/*
*/

https://www.youtube.com/watch?v=i7tqt7YXilc

 

0.00 – 27.10: Приятел: Добре дошли, казвам на всички приятели, защото както казва Георги, когато се отива приятно на всички им е приятно, затова смятам, че нашите души, които са решили по едно и също време да са тук, по някакъв начин имаме приятелски отношения, приветствам ви с добре дошли на това дългоочаквано появяване на Георги и Силвина, защото както знаете, те отдавна не бяха идвали в Бургас, да ги приветстваме предлагам. Сега ще имаме за първи път честа, Георги ще ни представи лично една много уникална книга, която така доста сериозно, доста леко е написана, ако мога да намеря подходящите думи, затова тук при нас има писател, който е хвърлил усилия, за да прочете кницката да може да ни я конспектира, да направи една хубава рецензия и след което вече Георги ще вземе думата, за да ни разкаже прекрасните неща, които ни е подготвил, а сега да приветстваме господин Марашки да ни разкаже за книжката. Заповядайте.

Г-н Марешки: Трябва да ви кажа, че когато ми казаха, че книгата е автобиографична и се изпълних с предубеждение, ще кажете защо? Помислих си ето поредният човек, който описвайки живота си иска изкуствено да се героризира и да му предаде блясък. След това прочетох заглавието “Аз и Пикасо”  и си казах аха, значи този същия  се сравнява не със кой да е, а с Пикасо. Когато прочетох книгата се оказа, че не е така, оказа се, че това е култувата фраза на Димитър Казаков, който обича да сравнява себе си с Пикасо и нарича себе си българският Пикасо, после неминуемо се сетих за тихия и някак си социално неангажиран автобиографизъм на някой наши така наречени “тихи” поети, като Николай Лилиев, като Димчо Дебелянов, и си казах а къде е социалното, значи някой ще се възхвалява, всички тези съмнения се разсеяха, когато започнах да чета книгата. Мога да ви говоря много дълго за нея, но за да изразя уважението си към публиката, събрах мислите си в писмен вид и ще ви прочета това, което съм написал.

Да избереш да пишеш за себе си е форма на управление на собствения живот. Защо ли? Ами защото човек сам дава оценка на отминалите събития и по този начин пряко влияе върху тях. Писателят, пишещ автобиографично, държи монопола върху собствения си живот, който е още по-силен поради това, че в литературата, това царство на стилове, не е възможно никакво антимонополно законодателство. Писателят, пишещ автобиографично, се родее с адвоката, с художника на свободна практика, с безработния и принуден да лидерства, отпочвайки самостоятелен бизнес. В своето есе “Аз съм главният герой на живота си” Хорхе Букай пише: “Аз съм главният герой на живота си. Внимание: главен герой, а не единствен. Ако бях единствен, филмът ми щеше да е прекалено скучен. Аз съм главният герой, режисьорът, човекът, от когото в крайна сметка зависи всичко, свързано с мен, но все още не съм самодостатъчен и затова не мога да си изградя независим живот. Аз съм диригентът на този оркестър, макар да не мога да свиря на всички инструменти, но неумението ми съвсем не означава че трябва да се откажа от диригентската палка”. Впрочем малко е да се каже, че автобиографичните книги не са за подценяване, описанието на собствения живот крие огромни възможности за постигане на художествени стойности, тей като първото условие, на което един писател трябва да отговаря преди да започне да претворява художествена действителност, е да познава много добре онова, за което пише. Дори съществува мнение, че писателят трябва да познава живота на героите си така, както познава своя собствен живот. В световната литературна история съществуват множество примери за перфектан литература, създадена на основата на автобиографичен материал, такива са биографиите на Бранислав Нушич, Марк Твен, Чарли Чаплин, Арнолд Хамер и други. Всеизвестни са шедьоврите, които сътворява Скот Фицджералд  по спомени от това, което лично е преживял. Но дори и да не го е превърнал в свое основно художествено кредо, всеки писател рано или късно се докосва до автобиографичността, имам впредвид неизбежното доближаване до възрастта за равносметка, когато най-подходящата светлина за писане на автобиографични книги идва от житейския залез. Формален белег на автобиографизма е въвеждането на Аз-героя, който в много случаи съвпада с разказвача, при това често повествованието в първо лице е художествен трик за постигане на правдивост на изложението, а самият факт, че авторите на чисто художествено белетристично съдържание правят опит чрез въвеждане на Аз-героя да се докоснат до стилистиката на автобиографизма, доказва неговата художествена виталност, литературна аксиоматричност. Истината обаче е, че всеки писател вгражда подсъзнателно в творчеството си своята биография, своя неповторим личен опит. Всъщност всяка книга е автобиография, без значение дали авторът пише за себе си, за Римската империя или за оцеляването на човечеството впредвид военен апокалипсис.

Книгата на Георги Изворски “Аз и Пикасо” не е автобиографична в истинския смисъл на думата, неговият живот присъства до толкова, до колкото това е нужно за описанията на обстоятелствата, в които се движи неговият главен герой Димитър Казаков. Дори и в този случай обаче, тя е силно облъхната от силната струя на автобиографизма, който и предава онзи въздействащ емоционален фон, върху който най-силно изпъква неговият основен обект на изображение. Биографизъм и автобиографизъм в книгата специфично се преплитат, разказвачът разказва живота на друг човек, в случая на Димитър Казаков, от личната си позиция на негов съселянин и приятел, преживял и видял с очите си онова, което описва, а не изсмукал го от пръстите на този или онзи документ, на този или онзи съмнителен очевидец, затова той пише като познавач на онова, което пише, а това е първото и най-важното условие за успешност на една книга. Характеризирайки Димитър Казаков, авторът разказвач характеризира и самия себе си, пред очите на читателя се изправя една пълнокръвна и оригинална личност, става дума за Георги Изворски, сменила различни уж “обикновени” професии, а всъщност интелектуална до мозъка на костите, това проличава основно от изложението на фактологията, когато описва впечатленията си от изложбата на селските художници в Божурище, той ползва стил, присъщ на изкуствовед, преведен, разбира се, на популярния език на автобиографичната книга, по този повод авторът пише: “в цветовете се усещаше заряд на мирова скръб, някаква особенна лудост, приглушена, опитваща се да се скрие, но напираща отвсякъде, навън към свободата”, важен ключ към разбирането за структурата на книгата дава самият автор, колкото и странно да звучи, между стила на Изворски и Казаков има някакво приглушено родство, тяхната основна хитрост се крие в тяхната безхитростност, по повод своята книга Изворски пише: “може би ще ми се сърдите, не един ще ме кори, но тази книга е такава, каквато е безразборно, мозаещо разхвърляни случки и събития, едни хващам за опашката, други за главата, нестройна повест, без хронологичен ред, без прецизно наредени факти, дати, имена, книга, хаотична като живота, като картина на Казаков, пиша я, както той рисуваше, без да знае какво точно ще излезе, твореше със замах, алчно, бързо, задъхано, устремно, рядко с четка, по-често с пръсти, с парцала си, с вилица, с гвоздей, с дръжка от вилица, с клечка, с каквото му попадне, понякога убедено промърморваше: “колкото по-зле, толкова по-добре”, зад тази привидна хаотичност обаче се крие и приемливо художествено единство, осъзнато или не, Изворски е създал литературно творение, което прилича на стройна фигура, проектирана върху пано и изработено от налепено върху него частици от различни материали, да частиците са разноцветни и с различни цветове, но формират единна и хармонична структура. На тази структура като творба на истинско литературно произведение не липсват и конфликти. Основният конфликт в книгата е разпрата между Казаков и Изворски по повод цветовете употребени в техния първи общ стенопис, както и трябва да се очаква Нерон не приема критиката и се разфучава в свойствения си самонадеен стил, обиден от забележката на чирака си Георги Изворски, той напуска обекта и оставя двамата си помощници Бончо и Гого(това е умалителното име на Георги Изворски), да работят без него,използвайки свободата си те нанасят върху старите мрачни и безвкусни цветове – нови, по-ярки и по-приемливи за окото, такива, каквито ги е препоръчала възрастна жена. В крайна сметка обаче случката завършва с хепи енд, в който хумор и драматизъм се сливат в едно. “Ти го побърка бе – призна после Бохи. Босът го няма (Босът това е самият Нерон) Как не те изгони не знам. На другия ден започнахме рано. Шефът не се появи, дойде чак привечер. Видях го от скелето, където се трудих върху едно голямо платно. Казаков застана чак на шосето на около 30-на метра от нас, дълго наблюдава с изучаващ поглед обекта, направих се, че не го виждам, продължавах трудолюбиво да прекарвам четката. Той подвикна от подножието на скелето: Слез, ела да видиш какво си направил. Свлякох се с доста неприятно чувство. Двамата отидохме до шосето. Стенописът беше грейнал, той ме погледна и тръсна глава: Добре бе, магаре такова, хубаво е, бабичката беше права. Това изглежда му струваше мимолетни усилия, но го каза. Ти си бил истински талант бе, боклук такъв, как го правиш?”

