изкуство, което е бусинска керамика, бусинската керамична школа е била върха, тя е в едно село, бусинска керамика, която е много известна, най-старата в България, така мога да кажа, и сега той ето какво, със Бончо, който така се пазари, аз като виждам, че ще взема за един месец три четири учителски заплати, даже и за 20 дена като погледнах стената как ще я оцветим и аз викам: “давай, готово”, Бончо обаче ме гледа на кръв, той иска да измъкне повече пари от директора, най-сетне се уточнихме, ето сега:

 

– Толкова мога момчета – вдигна рамене Димитров

– Ами добре – артистично въздъхна накрая Боги – изкуството иска жертви.

Казака през това време седеше срещу стената, оглеждаше я и мислеше.

– За заплащането се разбрахме – протри ръце шефът на цеха, сега да видя проекта, имате ли варианти или е само един?

Казака приближи.

– Искам да видя проектчето. – повтори оня

– Какъв проект? – попита Нерон изумен.

– Това, дето ще правите.

– Проект ли, на книга, на лист. – (Скулите му запулсираха, той много бързо се ядосва) – от мен искаш предварителен проект, от Пикасо, че проектите ми са тука бе – удари се по главата – и не е само един, а милиони. Ще ми иска проект на хартия.

Усетих, че бурята идва, опитах се да я предотвратя:

– Стига Мите, човекът не знае какво имаш впредвид и затова пита. Има право да знае, който плаща, той поръчва музиката.

Казака се успокой за момент:

– Проекти правят некадърните простаци от академията, проекчета, шаблончета, цветчета, идиоти. Моят проект е тука – той пак се удари по челото

– Виждам, виждам. Орфей и Авредика, горе – арфа, символ на изкуството и творчеството – поясних тихо аз. Между образите ръкомахаше Казака, една голяма тракийска арфа. (Арфа ли, нищо не е гръцко, всичко е от траките, както и да е)

– Пъстра, други детайли, знам аз – той наистина знаеше как да илюстрира

– Не може ли вместо арфа – обади се в най-неподходящия момент Димитров – да бъде стомна или гърне, по нашенско, и едно грънчарско колело да се сложи, голямо.

Нерон слисано застина с отворена уста. Избухна яростно и окончателно:

– Какво? Ще учиш Пикасо – стомна, гърне, цукало, не искаш ли рало, кълпак, палячо, ще ме учи. Тръгваме, нищо няма да правим – задъхваше се, втурна се към колата, стигна до нея бежешком като крещеше – селяндур, простак, ще ми дава акъл, на мен, колело, камък, кютюк, палячо – седна и бясно тръшна вратата.

Бонче се изниза след него на пръсти. Шефът на прочутия авторитетен в цял свят цех керамика примигваше неудомяващо. Какво бе сторил? Съвсем кротко изрази мнението и желанието си като смяташе, че това е най-подходящо, че най-добре отразява работата, традицията, нравите и въобще всичко. Опитах се да извиня гения, финансиста и себе си. Сбогувах се с човека, който само поклати глава шашардисано. Отпрашихме към Божурище, Казака продължаваше да ругае. Преди да влезем в родното градче, завихме от магистралата по сегашния Булевард Европа и аз казах:

– Лично аз изпуснах четири учителски заплати.

– Стига бе боклук, ще направим другаде и друг стенопис, при тоя палячо няма да стъпим. Да не искате да му правите нещо сами – изгледа ни подозрително

– И да отидем какво? Не можем ние да шарнем една яка мома и един здрав селянин с грънчарско колело, а между тях стомна с вода ненапита – троснах се заядливо аз още ядосан.

 

Така и един милион такива случки, само че аз не съм описал всичките, но много. Прочетете я и ще разберете, който иска да чете, разбира се.

 

