0
Post 4 1

Всеки един от нас трябва да успее да се качи на Дървото на Познанието, на което се намират Плодовете на Духа. Хубаво е да вървим нагоре към него, именно това е вродено на човека – да върви към доброто, към добрите неща. Но понякога, той вместо да върви към добродетелите, се обръща към пороците и това го свлича надолу и го забавя, и зацикля неговия път.

Виждам едно дърво с хубави плодове – голямо и разкошно – и една стълба, подпряна на него. Тая стълба, това дърво – всичко е символ и го тълкувам.

Стволът на дървото е гладък и не можеш да се качиш без стълба и да достигнеш до първите клони. Тази стълба може да се направи само от нашите лични добродетели: благородство, благоразумие, щедрост, смелост, вярност, милосърдие, отговорност, жертвеготовност. В новата си книга „Звездна роса“ съм ги написал всичките. Изграждаме си тази стълба от добродетели и тогава стигаме до Плодовете на Духа. Трябва да положим усилие.

Да се качваш по стълбата е по-леко, отколкото по гладкия ствол на дървото. Може да се опиташ, но като хванеш стъблото, усещаш, че то е гладко. /Като дете много обичах да се катеря и знам за какво става въпрос./ Тръгваш нагоре, издигаш се с по един пръст височина, обаче като стигнеш донякъде, отмалееш и се изсипваш, изхлузваш се. И пак си на земята. Пак тръгваш, пак падаш. Пороците те карат да падаш – мъчиш се, трудиш се, усещаш, че другите имат Дух, нещо е по-добре при тях, обаче не знаеш как да го стигнеш и ти.

Трябва да обърнеш пороците в добродетели!

Тук е мястото да се каже максимата: „Ако нямаш истински морал, никога няма да имаш истинско здраве“.

Може да изглежда външно, че човек е здрав – гледаш го, че е доволен, върти си синджирчето, но нямат здраве нито той, нито неговите любими същества, защото са взаимно свързани, скачени съдове.

Човек не е сам, в никакъв случай не е сам. Той не вижда, че е в една група от десет, двадесет или петдесет хиляди човека. И когато направи едно прегрешение, това прегрешение започва да се прехвърля автоматично, като сянка и като проекция, на всички останали.

Когато направи едно добро дело, той повдига всички останали, всеки един от групата започва да чувства, че нещо му е по-леко, по-приятно. И заради това трябва да имаме тази отговорност – непрекъснато да мислим за другите. Записани са при добродетелите и отговорността, и грижовността. Много са важни.

Всемогъщият ми е казал:

  • Ето, затова, синко, няма да жалиш най-големите егоисти. С тях трябва да си изключително твърд и диамантен. Ама никакво жалене. Е, ако виждаш, че затъва толкова много, че трябва да скочиш и да го извадиш, да го спасиш от водата да не се удави – да. Но до там го оставяш.
  • Той пищи?
  • Да пищи! Когато даде вече дума и се разкае и се покае, тогава му посочваш пътя и казваш: „Малко ще ти помогна, обаче ти сам трябва да си помогнеш.“

Всички трябва да се изкачим по стълбата към Дървото на Познанието. Сами си я правим и се качваме догоре след това.

Така един човек се качва, набира Плодовете на Духа, обаче иска веднага да ги опита. Горе на дървото не е удобно, първо трябва да слезе долу. Долу е гъстата материя.

Разбира се, когато човек стои горе на дървото е недосегаем за всичко. За другите може да дойдат дни на болести, на глад, на студ, на унижения, но когато у тоя човек са Плодовете на Духа, а особено когато е високо на дървото, той е защитен, отдолу всичко може да става. Но не може да стоиш само горе, трябва да слезеш обратно долу, но да си запазиш Плодовете на Духа, тоест да бъдеш един добродетелен и свестен човек, а не обратно да слезеш и да се потопиш в пороците.

Нетърпеливостта и егото на човека го карат да бърка.

Значи, качва се той на дървото, от едната страна си е поставил стълбата, набира плодовете и вика: „Къде пак да се спускам по стълбата“. Гледа от другата страна едно огнище има, една педя пепел. Той мисли, че е студена пепелта, не вижда, че отдолу има жар. Вика: „Ще скачам тука, меко е, и веднага ще започна да консумирам Плодовете.“ Човекът иска веднага да ги опита. Скача, обаче като наближава долу жарта, усеща една много голяма жега, изгаряща, но вече е късно, лети от дървото надолу. Няма друг път, няма друг начин за спасение. „Пуф“ – вътре в жарта до глезените. Изгаря си краката, премята се, за да избяга от огнището настрани, плодовете изпомачква, нищо не остава от набраните Плодове на Духа. Неговото нетърпение и неговото его са го накарали да сгреши и той пак си остава един обикновен човек с пороци.

Издигнал се е, но не е могъл да се задържи. Има много такива.

Това Исус го е казал в Притчата за сеяча. Излиза сеячът да сее – едни семена попадат на скала, не стават за нищо. Други – на плитка почва – израстват, ама нямат корен. И те заминават, изсъхват като напече слънцето. Трети ги изкълвават птиците. Четвърти – между храстите. И петите падат на добра почва. И когато израстват, едното семенце дава сто, другото шестдесет, другото тридесет. Но дават нещо. Това е Притчата за сеяча. И какво казва тя?

Тия, които падат на скала – Словото, думите на Исус стигат до хора, които изобщо не ги възприемат. „Не хвърляйте бисерите си на прасета“.

Следващите, които попадат на плитка почва – това са хора, които веднага се въодушевяват: „Ей колко е хубаво! Тия добродетели веднага отиваме, почваме….“ Обаче тези хора нямат тая стабилност, тая упоритост да вървят дълго време, тая вярност, тая последователност, тая истинност. Някой ги викне: „Ела тука да направим една далавера“. И те са готови. Хоп! Хайде в пороците. Вика:

  • Отказах се от много работи, но една малка забежка мога да направя
  • Тези малки забежки не са малки забежки, те са големи, те ти се пишат!

Третите, които са в храстите попаднали – човекът приема Словото, слуша и вика: „Ей, много хубави работи говори Георги Изворски, като Исус“ (да не се сравнявам, но същите работи ги говоря, това е абсолютната истина). Обаче започва – жената, децата, работата и той няма тая морална сила да издържи, ама да издържи без да се измести и милиметър. Щом е хванал пътя, не се измества каквото ще да стане. Отначало се струпват много, наистина некомфортности на човека, те могат да продължат месец, два, три, една, две, три години, но той трябва да издържи. По този начин го изпитва Небето дали ще издържи. Пороците са по-леки, но после стават по-тежки. А добродетелите са тежки отначало, но след това стават леки. И нещата от живота го задушават и край.

И чак, когато попадне в добра почва, тоест човека се усеща и има тая вътрешна сила, мощ и убеденост, и започва да става истински човек, става праведен.

Праведният е недосегаем.

Значи, ако станеш един чист, свестен човек във всяко едно отношение, ама колкото и да мислиш, че си ощетен, колкото и да мислиш, че си ограбен, колкото и да мислиш, че си зле, продължаваш да държиш за добродетелите. Продължаваш да държиш за тях. Те самите те измъкват нагоре – в това наистина съм се убедил и то точно, когато трябва. Защото Всемогъщият върви пред всички и прави пъртина като снегорин и ти вървиш зад Него. Защо? Защото вече си решил да бъдеш само добродетелен и свестен човек, всички останали работи, каквито и ще да са били, ще ти се простят, ако се разкаеш.

Георги Изворски

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Cart Overview