В тази привидно чисто биографична книга, на която само авторът не дава висока оценка, всъщност се съдържат всички елементи на истинската белетристика като речева характеристика, характеристика чрез постъпки и действия, физическо описание на героя, обстоятелства, експозиция, завръзка и развръзка в отделните модули на сюжета и други. В повествованието умело и естествено са включени комични пасажи, които са като истински златни герлянди върху голямата ръка на сюжета. Ето какво констатира Бончо, приятел и помощник на автора в рисуването: “Всеки понеделник – редеше Бончо със звучен глас на кит – сутрин от 10 до 12 часа и следобяд от 16 до 18 часа, другарят Георги Изворски изнася лекции за простаците в художествен, исторически и творчески аспект. Такса, зелено, за млади и хубави майки с деца до 16-годишна възраст – безплатно.” Хуморът в книгата заема важно място в системата за художествено въздействие той е по Чудомировски реалистичен, но по Изворовски непосредствен и спонтанен, извиращ от самия живот, рамо до рамо с умерента метафоричност, той скроява единна естеточеска структура ,привидно алогичната редица от случки, описания и образи, придавайки интригуващо звучене и жизнен кулорит на най-фактологично ориентираните пасажи. Книгата започва с уравновесена и дълга експозиция от Балзаковски цитати, но тя не е толкова Балзаковска, колкото Изворовска, защото представлява една миникраеветска книга, вградена в началото на голямата книга за Димитър Казаков. Дори и мястото и е необичайно – вътре в самата биография на Казаков. Ето какво пише авторът по този повод: “ В началото се налага за повече спретнатост да опиша мястото и атмосферата, в които живеехме и които завари художникът при преселването си в Бужурище, та нали околният свят се отразява върху човека и нещата в него са здраво обвързани и взаимно зависими. Ще спомена няколко думи за този свят. А покрай него и за себе си.”

Срещата с Казаков се възприема като очаквано и щателно подготвено в експозицията събитие. Заглавието “Аз и Пикасо” ясно предизвестява каква ще е темата на творбата  и затова е част от самата нея. Читателят, очаквайки първите проявления на тази тема, чете експозицият търпеливо и с интерес, за него тя е просто любопитна част, но трябва да се признае, че описанието на село Божурище би било изненада за много читатели, защото то не е нито Бевърли Хилс, нито Бояна, а се оказва, че в интелектуално отношение стои много високо и от най-смелите предположения, авторът акуратно обяснява причината за това. Невъзможността да получи Софийско жителство, принуждава много наши видни интелектуалци в началото да се заселват там, впоследствие, когато вече се разраства като самостоятелно културно средище, мотивите за заселване тук стават други, особенната “авиационна” атмосфера, някак естествено се вплита в културната атмосфера на селището, става част от неговата духовна аура. В него винаги  е имало полети и в прекия и в преносния смисъл на думата. Полетите на духа и полетите на самолетите са били част от детството на разказвача, той описва с много носталгия нощите, през които интелектуалци от всякакъв вид са осънвали в скромната му къща нищещи културни и философски и какви ли не още проблеми, за масовия читател този духовен копнеж в Божурище е напълно непонятен и за това книгата дава своята лента в изпълнението на основната мисия на една книга, черпеща своите сокове в биографизма и автобиографизма – да дава знание. Това познание, не е само географско и историческо, а и познание с дълбочината на процесите, които са зреели в родното село на автора разказвач. Затова книгата придобира характеристиките на оригинален духовен пътеводител. Географията и историята тук са само повод за по вглъбен повод към описаните материални обстоятелства и събития. Разказвачът също участва в тях и с това придава атмосфера на автентичност, която е задължителна, не само за биографичните му  литература, но и за литературата въобще. Без да се подценява, авторът избягва да героризира себе си. Той присъства, но говори с по-голяма топлота за селото и хората, които го населяват, от колкото за себе си. Значи установихме. че експозицията е вид миникрайведска книга,  вплетена вътре в книгата и представляваща неразделима част от нея, но това, което я отличава от други краеведски вид описания, е това, че нейният сюжет е вплетен с отделни елементи в цялата книга и непрекъснато се развива. По време на разходка в съседно село, формалната причина, за която е доставянето на лапад, между бащата на разказвача бай Крум, Нерон и Изворски, наречен интимно Гого, започва уживен разговор за миналото на Бужурище. Читателят е впечатлен от патриотизма на местните жители, които след първата световна война, окриват от оръжейните инспектори част от подлежащите за съкращение самолети, закопавайки ги в нарочно изкопани за целта ями. Народната присъда на предателя, издал местонахождението на бойните машини, впечатлява със своята безкомпромистност и морален заряд. Безименен народен отмъстител инсценира неговото самоубийство чрез убесване, но за невежите е ясно, че той не се е обесил сам, тази случка е не просто интересна, тя показва още веднъж от къде идва неповторимата творческа атмосфера в Божурище, където въпреки самозабравилите се местни, моралните императиви винаги побеждават, така село Божурище изпъква със своето минало и настояще. Описанието е по Балзаковски обстойно, но пронизано от топлото отношение на разказвача, който не обективизира, а по-скоро свободно субективизира изображението, присъствайки изменно със своята оценка. Текстът се отличава с една добре преведена метафоричност, която не блокира възприятието, напротив повишава нивото на четивност на действията, в повечето случаи разказвачът гради образните си конструкции сам, но в други се позовава на преразказ за естествена и наложена от самия обичай метафоричност. Ето как звучи обяснението за произхода на наименованието на село Божурище: “Легендата разказва, че по време на сръбско-българската война от 1885г. една руска част успяла да стигне чак до тук, но била напълно унищожена, много жертви дали защитниците, на следващата пролет, от кръвта им поникнали божурите, героични, епични са боевете на младата българска армия при Сливница, там има пантиол, но вечните пантиоли на безстрашните български селища са божурите, те разцъфтяват  винаги като утринна звезда.”

Не всички метафори са толкова поетични авторът се служи със сравненията, за да предаде вложено поверително своята мисъл (междудругото той всъщност е поет и това е нормално). Освен с пристанище той сравнява своето Божурище и с Америка, визирайки, разбира се, САЩ: “Винаги съм смятал, че нашето селище е една малка Америка, в най-истинския смисъл на тази дума. Наистина кой известен човек без жизненоважна причина ще остави родния си дом и ще се пресели другаде, само една надежда, най-малкото трябва да има авантюристичен дух”. Книгата изобилства от социално-политически конфликти, така например, когато местните, може би, не искат да заплатят за стенописа със цената на плача, Казака се разругава без много много да му мисли.  Със случката с неплатения стенопис в Божурище, Казаков си е извлякал съответните поуки и отказва яростно на пратеника на друг селски, който е дошъл с молба да направи дарение на неговия шеф – Другаря Иванов. Конгликта между твореца и … стига до всички нюанси на грозното и уродливото, но противопоставянето обаче не е просто на личностна основа, а отласквайки се от нея достига до   измеренията на социално класовото опозициониране. Ясно се вижда, че човекът на изкуството  е естествен коректив и дори опозиция на властта, това е част от неговата длъжностна характеристика на творец. Социално-политическите рефлекси на Казаков се появяват почти на всяка крачка от неговия живот. Когато той решава да получи от кметство Люлин изоставена къща за ателие, пише до първия секетар на БКБ в район Люлин, такова писмо, което само по себе си, съдържа в себе си отказ. Зад бурното веселие, което предизвиква молбата на Димитър Казаков у обикновения читател, се крие една личност, която не се бой да излезе в открита конфронтация с властта. В своята молба той пише: “До Другаря първи секретар на люлинския комитет на БКП, Другарю първи секретар, вие не сте гад, не сте подлец, мръсник, авантюрист и корумпиран тип, както говорят за вас хората. Вие сте един прекрасен човек и още по-прекрасен комунист, една чиста личност, към която се обръщам за помощ и съдействие.” (хуморът междудругото навсякъде присъства) Героите в книгата се характеризират впосредством своите постъпки, но успоредно с тези, авторът прибягва до преки обобщения в авторска реч –  “той е изключително пресметлив и по-селски практичен, да, но никога скръндза” това е оценката за Казаков. Пред читателя се открива образът на един, както го нарича разказвача,  хипернационалист, който яростно защитава българското във всичките му измерения. В подтекста на тази отчаяна българофобия се вписва описанито на световни авторитетни институции, като например Париж, който Казаков, не само, че не признава за столица на света, но нарича още и плювалника на света. Смущаващо твърдение става в разговора  човекът,преживял в Париж, по-голямата част от живота си. Димитър Казаков е описан като неуморен експериментатор, който винаги е нащрек спрямо неуморните плагиати, които го следват плътно. В читателските очи се изправя фигурата на самоуверения учител, който непрекъснато дава уроци по изкуство, формално тези поучения са насочени към неговите помощници Гого и Бончо, но действително са адресирани към цялата читателска аудитория. Особенно полезни са те за читателите творци, затова неслучайно е, че подзаглавието на книгата “Аз и Пикасо” е “Наръчник на твореца”, става дума за твореца изобщо, а не единствено за твореца художник, защото творчеството се подчинява на универсални закони и характеристики. Впечатлява и неговият трактат за поезията, изнесен спонтанно пред проличаващия поет Изворски: “Ти нямаш ли мъжка поезия бе – повиши глас той, беше свил ръката си в юмрук и ми я пъхаше под носа – нямаш ли нещо, с което да шашнеш тълпата, да замаяш главите на боклуците, и да е без рима, без препинателния знак, поетът трябва да е свободен, без рамка, лъч от вселената пробол главите на аборигените” – това са думи на Казаков.