1.39.30 –  1.51.17: Сега, тази също е поезия и е добра, защото отговорничката на художествената галерия в Раднево, подарих и една книга, ние си тръгваме след беседата и тя като  излезе за 10 минути беше прочела три стихотворения, идва при мене и вика: “А бе, Георги, тази поезия е толкова силна, че сърцето ме прободе от тези стихотворения и ме боли и аз сигурно няма да мога да се оформя цяла нощ”, викам: “не знам”, така казват, че съм достоен за Нобелова награда за поезия, ама аз викам: “може и така да е, ако повярвам ще стане”, ама аз не държа на тези награди, па и не ме интересуват. Сега ще ви кажа едно стихотворение, което съм го писал точно където сега сме, на Златните пясъци, като бях учител в Добруджа и ме изпращат, там имаше, не знам къде беше, един институт за усъвършенстване на учителите, и аз отдавна съм завършил, ама нали ми опресняват знанията, в коя сграда беше, аз не помня, тогава ме изпращат точно на Златните пясъци и какво аз да седна да слушам какво лекторите там ми говорят за уроци и за това-онова, да ми промиват съзнанието, Божее. А централната школа за усъвършенстване на учителите беше в София, в Горна баня, и там съм ходил. Ама защо ходих за две седмици? За да си почина. Шефката вика: “а другите с малки деца, пред пенсия, имат внуци, учителки, аз съм средно, децата ми достатъчно големи.” Викам: “шефке, аз ще отида”, а какво правя, отивам с колата, тука бях дошъл от селото с колата, спрях я и си седя, през цялото време си пишех стихотворения. Пиша си стихотворения, мисля си, гледам през прозореца и изобщо не чувам какво ми говорят, обаче на края на събеседването взимам отношение, ония почват от тази тема в онази тема. Ами няма да споменавам имена, тя е учен, професор, академик и беше преподавател в Софииския университет и в Институт за децата, в детската градина и за началното обучение, и почнахме да говорим за Бога, аз нали имам религиозно възпитание и когато чух, че тя не казва Светия Синод, тя комунистка и се бие в гърдите, вече ми дигна кръвното, и само това, щеше да получи удар, защото тя стара мома, няма деца, нищо, това и е живота и аз само ставам, стигат до мене, те всеки изпитват, така че този религиозния въпрос стигна до мен, и аз само казах: “Вижте какво, еди коя си другарка, за мен жена, която не вярва в Бога, нито може да бъде жена, нито майка, нито съпруга, нито любима, нищо” и си седнах и млъкнах, тя запецна, щеше да припадне на катедрата и работата се разтури, имаше още десетина човека, демек при събеседването да ги изпитва, “Само да обърна внимание, това е ваше мнение” успя да каже, вода и дадоха и там, който беше отговорника вика имаме междучасие излизайте, така и не продължихме. Викам ще вдигаш кръвното на Георги Изворски ли, въобще не знаеш с кой си имаш работа. Защото тя каза: “Нямам право да казвам светии”, Свети Синод, нали, аз и казвам “Георги, който е на иконата, не знам”.. Иии оо така ли? Не казва и свещениците, че са били такива духовници. И говори така 15 минути, пълен атеист, ама тя не е от висшите атеисти, а от по-нисшите. Беше достатъчно наистина да ми вдигне кръвното, тогава се ядосах, сега щях да я прежаля, честно, щях даже да и изпратя любов, да живне, и не да получи инсулт или инфаркт, тя не го получи, слава на Бога де, той я спаси, но просто щях да и изпратя любов, ако може да и светне нещо, щах да кажа: “да, напълно сте права, точно така това е вашето мнение, има и други мнения, ама не ги знам”, щях да се направя аз на балъка, както винаги съм се правил, но не и сега, защото дойде време да се каже истината.

Така, тука седя и си пиша едно стихотворение, което се казва “Сезон“, цитирал съм го в книгата за Казаков, и с него започвах.. канят ме на литературни вечери, аз по време на социализма бях член на военния клуб, на художествено-творческата интелигенция, познавах много военни поети, писатели и т.н. и понеже човек с военно възпитание, военен – там членувах. И ходим така, обикаляме България, и всеки казва по едно кратко разказче, четат писателите, разни пасажи, това-онова, епиграми, а ние поетите по едно две стихотворения, аз бях се запасил, ама където и да идем, започвах с него, защото то е изключително стихотворение, точно за творчеството, те влюбените си милсят за любов, ама не е за любов, може да го сметнеш, че е и за любов, може да го сметнеш, че е и за приятелство, може да го сметнеш, че е и за братство, може да го сметнеш, за каквото и ще да е отношение, между учител и ученик, може и да го сметнеш както и да е, но това е хубавото на поезията, нали знаете, кратки, но мощни трябва да бъдат стихотворенията, аз такива ги обичам, аз сега ще ви кажа две, ако искате и пет и десет, ама то се казва “Сезон“, беше есента, гръм през прозореца, онези си говорят, една топола, накрая до плажа на морето, висока, цялата, листата и бяха вече напълно златисти, пожълтяли, оранжеви, прекрасни, а не бяха започнали да падат, нямаше един гол клон, всички листа бяха на тополата, само че бяха прекрасни, може би и нямаше слана, и аз като я гледах, седя там и като поет написах едно стихотворение три куплета, сега ще ви го кажа:

 

Една топола свети в есента,

зад нея е угаснало морето

и тя се къпе в златната тъга

под меките лъчи на слънце земно.

