Ще ви кажа как може да се възпитават и да се обучават елементарните съзнания, но без да се караш с тях, а фино, деликатно, с Обич, с Любов, с Доброжелателство и въпреки всичко те да си имат едно наум! Примерът е толкова тривиален и толкова прост. Приемете го, че е притча, макар че голяма част вътре е истина.
Ставам една сутрин и излизам от нашата порта, и гледам предишния ден, дето съм изхвърлил две ей такива пакетчета боклук, едното, както си е вързано, седи точно до нашата порта, оставено до входа.
Аха, сещам се, някой ми прави другарска забележка – да не хвърлям в еди-кой си казан. Знам кой и за какво става въпрос. Контейнерите са от нашата къща на едно и също разстояние. На едното място е един, а на другото са два. Един метален и един пластмасов, и аз там отивам, защото повече място има.
И отивам пак да изхвърля боклука в двата контейнера, и го гледам тоя същия съсед, и му викам:
– О, здравей комшо, как си?
Той – не му се и говори.
И аз викам:
– Слушай, искам нещо да ти кажа, понеже искам да открия човека, който ми направи такова голямо добро, че няма думи. И ще ти кажа сега какво е.
Той гледа леко заинтересовано, любопитно.
– Най-напред да ти кажа предисловието. У нас, на бюрото имам една златна монета, останала от баба и от прабаба на Махмуд II, една махмудия – алтън чисто злато, 30-40 грама. И златото е скъпо, и в едно тъмно пликче съм го прибрал, ама късам там книжа, това-онова, и който чистил бюрото, ми го пъхнал в боклука. Едно пакетче беше, едно такова и аз взимам, и го изхвърлям без да знам.
Обаче разбирам какво съм направил на следващия ден чак. Гледам – няма го тука. Тичам, знам, че колата минава в четвъртък към обяд, тя минала по-рано. Боклукът го няма. Ей – викам – хайде заминаха 3-4 000 лева, по 100 лева грама, както е златото.
Прибирам се и изведнъж гледам торбата с хартиите до моята порта вдясно. Кучетата не могат да я довлекат, няма нищо за ядене, ние сме вегетарианци. Някой го е оставил. Кажи ми кой е тоя юнак, който го е направил, защото искам да му благодаря от сърце.
Отварям – вътре монетата седи с пликчето. Ей – викам – такава радост ме обзе. Този човек е искал да ми направи… Той е много интелигентен, той е прекрасен човек. Като ме види на улицата, не казва: “Георги, недей да си изхвърляте боклука в тия контейнери, ние сме много къщите, бързо се пълнят”. Вместо да ми каже и да ми се скара, той ми е направил такава Деликатна, такава Фина забележка. Прекрасен човек! Ако – викам – знаеш кой е…
Някой от махалата трябва да е, че ми е върнал тоя боклук и – викам – монетата остана у нас.
Той започна да става мораво-син.
– Кажи му на тоя човек, че я продавам веднага – викам – 2-3000 лева, колкото взимам, половината веднага са негови, веднага са негови, само да дойде да ми каже кой е.
Той седи така… Щеше да припадне! И аз викам:
– Ако научиш нещо, ела и ми кажи. Благодаря ти, чао.
РАЗБРАХТЕ ЛИ КАК СЕ ВЪЗПИТАВАТ ЗЕМНИТЕ ЖИТЕЛИ? По този ФИН начин! НЕ с грубости! НЕ той да ми каже: “Не изхвърляй боклука!” – и да си разменим ние някои ритуални думи, които елементарните българи ги казват – сутрин, обед и вечер. НЕ!
ГЕОРГИ ИЗВОРСКИ
Откъс от “БОЖЕСТВЕНОТО ЦАРСТВО”, 2022 г.