Особенно ярък епизод от книгата е случаят, при който Нерон отказва да продаде две картини на търговеца от Югославия само защото не може да му заплати в долари,  а само в марки. Чужденецът е изумен, разказвачът също, но аргументите на Казаков са повече от убедителни: “това, дето направих го шашна, сега като си отиде ще каже на още 10, 100 хиляди боклука, така идва индивидуалната слава, а щом дойде тя, ще дойдат и парите. Все от хиляда познавачи на изкуството, 10 ще се запитат защо Нерон не е продал картина за марки, а искал долари и какъв аджеба е този творец и ще кацнат тук, тогава аз ще кажа: искате картината от българският Пикасо, добре господа, 5 хиляди долара парчето, това е, ще платят, ще платят и за тоя, дето си отиде, и за още 10, 100 такива мухльовци, можеш да подариш, но не продавай евтино, никога.”  Особената обвързаност между патриотизъм, технология на успеха и на изкуството и самоувереност представлява отговора, който дава Казаков на дъщеря си по повод на нейното желание да получи от него 10 хиляди долара да учи в Италия, където според нея, тя по-добре щяла да рекламира картините му. “На мене – казва – реклама, не ми трябва. Върви и си създай сама, пари няма да ти дам и тука може да се работи, кадърният си е кадърен, може да се прочуе и в най-забутаното село, боклукът си е боклук, ако ще и в Париж и Ню Йорк да отиде, пак ще си остане боклук докрая.” Сред най-запомнящите се наставления на Нерон взема особенно място неговия съвет да се рисува не с мозък, а със сърце, защото сърцето никога не греши. Зад образа обаче на този дървен поучител стой едно меко и човешко сърце, един човек уязвим за самотата и простите житейски нещастия, които сполетяват всеки от нас, този странен български Пикасо от Божурище не са му чужди и бащинското и болното чувство и колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, той приема добронамерената критика, макар че почти винаги първоначалната му реакция е като на биг, видял червено. Книгата завършва естествено с кочината на Димитър Казаков и бащата на автора, този финал обаче не е лишен от горчиви обобщения за българския национален характер и за съдбата на гениите въобще, които си приличат не само по техния живот, а и по тяхната смърт. До днес не знаем къде е гробът на Левски, а общият гроб, който избира властта за до погребе Моцарт, е като чели символ на тяхната обща съдба в изкуството. Когато Георги Изворски отива с приятел на гробищата решил да почете великият български Пикасо, той заварва тъжна реалност, която буди не само съчувствие, но и размисъл “не съм идвал тук – призна приятелят ми – но съм виждал Нерон приживе, смятах го за голям особняк, купих няколко свещички и букетче цветя. Влязохме в мраморната гора, да не си забравил мястото? Не съм, това е, гледай сега в лявата страна. Наближихме съвсем. Приятелят ми се втурна към един добре поддържан, висок, светломраморен паметник, обвит с найлон през зимата, който се извисяваше с цял метър над околните. Засилих се и аз след него. Повдигна найлона и разочарована установи – не, не е този. След 5 крачки го видях, очаквах нещо такова, но пак не повярвах на очите си. Знаменитият Нерон, Българският Пикасо, художникът, скулптурът, поетът, музикантът, неподръжаемият творец, верният приятел и добър човек, лежеше кротко под голата черна пръст, без следа от паметник, мраморна плоча, дори камък. Временният кръст е изгнил, името едва се разчиташе. На моят приятел му спря дъхът: ако не бях видял с очите си нямаше да повярвам. И великият Нерон да лежи тука, така. Гениите не се нуждаят от гроб, нещо ме задуши, очите ми се увлажниха, никой велик мъж не е бил припознат от свойте във времето си, никой, но всяка от картините му е негова паметна плоча, хората ги гледат и ще ги гледат. Тръгнахме си. Януарският мрак падаше, лилав и тих.”

 

27.11 – 33.01: Направо да продължаваме,  защото три пъти повече от предвиденото господин Марашки удължи времето, но така е трябвало да бъде, желанието му да покаже същината, сърцевината на книгата, всеки от вас, който иска може да я вземе и да и усети атмосферата. Силвинка, ако обичаш, да ни разведриш с една песен може би, да я приветстваме.

Силвина: Приятели, здравейте и от мен, това, което ние преживяваме, пътувайки от град на град е наистина нещо повече и наистина едно пътешествие на духа, което ни само даваме и споделяме истините, не само чрез книгата, но и беседите, които изнася Георги, които след малко ще има, но и много получаваме, много опитност и много знания, много прозрения, защото когато човек излезе от ежедневното, тръгне на път и заради това много приятели ги съветваме, приятели, които да кажем са загубили работата си или нещо се е случило в живота им, да пътуват, да изкачват планински върхове, да ходят по светилища, да се освободи ежедневния ум, за да може наистина човек да се докосне, до това, което е Божественото. Господин Марашки не прочете финала, а той е прекрасен:

 

Преди да се кача в колата поглендах нагоре към небесния безкрай. Първата звезда блестеше на хоризонта, кой знае защо се сетих за последната му картина, за онази голяма, сводеста, светла, самотна мълчалива врата, отворена към нищото..или към всичкото.

 

И точно така изглежда и новата книга със голямата сводеста врата към звездите, към духа, към светлината. И заради това ще изпея песента “Гори, гори, моя звезда”, тя е известен руски роман, Георги направи поетичен преход, които не само че е поетичен, а е и много духовен, много съвременен. Няма да ползвам микрофон.

 

Гори, гори, моя звезда,

звездна любов, звездица клета,

седи, седи звезда заветна

звезда живот, звезда съдба

за мен си ти звезда заветна,

звезда живот, звезда съдба,

звезда любов, звезда заветна,

звезда живот, звезда съдба,

тей светиш вечно, неизменно

в търсещата ми душа

и светиш вечно, неизменно

в търсещата ми душа,

животът мой, ти озари.

Златистата си светлина,

кой те свали над моя мир,

гори сега моя звезда,

угаснали над моя мир,

гори сега моя светлина.

 

33.02 – 46.47: Георги: ами аз съм свикнал, приятели, без микрофон, защото това е техническо средство,  което ни помага, но ни пречи да мислим, да работим, да чувстваме и вси’ко останало, каквото може да си помислите. Така, разчувствахаме и Силвина, и Станислав и съм им благодарен. Какво да ви кажа? Най-напред да ви кажа както винаги, че благодаря на Всевишния и фактически дано мога да ви бъда максимално полезен, дори и с дивотията си, както е казал един поет, т.е. с негативите, защото и това е вярно. Значи, когато гледаме палавостите на един човек, ние трябва да се учим от тях, може би, за да не ги повтаряме, когато гледаме и добрите неща и от тях трябва да се учим. Ами гледам как основното, което трябваше да кажа за собствената си книга, аз после ще говоря за нея, ме отмениха и аз съм много доволен и заради това мисля на любимия си град Бургас да направя един подарък. Какъв е той? Ами ненормален, никъде няма да чуете, никъде няма да прочетете, никъде няма и да се досетят някой за това, което ще кажа сега. Даже дълго мислих дали да го казвам, ама реших да ви го кажа, защото тука нито един случаен човек няма. А на оня, който леко така.. искам предварително да искам прошка и да се извиня, на който ще му разчупя калъпа повече,  от колкото трябва или ще му отворя клетката на душата, а тя иска да си остане вътре, а не да излети като волна птица, това си е негова работа. Аз затова съм дошъл, когато насеят един жълъд в една саксийка, която е за лаленце, и жълъдчето почва да расте, стане на две,три педи и вече му е тясно, какво трябва да направиш? Да счупиш саксията и да го засееш на полето. Това е мисията на Георги Изворски, нищо друго, да пуска духа от бутилката, да пуска духа, птицата от кафеза, да счупва калъпите, но не и главите,разбира се, на онези, които го слушат. И така ще си позволя, както си позволявам да говоря неща, които моите колеги, адепти, духовни наставници, духовни треньори, духовни инструктори, учители и както и ще да ги наречем, обикновено не си позволяват много с изключение на един симпатяга – Ошо, който съм го чел и го харесвам, светъл му път във вечността, за Бога няма живи и мъртви, всички са живи, за мене също. Ще говоря след това за книгата “Аз и Пикасо” и за прекрасната стихосбирка “Шепа слънце”, която не защото е моя, а защото е хубава. Последния път завеждащата в художествената галерия в град Раднево, подарих и една книга, това беше в края на беседата и тя успяла да прочете три стихотворения от нея и тя каза: “Ама сърцето ме прободе, те са толкова силни, че не мога да си поема дъх”, викам: “Да, такива са”, не че са мой, те са изключителни и заради това ще направя едно въведение, Силвина изпя една песен, в крайна сметка като бивш поет и бивш писател, шегувам се, разбира се, ще кажа едно стихотворение. Стихотворението се казва “Полет” и това стихотворение леко ще го тълкувам не само литературно, а и духовно, да видите, че във всяка една творба, на всеки един добър творец, по-добър и най-добър, е скрито великото, вселенското, значи, онова, което не може да се обгърне с поглед, а само с душа, само душата може да види тези неща, от една простичка.. миналата година изпях една моряшка кръчмарска песен и след като я разтълкувахме видяхме, че това е живота не само на планетата Земя, но и във Вселената, виж ти какво било. “Полет”:

 

Ятата пак отнасят своя юг,

безбрежното небе осиротява

и самотата предвещава застудяване.

Бъди до мен, поравно да гребем от синевата

и ненадейните съчми ако ни стигнат,

то заедно да ни завихрят.

Бъди до мен, отвъд

само се стича.. слънцето.

Бъди до мен, тежат крилата ми

от полети предишни,

ще дойде оня миг на свечеряване

и няма повече да различим

загубените си в безкрая сенки.

Но полетът сега е само важен,

над хълмове от завист зеленясали,

над пясъци от скука побелели,

над търсещи дула и пропасти предателски,

над погледи пресъхнали,

щастливи единствено по чуждите пристанища.

Бъди до мен, ако усетиш,

че за душата ти посоката е тежка,

подпри се на крилото ми.