 

Замаяна между суша и вода,

сама между сезони и поети,

достигнала до края на света

и спряла там на някого да свети.

 

По залез ще доплуват ветровете,

ще пламне чайка в кръгове от мак,

ще се отрони в молещ лист небето

и ще ми спомни пак за тебе.. пак.

 

Това стихотворение е за саможертвата, за приятелството, за любовта, за другарството, за отношението между хората и за това добрите неща, прекрасните неща, човещината, нещата от живота да не ги забравяме, да бъдем благодарни най-напред на Всевишния, че ни е събрал, че ни е дал здраве, живот, тела, мислене и че точно сега сме тук. Ето другото стихотворение, ще ви го кажа и него и ще ви кажа за какво е, ако не може да се досетите, но то е ясно, “Отплаване“:

 

В крило на чайка още спи морето,

след малко златния котел на слънцето

ще загребе сломена синева,

душата ми ще стане тънък бриз

и ще подгони мъжката ми жажда

отвъд безсмъртната черта на хоризонта.

От люшнатия бряг размахай обич

и със спасителната си целувка ме изпрати

към пристани незнайни,

не се опитвай да ме задържиш,

не тръгна ли, ще станеш лесен спомен,

а щом се слея като лъч със хоризонта,

в изгаряща мечта ще се превърнеш.

 

Благодаря ви, Бог да ви благослови, да благослови всички добри неща, да ви дари здраве, вяра, надежда и любов. Вярвайте и в невидимото, не само във видимото и ще видите как ще се случват добрите неща и затова ви казвам да бъдем добри, да бъдем чисти, оня човек казва: “Четвъртия ден, след като изчистих мислите си, чувствата, и делата си, започнах да оздравявам, на седмия ден бях здрав от псориазиса, като започнах от първия ден да ям само жито, т.е. на житен режим, и на чистота в главата, неизлечимата болест, наречена псориазис”. Това е истински случай, съжалявам, че момчето не го каза пред вас. Още веднъж, благодаря ви, че ме почетохте, че почетоте всичко това, изкуството, културата, музиката, почетохте духа и почетохте и себе си чрез това, това е достойнството, благодаря ви от сърце.

 

1.51.21 – 1.58.36: Силвина: От приятелите от Варна има ли друга изненада? за финал на нашето събиране? Абе, тази зала има такава прекрасна акустика, че..

Георги: Изпей я

Силвина: Няма как да не изпея нещо, това е една песен, която Георги сънува, малко промених текста, “Небесни влакове” се казва. Дано не съм го забравила текста, ама.. Междудругото се сетих, тази песен е много подходяща за гласа на Лили Иванова, даже мислихме да се свържем с нея и така даже се шегувахме и я пеех с нейния глас, ама сега ще опитам с моя глас да я изпея:

 

Небесни влакове пътуват

по релси, светещи в сърцата,

пътуват те към любовта, към любовта и светлината,

пътуват те към любовта, към любовта и светлината.

И моя влюбен влак пътува,

до леден дъх, до огнен вятър,

пътува той към любовта, към любовта и по нататък,

пътува той към любовта, към любовта и по нататък.

 

Приятно пътуване приятели! И е прекрасно, че пътуваме заедно, когато се съберем, а и не само, ние сме си постоянно заедно. Сега като бяхме на тази червената църква край Перущица и едно от приятелчетата, ние се прегръщаме, разделяме, прегръщаме и нея, тя е на 7,8 годинки, ама казва: “Ама приятели, ние защо, ние разделяме ли се, защо?” казвам: “ама това не е, не се разделяме”, това е просто един ритуал, да се прегърнем, да докоснел сърцата, въпреки че прегръщаме всички с много любов.

Георги: Стефчо, ти може да кажеш нещо

Николинка: Приятели, първото, което искам да ви помоля е, тази кутия ще я пуснем по хората, кой каквото прецени за делото, което вършат нашите учители Георги Изворски и Силвина, те изграждат един център и мисля, че това, което всеки дари ще бъде от полза.

Георги: не е задължително

Николинка: така е, който желае

Георги: който прецени и има възможност

Николинка: Другото, което искам да съобщя е нашата приятелка Деси, нека да стане да я видим всички, тя е организатор на една много хубава инициятива ако сте разбрали, тука през последния месец, месец и половина, всяка неделя на входа на морската градина се провежда хоро, хоро за хората, и ще бъде хубаво.. сега тази вечер ще бъде в 4 часа, нали? Да. Който желае, може да заповяда.

 

0 35