 

Нима мислите, че поетът е писал просто, защото птиците си отиват на юг една есен, няма такива работи. Поета пише и за най-дребното и за най-едрото, цитирам наистина изключителния и знаменития Димитър Казаков Нерон, той казва така: “Вземи звезда и я пъхни в джоба си, скъсай копче от дрехата си и го нправи звезда между звездите.” Това е стихотворение за новото небе, новата земя и за тъй наречения квантов преход на съзнанието от А до Я, помислете. Ятата са приятелите, лястовицата при лястовиците, щъркела при щъркелите, гъската при гъските, ятата пак отнасят своя юг, летим, преминаваме, няма къде да ходим, но започва застудяване на човешките отношения, по цялото земно кълбо. Има нещо, което противопоставя вече, в едно семейство – син против баща, дъщеря против майка и обратно, съседи против съседи, държава против държава, народ против народ, всичко започва да се противопоставя. Но ние приятелите сме във ятото и летим, ако ни се случи нещо, да ни се случи заедно, дали до мен, дали любимата, дали е съпругата, дали е приятеля, дали е сина, дали е дъщерята, дали е комшията, всички трябва да разберем, че сме едно цяло, слънцето е слънце, само се стича, но то е звезда, то вече е станало светия, станало е божество “отвъд само се стича слънцето”, “тежат крилата ни от полети предишни”, но този полет е най-важният, полет на съзнанието, защо? къде отиваме? кой е Новото небе и Новата земя? Епохата и ерата на любовта, на приятелството, на братството, на всичко, което е прекрасно, ние навлизаме там и няма къде и как да избягаме, ако не се изменим, по насока на доброто и на добродетелите, с пороци там не може да се влезе, пък какво с егоизма, абсурд, да си егоист и да влезеш, абсурд да си алчен, завистлив, злобен, похотлив, мързелив, чревоугодник, няма влизане, няма минаване, все още светлата сила над нас ни бута, и ето “над хълмове от завист зеленясали”, кои са те, ами богаташите, властимащите, тези, които смятат, че владеят света, и те са като хълмове, те се виждат над всички, но те завиждат на обикновения човек за радоста и за щастието му. Богатството не носи нито радост, нито щастие, нито здраве. Някога един хубаво пожелание направи и вика: “пожелавам ти истинско здраве, истинско приятелство и истинска любов”, винаги мога да си купя здраве – да, костен мозък 150 хил. евро, операция на запад, но не и истинско здраве, изстинското здраве е само от Бога. Истинско приятелство – Казаков имаше много приятели, за да вземат за една вечер една картина от Пикасо, отиват и ме гледат в ръцете дали им нося вечерта картина за едно ядене, много приятели, когато имаш пари и ги пилееш, един бивш милионер, имам седем човека приятели, бивши милионери, които сега имат дрехите на гърба като мене и са щастливи: “имах три офиса, имах конюшна с 12 коня, имах яхта, всичките от кмета до последния в нашия град, властимащ и бяха приятели, когато пръснах всичко и станах обикновен човек с дрехите на гърба, продадох, раздадох, разхвърлях, подарих, от 70 човека, приятели, които ги преброих, знаете ли колко останаха, трима, които ми говореха мили думи, ласкави неща, 67 лицемера и само 3-ма истински приятели”, не са приказки от 1001 нощ, аз обикновено говоря истински неща, затова хората идват да ме слушат, аз не си ги изсмуквам от пръстите, колкото и да искам да бъда Шехерезада. И заради това, когато писах тази книга един скоро ме попита на едно представяне: “а бе, Георги, това всичкото истина ли е?”, да, стремял съм се да бъда най-близо до истината, ако не 100% – 95, 97, 98, без да жаля нито себе си, нито Нерон, но Нерон каза: ”като си замина, пишете за мен каквото искате”. И баща ми каза: “виж какво, най-добре аз щях да я напиша – защото той беше най-напред приятел на баща ми и на нашето семейство и на мене разбира се – но това ти е работата на тебе, ти си писател, поет журналист, учител, вземи и напиши нещо.

 

46.48 – 50.08: Сега, ще ви кажа едни интересни.. но разбира се, по-кратко ще бъде това, което казвам. Днес е петък от светлата седмица, миналата седмица беше Страстната седмица, мина Великия ден със Възкресението. Какво показва Възкресението на Иисус като човек и на Христовия дух? Ами показва началото на епохата на любовта, на ерата на любовта и на всичко, което е хубаво, вървейки към Рая. Христос дойде да изпълни тази мисия, това беше абсолютна програма, абсолютен сценарии на Господа Бога, слава тебе Господи. Това трябваше да се случи и знаете ли, че до най-малката подробност всичко е разработено и е Божията воля. Единственият избор, който имам аз е сега да пия ли едно кафе, късо, нормално или дълго, или да пия чайче или най-обикновена минерална вода, това ми е разрешено и на мене, а и на всички вас. И вие мислите, че имате свободна воля, Божее, колко пъти съм го казвал, сигурно 100 пъти, човекът има свободен избор, ама временно, но свободна воля – не и го казвам отговорно и се разписвам, 1000 на 100, искам този човек, който е посветен и е наравно с мен, да дойде и да ми опонира, защото всеки един тук може да го каже – “Това не е вярно” и аз ще се съглася с него, да, ти имаш правда и аз имам товар, на един уважаващ себе си адепт е забранено две неща – да говори за себе си и да спори. Да, аз говоря за себе си, ама непрекъснато се хваля, но не цитирам себе си, цитирам оня, който стой срещу мен и когато го гледам колко е лицемерен и иска да се издигне, значи има абсолютно голямо его, но той го прикрива, меко, кротко говори в множествено число и аз викам: “Знаеш ли приятелю, пиеме си с тебе кафето, ама не ти аз живея на улица Лицемер №1”, дано се сети и обикновено при 90% им светва. Продължаваме с празниците, празниците, които са направени, всичко това е символ, както и Библията е символ, макар че много случки са се случили и на физическо ниво, това е така и смело мога да кажа, че всички, които са присъствали като духове, тогава по времето на Пилат и събитията в Йерусалим, са сега преродени тук, но когато им се светне, т.е. като им се открие онова, което е, разбира се, запечатано сега за повечето, ще разберат много неща.

 

предателството

50.09 – 1.12.36:

Започвам малко по-отдалече, преди 2000 години съзнанието наистина е било много ниско и човек по-трудно може да се сети, но целенасочено е промивано на цялото човечество съзнанието, а Иисус тогава е казал на апостолите си, разбира се, на всички е казал  “да обичаме ближния си като себе си”, на апостолите си е казал ангелската максима, която е: “да обичаме враговете си”, и тя се е разпространила, но не е казал третото, божествената максима: “да обичаме предателите си”, защото ние не знаем защо ни предават, но посветените знаят, защото това е за урок и това е от обич. И мога да ви кажа не десетки, стотици притчи и примери, само близък човек може да те предаде, най-близкия, защото ти познава кътните зъби, не може врагът ти, от когото се пазиш да дойде и да те предаде. Още говоря и искам да реабилитирам някого, предателите и най-вече оня, за когото ни е наливано в главата. Поставете се вие на мястото на един от апостолите, който и да е, след като гледате, че Иисус е чудотворец, че може да чете мислите, разбира всичко и ще се остави някой да го предаде, а той няма да знае, това най-малкото е смешно, несериозно и детинщина. Защото лично аз ще кажа този случай, когато отидох при един екстрасенс, който имаше големи дарби, и видях една купчина пари, викам, а бе за това, че прави едни дребни масажчета, толкова пари, на един стол имаше 50см. банкноти, едри, в ъгъла на неговия кабинет, където правеше масажи на пода, той лекуваше, той правеше чудеса, сега имам още живи приятели, на който е правил чудеса, водих ги и им помогна, нали, може ли кост да зарасне за 3-ри минути, крак счупен – 3-ри минути, на човек, който е на 60-години, според всички доктори, на колкото години си, за толкова заздравяват костите, 60 дни – два месеца, след 3-ри минути, хвърли патерицата и той му казва върви и онова чудо, което лично мен, най-много ме впечатли когато натисна с палци очите на едно сляпо родено момиче на 20 години, майка му и баща му го бяха довели, то прогледна и каза това ли е светлината, за този човек нито се писа, нито се каза. Да, чудеста Иисус ги прави, а след 5 дена никой не вярва, дори и излекувани.

Юда Симонов Искариотски, баща му се е казвал Симон Искариот и е бил търговец и освен това сарафин. Какво е сарафин? Това е обменителна валута, като идват в града чужденци, те носят златни и сребърни монети, но те не са само римски, от Римската империя, той ги мери и им дава римски монети, затова е имал правото да прави това. Юда е един от четиримата апостоли, който е бил грамотен, Йоан Богослов, Матей Бирника и Филип, останалите са били рибари и селяни, те не са познавали буквите, после, когато им идват дарбите, могат да пишат да четат и да говорят словото Божие. Прочетете Библията. Един свещеник един път ме изпитваше, той не знае кой съ, гледа ме с голяма брада и коса, той не знаеше, че всеки ден съм чел Новия завет, поне по 10, 20, 50 страници от него и съм го тълкувал, хиляда дни, не се шегувам, а пак казвам колко църкви съм посетил, колко свещи съм запалил, като дете на колко попове съм целувал ръката и колко изповеди имам, майка ми и баба ми бяха много религиозни. Но сега защо? Аз съм храма, аз съм църквата, душата, у мене е дядо поп, нея я слушам нали, запалена свещ, всичко си е точно, не че не ходя, пак ходя, но ходя вече със друга мисъл влизам в храма, не с тая, защото онова, което казва канона, се е изменило за 2000 години, а те не искат да се променят, напротив уважавам много всички религии, всички църкви, всички секти, без, разбира се, терористичните, всички духовни организации са ми любими и са прекрасни и са чудесни, всички водят към Бога, но всички са кафези, бутилки, или те запушват, или те вкарват, не се шегувам, казвам, на който не му изнася, може да тръгне.

Когато реабилитирам предатели или тъмните сили, така наречени, цяла беседа ще направя за тях, обаче небето не ми даде, защото човешкото съзнание още не е дорасло да слуша такива работи след като хиляди години, мозъка леко му е промиван.

Юда избягва от вкъщи, отива, слуша една,  две беседи на Иисус, словото, и тръгва след него, той е шестия или седмия апостол в началото, който отива доброволно и Иисус му казва: “Да, мойто момче, с тебе имаме най-основната задача”, не му казва веднага, само най-интелигентните от апостолите знаят сценария, на Юда десетки пъти му е казвано какво трябва да направи точно, четете думите, които каза Иисус, след тайната вечеря: “Върви и направи това, което трябва”, той му казва: “Господи, как да го направя?” , “Върви и го направи, ти си най-смелия, най-предания, най-интелигентния, еми на тебе се падна честта и на мен, да изнесеме мисията”. Защото името на предателите се изтрива, защо името не е изтрито на Небето, където съм ходил и съм си правил разходки, а името на предателя е изчукано на камъка, горе седи, значи, той си е от 12-те апостоли. Но онова, което трябва да се направи на Земята, за да може човешкото съзнание да казва, а бе предателството не е добво, и да работи със добродетелите, попринцип затова е дадено по този начин. “Който затопи със мене залъка, той ще ме предаде”,  а пък всички виждат, че Юда затопва със него или  на който дава залъка като затопи. Значи всички виждат това, всички го знаят, обаче някой не са точно сигурни. И така, бащата Симон се отказва от сина си, защото той отива при Господа, след 3-ри години, за 3-ри години всеки един от вас няма ли да познае, че това е един чудотворец, който чете мисли. Тъй както говорих за парите на бай Ангел, когато влязох вътре, той вика: “Абе посети малко тука да видиш как се изкарват пари”, един двама души минаха и накрая в прав текст ми вика, значи ми прочете мислите “видя ли как се изкарват тези пари”, прочете ми мисълта, аз не съм казвал, а той наистина положи много труд и много усилия и знае, че заслужават, това ми беше мисълта преди малко, когато казах за Юда и когато водих някой приятел викам слушай: “както при Баба Ванга”.

Ще ви кажа един случай с Баба Ванга, защото сега се сетих, едно приятелче имам от махалато шофьорче и той вика: “карах един генерален директор, и той ми вика: дай да ходим при Баба Ванга, качваме се на служебната кола, обаче докато пътувахме, той ми говори за Баба Ванга, аз я псувам, псувам я. – това момченце се казва Пламенчо, какво става? – отиваме той се обадил предваритлно, защото е голям шеф, нали има голяма опашка, пред къщицата на Баба Ванга, слизаме от колата, той минава так аотпред и аз със  него, слизам и заставам до вратата, и Баба Ванга излиза от вътре и вика на него: Кириле, ти влез, а ти бе Пламене, да ми се махаш от очите, псува ме един час, леле, значи, щях да припадна, веднага издухах, аз мислих, че няма такива способности, но както виждате има и ми каза името и какво съм мислил от София докато стигнем до тях, аз си ругах, че е некадърница, че е най-обикновена бабичка, плюс псувните, шофьорските където и ги казах.”. Истински случай, Пламенчо сега живее в махалата, може да го попитаме.

Така, следователно, Юда трябва да свърши нещата. Продължавам, не искам да ми вярвате, нищо разказвам ви една хубава легенда, прочетена ли е, не е ли, откъде съм я чул не е толкова важно, важното е, че аз ви я казвам, а като ви я казвам лично аз смятам, че е истина, а пък който иска да повярва. Така Иисус го изпраща на Гетсиманската градина до входа, където отива да се моли, защото знае, че ще дойдат фарисеите, книжниците и охраната вече да го приберат, като му казва да отива да свърши работата и в евангелието пише: “върви и направи какво си намислил”, а фактически Иисус му казва: “върви и направи каквото трябва”, но евангелистите леко го обръщат, защото смятат, че така трябва да се каже. Иисус знае “какво си намислил – да ме предадеш за 30 сребърника”, о Боже, това е за едно детско съзнание, още като разучавах Библията вече по обстойно и я четях – Новия завет, а бе как хората могат.. 2000 години.. а бе изобщо как не им светна нещо, ама тези хора какви са бе.. после разбрах, че аз не съм като тях и съм един от малкото, ама много късно ми беше светнато. Така и отива, взима 30-те сребърника и отива и пак евангелистът пише  “Юда с целувка ли предаваш учителя си?”, демек, че го е казал Иисус, Иисус нищо не е казал, казал е “Добре, че го направи”. Преди това му е казал, че двамата трябва да изнесат цялата тежест и те наистина двамата я изнасят, останалите са помощни фигури. Защо? Ами само Петър: “Господи, аз отивам с тебе и в затвора и на смърт”, а той му казва: “Петре, преди да пропее петела, три пъти ще се откажеш от мен”, наистина и така става. Значи, имали са по-слаба вяра, разбира се, това е нормално, човек да се уплаши. В Библията пише: “Юда отиде, хвърли им сребърниците, 30-те, гроша и каза: Предадох невинна душа.” Това е след разпъването на Христа, всичко, и отиде и се обеси на едно дърво, в една градинка. Е, не е точно така, след като се покаеш и хвърлиш.. ами то и греха Господ ти го прощава, ти си се покял от сърце и казваш “ама аз предадох невинна кръв, невинна душа”, той го казва на фарисеите и на евреите, за да знаят за какво става въпрос, отива, но не се обесва, а посветените ученици го скриват, сменят му самоличността и отива в една далечна област, където работи като апостол до края на живота си, това е. Самоубийството не е добро, самоубийството не влиза в плана на Господа, но  нормалното човешко съзнание  вика: “ей от съвест, той отиде и се обеси”. Пак казвам, не карам никого да ми повярва, който иска да слуша, който не иска, не, но аз съм длъжен, тука съм, за да счупя калъпа на мисленето, дори и да говоря приказки от 1001 нощ, прекрасни приказки, затова съм тук, не за нещо друго.

Така, значи това може да го приемете за легенда, за притча, но ако започна да ви разказвам наистина истински неща, които вече излизат за България и за света, не защото съм българин, не защото съм се родил тук, всички сме граждани на вселената и всички сме едно цяло, попринцип, защото България е определена и е духовен център на света, и тук е концентрирано всичко, тука. До сега владееха евреите, материята, богатствата, нещата, след 2000-ната, 2012, 2020 година, духа започва да командва земното кълбо, явно или тайно, съзнателно или несъзнателно, но българските духовни хора ще командват света – ето аз го казвам, и няма да е чудно, защото на възлови постове, ще има български души.

Така, това беше горе-долу един подарък на Бургас, където нито ще го чуете, нито ще го прочетете, но понеже наистина нямам време, щях да в кажа цялата биография на Юда, на целия му род, на баща му, на близките му, на приятелите му, защото аз съм разбрал, че той е един истински свестен апостол, който просто изпълнява мисията си, но в нашето съзнание, предател, предател, предател. Дори Тома не  е на неговото ниво, защото Тома не вярва и чак на 8-я ден, когато вижда Иисус, тей като два пъти Иисус се явява на учениците си, Тома чисто и просто го няма, ония викат: “А бе, Господа дойде тук, беше възкръснал, пи, яде с нас, на масата беше”, “Аа, аз докато не видя ръцете, това-онова, аз няма да повярвам”, те затова му викат Тома неверни, и чак на 8-я ден, когато го вижда и Иисус влиза през стената, където са се събрали апостолите и казва: “Тома, не бъде невярващ, а вярващ, ето виж ме, пипни ме, аз съм нали, толкова години ходиш с мене.” , “Да, Господи, Господи Боже мой, прощавай, прости ми”. Така, това е само сламка за вас, за да мислите, дали е вярно или не, го оставете, не го мислете, важното е да се отнасяме към нещата по свой собствен начин. Учителя Беинса Дуно казва на учениците си: “Вие по-добре евангелието го знаете от мене, и онези молитви, които аз съм дал, паневритма да играете, всичко, всичко по-добре от мене знаете, песни, духовни, религиозни, повече от мене, обаче аз искам да видя ваше нещо, а бе толкова и  да сбъркате нещо, но да е вашия дух, вашата душа.” Ааа, ами тогава? Казаков беше оригинален. Затова го харесвах и затова се обичахме, защото и аз съм същият, не съм стандартен и съм ненормален, див, какъвто и ще да е и непослушен, обаче точно такъв си се харесвам, значи и Господ точно такъв ме харесва, защо да бъда кротък. Значи един път го питах в прав текст, викам: “Господи, защо ме избра мене бе, по-добре да съм си рокер, да си карам мотоциклета, да си слушкам музика, да си летя със делтапланери и парапланер, да си ходя на лов и на риболов, аз съм момченце такова, нали, екстремни спортове, ядене, пиене, не искам, ни алкохол, ни трапези, ни блондинки да ги водя на Бахамските острови или на Хавайте, не искам, аз съм скромна душа – един мотоциклет и това е и едно хвърчило, защо ме избра мене, защо ме отказа от всички тези работи, би ме, би ме, толкова дълго време, толкова много бой, толкова много страдание, за да ме вкараш в пътя, ами искам да те попитам честно?” И той вика: “Синко, искам нещо да ти кажа, – аз един път само съм го казвал, не знам в кой град беше – виж, ей там има едно хергеле, коне, както едно време чифлиджиите са имали по 100 коня, по 200 пасат, имали са много крави, овце, всичко, чорбаджия голям, казва на слугите си да идат да хванат един или два коня, които трябва да орат, да ги впрегнат в ралото – тогава не е имало трактори – и отиват слугите, хоп за ушите един кон, той кротък, една кранта, впряга го, той не може да дръпне ралото, можеш ли да изореш нивата с една кранта, която леко си я уловил, такива като тебе аз ги хващам с ласо, това са най-дивите жребци, ама като го хванеш с ласо и като му обясниш какво трябва да прави, че трябва да изорете нивата, той я изорава. Защото знам, че ти ще ми свършиш работата, другите няма да могат да я свършат.”, “А така ли, – викам- защо?”, “Еми защото не си като другите, ти си ненормален, ти си див, завистлив, злобен, ревнив, всякакъв, и гневлив, ядосваш се веднага и скачаш, човека само защото те е погледнал на криво.”, Да, ама вече не съм, това беше в многоотдавнашното минало. И вика: “Поради тази причина гледам да ти обясня за какво става въпрос и цялата тази енергия, да я насочим към нещо добро и градивно, а не само към нещо, което не е добро, пък дори и да е добро, ама то е само за тебе, че участваш в състезание, че летиш, че правиш дивотии, че си рискуваш живота, ама това ти е от главата.”, защото съм малко екстремист, бивш, разбира се. Просто си говоря честно като на едно семейство, както си седим и си пием кафето, така ви чувствам и така го говоря. Пак казвам, недейте да ми вярвате. “Абе Изворки е голямо изумление, гледам го с полуотворена уста – един приятел вика – и накрая той идва при мене и ми вика:  не ме гледай така, ами ме черпи едно кафе, и аз викам как бе, ами черпи ме, и аз – вика – веднага го черпя едно кафе.Вместо да се опъна, да кажа ти нещо ме хипнотизираш, защо да ти плащам кафето”. Разбира се, шегувам се и това съм го правил с приятелите. Но мисълта ми е всеки един от нас е длъжен да бъде както се е родил – индивидуалност, индивид, вид и да бъде оргинална личност, защото всеки един от нас е уникат, един със един няма, следователно ние трябва д
а започнем да мислим по по обстоен начин за всичко, което  ни заобикаля, за отношението с хората по нов начин, за да може това Ново небе и тази Нова земя, няма кой друг да дойде. И аз виках: “А бе, Господи, толкова народ”, ами вика: “тоя отказва, оня отказва, кой да свърши работата, кой да свърши работата, аз те питам. Накарай 10 човека да видиш какво ще кажат, колко ще се съгласят, ще се съгласи най-близкият ти приятел, който може да дойде да ти помогне, останалите, които само ще ти обещаят и няма да дойдат”.

 

1.12.37 – 1.18.03: Някога с баща ми правим една къща, двамата само, бавно върви, изгражда ме я, ние живеем в старата къща, и от всичките приятели – 7,8 или 10 човека в махалата, с които съм израстнал, имаше един, който го смятаха за търчи-лъжи и най-несериозния. Беше събота и идва един вагон тухли, който трябва да го разтоварим, до сутринта, той идва привечер, късно, хиляди, трябва да ги закараме в къщи и да го освободиме, защото неустойката беше две мой заплати, ако остане още 24 часа, вагона да седи там на рампата.  Ей от всички, където обещаха приятели, тези 10, аз на всеки се обадих да дойде, само най-несериозният дойде и работи с баща ми и мен, за една нощ до сутринта, скапали се от умора и разбира се, шофьора, ама той свали малко тухли и пак ходи да си спи в кабината, цяла нощ докато стоварим вагона, тогава разбрах колко струва приятелството и на кого можеш да разчиташ, Иисус казва: “по делата им ще ги познаем”, само по делата, а не с голямата уста, и аз имам голяма уста. Не съм виждал до сега човек.. един политик ми каза: “ти си по-голям манипулатор от мене, който може да ме надговори, защото иска да яде мец мечката.”, аз обаче си мълча от милостива гледна точка, ама иначе го чета като отворена книга и веднага може да му сложа похлупака, ама в момента, 3-ри секунди са много. Но знаете, че аз съм великодушен, ето хваля се великодушен съм, благороден съм, благоразумен съм, защо да му затварям капака, нека си говори човека и това го открих отдавна, когато бях в отбор, не исках да спечелва състезанието моя отбор и те всичките от моя отбор: “заради тебе, некадърник такъв, смотаняк, простак, може ли бе, да не вземем купа, да не вземем медал”, а на мен ми беше удоволствие като гледам другите по-слабичките отбори, по-некадърните, по-далечните, те дошли от оня край на България, ако е републиканско състезание, как светят от радост и от щастие, за мен това е детска игра да спечеля, детска игра, защото съм се родил примерно шампион, и по лека атлетика. Бях капитан на отбора по спортна стрелба, а па и по въздушните спортове, не съм искал да спечеля, да участваш и да гледаш щастието в очите на другите, тогава открих, че като се дръпнеш назад Господ започва да ти дава бонуси на тебе, защото си направил едно благородно дело, а не на всяка цена през трупове да минеш. Знаете ли защо се помни великият български футболист, на които има и стадион , чували ли сте за Георги Аспарухов. Знаете ли защо? Защото беше толкова чист, толкова свестен човек, не като старите спортисти през трупове ще минат само и само да стигнат до победата. Ами играем в Англия за световно първенство, още не е започнало първенството, но ние играеме за класификациите и българите вкарват гол и със това печелим, отиваме на световното първенство, Гунди отива до съдията и му казва, нямаше камери тогава, има камери, но не може да се види както сега от всички страни и т.н., това е било 60 и някоя година, вика: “Аз си помогнах с ръка, не с глава”, като си удря главата е пипнал топката с ръка. Ейй.. простият, елементарният, посредственият български народ и запалянковците им спря дъха, и половината го оплюха, казаха: “ама как може това, как си призна бе, ние загубихме, ние не можем да отидем на световно първенство”, истината, честта и достойнството, затова българският народ се прекланя пред него и го помни и има на негово име стадион, а не на останалите футболисти. Защо няма на Марадон, защото върти далавери и с наркотици, замесен и с наркотици, закакво са? Ами като не си знае парите, не само парите, ами това е до човека, аз много харесвам хората, които не държат за парите, а за честа и за достойнството, т.е. авантчристите, те правят авантюра или отиват на пътешествие, не защото ще спечелят, а защото искат да видят какво има от другата страна на декорите, това искат. Така, чакайте, че се отплеснах.

 

1.18.44 – 1.31.06: Сега преминаваме вече към тей наречената литературно художествена част. Няма да си хваля книгата, тя е прекрсна, ще кажа само че издателя като беше стигнал на ръкописа на стотната страница вика: “а бе, това е изключителна книга, това е бестселър, не може да бъде такава книга, написана леко, приятно, идеално, общодостъпно  и с това – гениално, искам тя да види хубаво оформление и да бъде хубавона нагласена, – както е нагласена сега – 215 страници – а не изобщо да я притупаме като брожура”, защото аз му казах: “а бе дай да издадеме там 500, 1000 бройки и да я има”, “не, сакън”, и я чакахме от май миналата година, май му я дадох, до края на януари, феврурари, февруари ли излезе, много месеци, но беше добре. Няма да я рекламирам, всичко беше казано от колегата, той направи наистина един разрез и по хоризонтала и по вертикала, по-хубаво нямаше да мога да го кажа.

Ще ви кажа за поезията, макар че оня ден със Силвинка сме в едно градче, бяха 40,50 човека, не знам колко, и една книжка поезия не си вземаха, ама не съм я рекламирал изобщо – “Шепа слънце”, но в нея всеки ще намери нещо за себе си. Как? Значи, тя се състой от четири раздела. Първият раздел е окултно духовен езотеричен, може да се каже мистичен,добре, няма да чета стихотворения, казва се “Към сърцето на светлината”. Вторият е интимен и се говори за любов и тези работи, които съм ги писал съм ги преживял, и аз съм бил влюбен и какъвто съм дивак, щял съм да умра, заради любимата, добре, че те са били достатъчно.. е по лекия начин да ме разкарат: айде заминавай си, ако е било по трудния, не знам какво е щяло да се случи; той се казва “Почти любов” и има за всеки един интимни стихотворения, лирични и то класика, не се шегувам, един голям литературен критик, каза така: “Дай да те предложиме за нобелова награда”, викам: “Защо?”, “Защото ти знаеш ли, че през 1967 едно нищо и никакво поетче, което е написало 10 стихотворения, спечели Нобеловата награда, един испанец, който живее във Франция”, викам “не”, 67-ма година, той беше възрастен литературен критик и беше много свестен, точен и достоен мъж. И понеже имам подобни стихотворения, кратки и ясни. Сега ще ви кажа стихотворението, с което е спечелена Нобеловата награда тази далечна година:

 

Човек е сам върху сърцето на Земята,

прободен от един единствен слънчев лъч

и неусетно пада вечерта.

 

Така. Следващият раздел се казва “Сянка и пепел”, прекрасни стихотворения за живота, този живот е сянка и пепел, вчерашния ден нито може да го върнем, той остава като сянка и се разнася като пепел, дори мига преди малко, ние се изменяме, дори и тази сутрин, минутата, но това е живота на Земята, слава Богу, че отиваме към друго време, друго измерение, да помним да преживяваме всичко, докато стигнем до Божествения свят, тей като съм казвал, че човека е Бог, Божество в развитие. “Сянка и пепел” са философски, мъдри стихотворения. И последния раздел е “Пъпна връв”, т.е. за хиперпатриотите, за националистите, за симпатягите, прекрасно е да си обичаме родината, но ние трябва да обичаме, както обичаме родината, по същия начин планетата, аз съм интерпатриот, всички страни и държави, народи, планетата обичам, както обичам тази страна и не казвам голяма дума. Значи, “Пъпна връв” има едно стихотворение за любимеца ми Васил Левски, има и за Ботев и има и ред други стихотворения , които са прекрасни.

Сега, аз съм човек, който.. редактор бях доста години, журналист в малки вестничета, списания и какво правя? Като някой ми даде ръкопис, чета му първото стихотворение, пипвам едно по средата горе-долу и последното, така се чете по диагонал и най-бързо редакторски, за да ми остане що годе нещо в главата. Така, ето първото стихотворение, чета ви първо, след това, където отворя, защото хубава е тази игра, няма начин като отвориш да се падне или от ляво, или от дясно стихотворение точно за тебе, ама точно за твоята психика, точно за твоето съзнание, това съм го правил вече може би 200 книги сме раздали или подарили или продали, но приятелите, точно отива, отваря: “ейй, точно характера ми е изобразен, точно такова ми се е паднало”, да, това е вид игра, на шега, но е истина. Чета първото:

 

И аз пеша се качвам към небето,

пътеката е стръмна като съвест,

възземам се, душа в зъбите стиснал

и босите ми стъпки светят в мрака,

олекна раницата ми, изхвърлих вече всичко,

остана само тишина и обич.

 

Обръщам посредата някъде и ето, че попадам на стихотворение, което е в любовната сфера – “Дивият гълъб”. Има нещо общо с прекрасния бургаски поет, с когото бяхме приятели, той е доста по-възрастен от мен и вече напусна този свят и отиде, разбира се, във вечността, Христо Фотев, който много го харесвах и много от неговите стихотворения ги знаех, защото бяха изключително човешки и той беше един, ама толкова земен, толкова свестен, толкова приятен и такова мъжко момче. Така “Дивият гълъб”:

 

Дали си спомняш гълъба, любима,

за онзи, който хванахме с курито

като деца на вашия таван,

затворихме го в мрежесто сандъче,

с водица прясна и зрънца,

но той в платата бясно се замята,

като кайш телцето му плющеше,

гърдите му кървяха от копнеж.

Отрязахме крилата му набързо

и върху керемидите го пуснахме.

По огнения покрив в бяг се втурна,

въртяха се в очите му антени

и планини далечни като щастие,

небето като песен се разстилаше

и мартенските облаци цъфтяха,

той стигна до спасителната стряха

и без да види обедното слънце,

се хвърли в изумрудената бездна.

Защо любима, помня тоя гълъб?

 

И разбира се, ще прочета последното – “Приземяване”, от воено-патриотичните и ред други такива стихотворения с такава тематика, нали имам военно възпитание и военен живот, “Приземяване”, за да не запали узрелия пшеничен блок при принудително кацане,

един военен пилот отклони своя горящ изтребител и го приземи в изораното поле, на това съм свидетел, на летище, където служех като оператор на радиоокационна станция и давах радиолокационна станция, лично го видях с очите си. Ето:

 

Развихрен факел в лятното небе,

машината – запалена вселена,

а долу – безконечното поле,

с жита от палав вятър разлюлени,

отново рев и плъзгащо крило,

секунди, плъзгащи летят към взрива,

най-сетне иде черното петно,

далече от пшеничената нива

и спря Земята своя дребен врът,

учудена, пречистена и няма, видяла,

че в една човешка гръд

тупти сърце, голямо като хляб.

 

Ще ви кажа, че го питах, бяхме дружки с него, викам: “Ицо, Бог го спаси по чудо, защо не кацна в житото, щяха да го платят там на ТКЗС-то”, а вика: “Как ще запаля хляба на народа”, разбира се, голям късмет, защото гледахме го вече с бинокъл, точно след няма 10 секунди.. и аз викам айдее, но късмет, наоколо само.. отваря кабината и скача и няма на 30,40 метра като тича и долу вика: “една канавка пълна с вода, дълбока, аз се спънах и паднах в нея, въздушната вълна над мене и аз във водата, горящите парчета изпопадаха наоколо като дъжд”, линейката, пожарната, натам пердашиха през полето.

 

1.31.13 – 1.38.41: Еми, има още малко време и може да ми зададете въпроси.

Питат ме кой и как ни промива мозъка? Ние сами се даваме да ни го промиват, значи в крайна сметка човек е длъжен да бъде чишит, т.е. да бъде нестандартен и да мисли онова, което му казват. Сега ще ви кажа един прост пример, защото на мен са ми задавали такива тестове, на които никой, 5,6 човека не могат да отговорят, аз отговарям, защото мисля нестандартно, ще ви кажа, че преди повече от 10 години, 12, този пример съм го казвал за унгарския президент или министър-председател, той си призна, че купувал гласове, а вече две,три години ръководи добре, тази страна и едно интервю, чисто и просто пред медиите, той казва: “да, и аз съм се ползвал от това”, тогава не е било съдимо, както сега вече пише навсякъде, но вика: “моята партия купи гласове, не знам дали ми трябваха или не, но така”, от следващия ден медиите поеха кампания и след 2 седмици, той си подаде оставката и аз си мислих за простотията на една нация и на един народ и го казвам отговорно, как може един честен и свестен човек, който се покайва и има смелостта да го каже публично, значи, той не е за политик, той не е мошенник, той не ги върти, той не ги манипулира, точно този човек, вместо да му дават още мандати до края на живота му като на папата, казвам го отговорно, те го свалиха след две седмици. Защо? От какво се подведоха? Ами това ако не е стадно съзнание, здраве му кажи. “Аз може да съм овца, но не съм от стадото – казва един приятел – аз искам да отида, бият ме, но аз отивам и опитвам вкуса на лимеца от нивата, изяждам няколко тояги или камшици, но аз вече съм много по щастлив от другите, защото знам вкуса на лимеца, после отивам в гората, знам вкуса на листата, на тая нива, на ръж, пшеница, люцерна, а не само да си паса тревицата, където ме вкарва овчаря”, благодарих му и викам, братко мой, ти си точно като мен, едно към едно, затова много ни бият, но и много знаем, и заради това мисля нестандартно. Сега отговорих на този въпрос. Ние се оставяме 2000 години, дядо поп си казва проповедта, вика: “този е предател, оня не е, тоя е неверник, оня не е”, ами от къде да знам, че Тома точно е трябвало да бъде сигурен, разбира се, в онова, което е, той чисто и просто, този човек е трябвало да провери фактите и за мене е един прекрасен човек, ама Тома, Тома неверни, невярващ на Господа, дори и на Господа да е, нищо, нека се съмнява. Забравих, ето една моя грешка е, че си изключвам 20, 30 минути телефона, но ето и аз греша, обаче си я признавам. Следователно, отговарям на този въпрос, че най-напред ние, а след това наистина толкова добре могат да ни обработят съзнанието, няма тука да критикувам и да казвам негативи за българския народ, и че наистина има неща, физически, материални и нематериални, които ни обработват. Нематериалните неща са вярата, музиката, изкуството, литературата, театъра, филмите, това ни действа. Защо? Ами не чета вестници, дори книги, списания, нищо, не гледам телевизия, не слушам радио освен прогнозата за времето, дали съвпада с моята от време на време или сутрин, или вечер само да чуя това, но не и новините, новините искат да ме манипулират, хиляда на сто, ама един милион на сто, в което съм убеден. Значи, някой прокарва тази линия, аз ако науча една новина странично.. паднал е самолет, защо вината я тупнаха на онзи, който е в небитието, ами аз имам специалисти, аз съм израстнал между летци, имам и приятели точно от комисията, които проверяват тези работи и те казаха: “електронната система сигурно е издала багажа”, а не че човека, а те викат човека, защо? ами близо до ума е, за да продължават да пътуват и да казват, че са най-сигурните самолети в света, най-сигурната електроника в света, най-много пари да вземе, без да се казва истината, в това съм убеден, кой ще ти каже истината, истината си длъжен сам да стигнеш до нея и да разбереш, ако сте всичките, а това ще стане след време, екстрасенси и ясновидци, да прочетете какво има в черните кутии, без да ходите да ги търсите, и ще знаете точно какво пише и какво е записано в черната кутия на Земята, това е. Не говоря пак приказки, казвам ви, всеки един от нас ще получи тези дарби и способности и ние сме на прага вече, толкова близо сме, че нямам думи.

Силве, искаш ли нещо да кажеш?

Така, нека и други въпроси, защото този въпрос беше точно в десетката. Трябва ние да внимаваме, затова Иисус е казал два пъти: “Да внимаваме и да внимаваме”, ние лично и после “истина, истина ви казвам”, за да видиме истината. Цяла беседа имам за истините, земната се казва декоративна, ангелската се казва относителна, божествената се казва абсолютна и когато станеш светия, тогава вече ги познаваш, иначе не можеш и аз не се сърдя на хората, аз само цитирам като факти, дори без да ги коментирам, колко се подвеждат от тези неща и аз лично съм се подвеждал, аз не се шегувам, макар че и мене може да ме подведат, докато не ми направят корекция и казват: “а бе, я помисли това и това, природата толкова ли е слабичка, че да не може да се защити, а вие отивате природозащитниците там и  аз съм бил голям екозащитник.

 

1.38.42 – 1.51.48: Силвина: Там има въпрос

Георги: Да, кой има въпрос, ами ако искаш да ти дам микрофона.

Въпрос: Това, което казахте за Юда, според мен беше много точно, ами за Левски какво ще кажете?

Георги: Ами мога да кажа, понеже много го обичах този национален герой, за Левски, той казва за Юда много ми хареса, точно е, значи, усетил го е, че е така, но вика за Левски, нашия национален герой какво ще кажете. Ще кажа половината от онова, което може да го чуете, другата половина остава за мен, но това, което мога да кажа е следното. Васил Левски като посветена личност, която  идва отгоре, и трябва да изпълни волята Божия, защото всичко е програмирано, а той много добре, а и е наясно, че един народ, малък със шишанета, с тези стари саби, не знам, вили, лопати и коси, не може да свали една империя, колкото и да е прогнила тя, това е абсурд, не го казвам един път абсурд, казвам го три пъти, с редовна армия, която е наистина на хиляди години, империя, хиляда ли, 500 ли, 800 ли, няма значение, но е силна държава, има всичко, и изведнъж, но той обикаля всички села, махали, градове и градчета и прави сърцевина, каква е тази сърцевина, знаете ли? Пръска светлината на свободата, затова е апостол на свободата, значи иска да ни научи да платим за свободата, това е и програмата от Господа, но един народ трябва да се научи на свобода, трябва да я плати и поради тази причина той е казал “аз съм се обрякъл на отечеството, как може, тук таме пламва въстанието и да има лъвчето, униформите, 200-те четници на Ботев не могат да направят нищо, пустнат им 150, 200 хилядна армия и ако не беше наистина руската армия пресякла Дунава и да излезе долу, щеше да стигне до Одрин и до Цариград, не можеше да получи свобода този народ. Но иска да ни каже още нещо, само четири години вече, четири години след 78-ма година, 1882-ра година е следвало да се одобри, значи, България, най-напред и се дава автономия, и след това става свободна както е Гърция, Сърбия и Румъния, значи, можело е без да се мине с 30-те хиляди жертви на Априлското въстание, само след 4-ри години, но програмата е била да се плати, българският нардод, да се раздвижи малко съзнанието му, защото когато пресича Ботев Враца, излиза ли някой да подаде вода на четниците, вие знаете по-добре от мен, не, вратите, ключовете, големите зидове, ами да, робството било тежко, не е вярно, ако беше тежко, нямаше да правят пет века, щяха да направят 50 години, оо, идеално е било, не мислиш за нищо, ако си лоялен гражданин, на турската империя, много си добре даже и затова, ама робство, не е робство, робство, тук-таме, винаги е имало разбойници, кърджалии, винаги е имало такива, има закони, това е държава, има съд, всичко има, прочетете книгата, писал съм за моя род. Пра-пра дядо ми, от който съм пето коляно, е ръководител,  на Трънското въстание, тей наречено Трънска буря, черно на бяло, ето аз съм му единственият му наследник, черно на бяло, и след мене сина ми. Как е протекло всичко и колкото съм могъл съм го описал, но той казва, когато идва редовната турка армия, един ден на Гергьовден 1830г. избухва въстанието, правят временно правителтвото, Княжество България, избират го за княз, редовно избран и идват, обаче след 1 месец, башибузуците, не могат да се справят “юрош” , разни такива турски, тогава какво изпращат – армия, редовна, 15 или 20 хиляди, главнокомандващ, хоп, там, значи как ще се биеш, той вижда и ги освобождава, вика: “пръснете се, ние не можем да се бием с това” и влизат в родното му село и казват: “ако ръководителите на въстанието, размирниците, не се предадат до залез слънце, цялото село, изкарват жените, децата и старците, и го изгаряме, и следобед по някое време те изпращат едно момче при воденицата и той с още едно момче, непълнолетен е бил и дядо поп, трима са били, има книга от Вера Мутафчиева “Трънска табуна” , не само дати, има и още, във военно-историческия музей съм чел много факти за това въстание, иначе само се спомнава, още като другите въстания, българските, още от Чипровското  насам, като въстание против Османското иго. Обаче, иначе подробности има при военните, там във военната история на България. И той отива и се предлага да го обесят по средата на селото и той казва на чист турски едик, бил е в турската армия 15 години, където е служил с чичо си и с баща си, и е знаел турски, той е знаел 5 езика, бил е в Италия – италиански, френски, гръцки, сръбски, турски, румънски, чисто и е бил толкова интелигентен, значи интелигент прави това, човек със синя кръв, не може овчарчето да го направи. Ивайло, искате ли да ви кажа, обаче, 2,3 часа трябват, за да ви говоря само за биографията на Ивайло свинаря, какъв свинар, той е бил от потекло, със синя кръв, болярска, както и да е. Значи и той казва: аз не съм хайдук, плавнешки разбойник, това е политическо събитие и искам
съд, вие сте редовна турска армия, ти си главнокомандващ, аз имам и турска награда за храброст, защото влиза и пуска конете, когато пламва един пожар, на 15 години е бил, и прави този подвиг, значи, виждат, че е роден ръководител, и главнокомандващичт дига рамене, качват ги на каруца, оковават ги в София, от София в Цариград, не може и така нататък. Няма да се разпространявам.

Но, това, което чухте.. Значи, Левски плаща със живота си и не иска да бъде помилван, след като Кармакалия казва: “Аз ще изпратя човек, понеже падишаха ми е приятел, не може да ми откаже помилване на един човек от империята, какъвто и ще да е той, какъвто и ще да е разбойника, ще го помилва”.

Ще ви кажа един друг интересен случай, слушайте сега, пак за предателството. В едно село между Странджа и Сахар, е имало един пехливанин  – Иван Пехливан, а турците много почитат пехливаните и понеже той бил българин, обаче със турските пехливани се борил и често победи, взима големия коч и така нататък, вие по-добре от мене знаете едно време съборите и както са били и накрая падишаха му издава един документ, че никой не може да го пипне за нищо, каквото и престъпление да направи и какъвто и ще да е, това е селски човек. Обаче Пехливан Иван участва в един заговор в едно местно въстание, и те правят тогава.. “Завера” се казва въстанието както Белчевата завера, нали завера, ние за вярата ще направим така да се каже заговор и участват, обаче явява се един предател и ги предава на турската власт, те ги излавят, и почват да ги бесят, обаче Пехливан Иван казва тука черно на бяло на изпълнителя и на съдията, какво пише, може ли да ме бутнете, не, обаче бройката, която е била, ръководителите, който трябвало да се избесят 12 човека е непълна и кадията казва я да обесиме “предателя на мястото на пехливанина”. Това е самата истина. Имам човек от това село, който сега разказва вътре като легенда, той ми е близък приятел. Така и това ви го казвам.

Следователно Левски не искал както и Никола Йонков Въпцаров, баща му е бил абсолютен приятел с Борис, и е могъл да го помилва, но само сина си, а останалите, които са участвали – не, не съм виждал по хуманен поет наистина от Никола Йонков Въпцаров, макар че е осъден и разстрелян за тероризъм, той е бил шеф на бойната група на БКП, софийска, и е взривявал цистерни, неговите хора, които са били нефт, това е отделен въпрос, четете историята, четете книжки, това-онова, защо да ви разказвам аз и мислете като четете, не само да четете.

Наскоро, учителя имаше една.. на 22-ри март, като откриха там, аз пък отидох да си пия кафето там, заедно с приятелите, не съм ходил на паневритмията и не съм слушал беседата, ама те идват и ми казват: “знаеш ли каква беседа са чели?”, викам: “каква?”,  “да мисли”, значи човека да мисли, от Учителя цялата, аз я погледнах ей така, ама не я прочетох, защото знам какво пише вътре. Човекът най-напред да мисли, да чувства и накрая да действа. Но най-напред е добре да чете мислите на сърцето, после мислите на ума и после чувствата на сърцето. Казвам го не за първи път, казвал съм го десетки пъти, който мисли, че главата мисли на земното кълбо и в тази материална вселена се лъже, сърцето е първото, което мисли, и моментално за част от мига, мисълта се качва до тук, до главата и ума е втория, който мисли, и ума е по-бавен от сърцето, знаете ли. Американците, понеже те са по цифрите, американците са установили, че този ум(на главата) е по-бавен от ума на сърцето 60 хиляди пъти, нищо работа, как звучи, 60 хиляди пъти, не се шегувам, нали научно искате, материално, американците са го установили, значи вижте със каква скорост се движи мисълта, от тука до тука.

 

1.51.49 –

Така, добре, приключваме вече. Вижте, не можах да ви дам думата, ама по-важно е да мислите и после да си задавате въпроси на себе си и да си отгораряте, а не на мене, ама да се поставите на моето място и да отговаряте, викате: “ама я чакай да видим Изворски сега какво ще каже като му поставя този въпрос” и тогава човек вече достига до истината, защото и аз бях такъв, не мислех, обаче после, година и половина след като бях в болнични, чета от тибетската там  и не знам какви окултни науки, а там пише така: “всичко търси в себе си”, айде де, това е, да дойде някой да те научи това-онова, а то вярно било всичко у нас, ама трябва да се разровичкаш малко, трябва да положиш усилие, а не току така, да си свирукаш.

Много ми беше приятно и съм много щастлив, че съм тука наистина, познавах и Георги Баев, аз съм карал мотокурса си в Бургас, бях шофьор във вейкато и ходик да работя на един хубав комплекс, хем работех, хем бях на море. Вие знаете къде съм роден, в един западен квартал на София, т.е. в Божурище, то не е и квартал, ами крайградска зона, така и наистина обичам този град и атмосферата тук, още тогава ми правеше впечатление, че той е много поетичен, много музикален, имаше наистина една култура, която извираше от всякъде и изключителни творци. Ще ви кажа че Диомов само мене ме осавяше да слушам репетициите на Тоника, вика: “шопа да остане, останалите да излезат навън”, той не даваше на репетицията други и аз викам “защо мене”, и аз си седя така, не си спомням точно къде правиха репетициите, тогава и Ема и Жоро ги познавах лично, както и Георги Баев, един прекрасен бургаски художник и сега сме в неговата зала.

Христо Фотев също, с него имах следната история. Той както и с Казаков. Един литературен конкурс, по време на социализма, аз участвам с някакво стихотворение “Нощна смяна”, по-дълго като поет, и освен това го казвам сам, рецитирам го, и по едно време, първа, втора, трета награда, две поощрителни награди, не знам какво си и аз съм, не съм и в десетката, а? а пък гледам горе-долу ми е сносно, понаучил съм се да пиша стихове, и Христо Фотев е от комисията, там където е журито, аз млад тогава, нямам брада още, мина всичко и преди точно да седнат, ще има трапеза вече, нали, той уважаваше трапезите, сега не мога да си кривя душата, и ме вика настрани във фоайето и вика: “ще пиеш ли едно кафе от мене или нещо друго”, “аз алкохол не пия, безалкохолно”, той ми носи една чаша лично и вика: “мойто момче, искам да ти кажа нещо, аз като съм в комисията да не мислиш, че имам власт, всичко беше предварително нагласено, на кой първа награда, на кой втора, на кой трета награда, на кой поощрителна, ти имаше възможността да дойдеш тук до Бургас от София, да участваш в конкурса, обаче искам да ти кажа – единственият истински талантлив поет от всичките, дето участваха си ти, това ти го казвам аз”, евала на тоя мъж, този спомен го разказвам както виждате, сега пред вас от мой глас. И му благодарих и после вече разбрах, че нещата не са такива, каквито изглеждат наистина. Той и Казаков ми отвориха очите за много неща, и ред такива свестни и честни прекрасни творци, на който им правя поклон, както се покланям и на вас и благодаря, че ме издърждахте до край. Бог да ви благослови още веднъж, здраве и успех да ви даде във всяко едно добро и прекрасно начинание.

Приятел: Добре, приятели, благодаря ви, това беше организацията на Фондация “Виделей”.

0 88