Денят на Всеопрощението

Силвина:
Благодарим на всички вас приятели. Благодарим на нашия Татко, на ТВОРЕЦА, затова, че ни дава този Заряд, този Импулс, тази Сила да продължаваме нататък. Да проправяме Светли Пътища.
Иска ми се да започнем по един хубав, прекрасен начин с една детска песничка, която не е толкова детска, която тази сутрин като се събудих дойде при мен.

(пее)

Днес приятели, ПОВОДЪТ разбира се е КНИГАТА, която очакваме вече една година. По някаква причина цяла година тази книга се забави.

Нашият издател, който оказа се, че днес е с грип и не може да дойде, изключително много харесва тази книга и я подкрепи. Финансира нейното разпространение. В абсолютно всички книжарници в България ще я има, което за първи път се случва с книга на Георги Изворски.
Опитах се сутринта да се поставя на негово място, какво ли би казал той за тази книга, ако беше тук с нас. Със сигурност би казал много прекрасни неща. Той е наш приятел, който ни подкрепя и е жител на град Божурище, от където е Георги. Вероятно това е една от причините, защото все пак това е в една голяма степен Автобиографична книга.
Георги Изворски разказва за един период от живота си, когато е бил между 30 и 40 годишен, когато всъщност той има тази възможност да е в кухнята на Творческата изява на Димитър Казаков – Нерон. Този Велик българин, може би, най-известния български творец в чужбина, у нас, може би, не толкова, се Явява един вид като Негов УЧИТЕЛ. Значи бъдещия Учител и тогавашния.
Тук, от книгата ще прочета това, което ДУХА ми спусна да напиша за книгата и мисля, че казва много неща като резюме.

„Двама ТИТАНИ на ДУХА си дават среща на Земята. Знаменитият, Духовен български художник и творец – Димитър Казаков – Нерон и бъдещият ДУХОВЕН УЧИТЕЛ Георги Изворски преплитат съдбите си. Два огъня, които правят клада. А тя се превръща в пожар, горящ в сърцата и умовете на хората.

Творецът в един напрегнат ритъм на живот и творчество обменя идеи, мисли, чувства и дела с Учителя.ъъТова превръща общуването им в сплав от ДУХ, ИЗКУСТВО и КУЛТУРА.
Духовните Идеи се въплъщават в Образ и Слово в картините на Казака и поезията на Извора.
Тази книга е един своеобразен, оригинален НАРЪЧНИК на ТВОРЕЦА и на ЧОВЕКА, тръгнал по Пътя на ДУХА.
Написана със стил и Дух, с обичливо чувство за хумор, абсолютно задължително за Човека на Духа, „Аз… и Пикасо“ ни въвежда в една истинска Творческа Работилница на ЖИВИЯ ЖИВОТ, на ОГЪНЯ, в който Горят ИСТИНСКИТЕ ТВОРЦИ.
Георги Изворски предава точно и неподправено словото и изказа на големия художник, като очертава характера и живота на една изключителна нестандартна личност. Същевременно ни се дава възможност да надникнем и да видим част от Пътя на Живота на Земята и проявлението на Духа при Георги Изворски, директно от Извора.“
Кой е Истинския Творец?

Днес ще търсим отговор на този въпрос в тази беседа. Какво казва Казака:
“Скъсай копче от дрехата си и го постави между звездите… Вземи звезда и я пъхни в джоба си…”

Та, това е прекрасния Повод да сме заедно и разбира се всеки ще има възможност да си вземе книгата.
Тук искам да ви покажа едно нещо, което Приятели днес ми подариха, по случай днешния ден на прошката. Ние го наричаме Ден на ВСЕОПРОЩЕНИЕТО, “Обичам те, Съжалявам, Моля те Прости ми, Благодаря” – като гоблен. Отвън го има и като мартенички. Много красиво нещо. Много Благодаря, Много Благодарим за това, за този жест, за втъканата Любов в този гоблен.
Сега ще пусна „Аум“ в минор. Миналият път го чухте мисля, че беше добре и мисля, че това е нещо, което на всички беседи от тук нататък ще го има. Може да се отпуснете и да го изпеем.

(пее)

Сега да си кажем всички заедно Вълшебните думички – Обичам, Извинявам се, Прощавам и Благодаря на всички Разумни и Чувствени Същества от Мирозданието.

ЛЮБОВ, ЛЮБОВ, ЛЮБОВ и БЛАГОДАРНОСТ!

Георги:
Да Благодарим на ВСЕВИШНИЯ, че пак ни е събрал и Искрено, и Сърдечно Благодаря и на вас. Искам да кажа, че днес наистина е прекрасен ден и виждам как Светлината над България е По-Голяма, тъй нареченото ХАЛО, а и тук, защо? Защото сме приповдигнати, искаме или не искаме, ТО Е ПРАЗНИК за ДУШИТЕ. Душата започва да СВЕТИ Повече, макар че ние може да не й обръщаме внимание.

Наистина днес е ден, или цялата седмица беше седмица или ДЕН на ВСЕОПРОЩЕНИЕТО. Това е Новия термин. Защо Всеопрощение? Защото Ние като Духовни хора, Служители и Апостоли на Светлината, та дори и Деца на Светлината трябва да знаем някой неща. НЕ да се отнасяме, както се е отнасяло човечеството хиляди години, десетки хиляди, а Имаме НОВО НЕБЕ и НОВА ЗЕМЯ, която НИЕ ГРАДИМ и заради това новия термин е Ден на Всеопрощението.

Какво да правим? Това, което сега го направихме, Лесно, Просто, обаче да го Направиш ИСКРЕНО и от ЧИСТО СЪРЦЕ. Даваш Опрощение на ВСИЧКИ, независимо по какъв начин и как е стигнало до теб. Дали са те обидили или не, дали са те огорчили, дали са те ощетили. ДАВАШ ИМ и МОЛИШ БОГА, МОЛИШ СВЕТЛАТА СИЛА за Обратното, за ТЯХНАТА ПРОШКА, за Тяхното Всеопрощение. Значи ти си си изпълнил това, не работиш вече на парче, но дайте да направим това или онова. Работиш с онази ВЕЛИКА Целокупна СИЛА, която се казва ЦЯЛО. Със Светлата Сила на Света, с Господа, с БОГА. НЯМА нищо ПО-МОЩНО, ЛЮБВЕОБИЛНО от Него, НЯМА нищо ПО-РАЗУМНО!

Следователно, когато КАЗВАМЕ ВСЕОПРОЩЕНИЕ, ПРАВИМ ВЕДНАГА ВРЪЗКА С НЕГО и Ние сме си СВЪРШИЛИ РАБОТАТА. Не аз да отида при кумовете и да искам прошка, да отида при комшията, защото ми е най-близо или при личния си приятел. А останалите? Това, че НЕ ОТИВАМЕ Физически НЯМА никакво ЗНАЧЕНИЕ! Нашия Ум и то не този ум, а РАЗУМА, който е, който ни е даден от Горе МОЖЕ да отиде навсякъде. Може да направи ВСИЧКО. Това е нашето СЪЗНАНИЕ, Космическото Съзнание, Съзнанието, което е Заедно със Знанието на ГОСПОДА БОГА, понеже се опитваме. Това е, по този начин се ДАВА ПРОШКА и се ПОЛУЧАВА ПРОШКА – Прекрасно.

Наистина, когато видиш човека и го прегърнеш и му кажеш Прости ми, ако има нещо, ако съм те докачил и т.н., това вече е индивидуално, но дали ще го направиш или не, когато направиш Общото и Голямото всички са равни. Значи, като РАБОТИШ за КОЛЕКТИВА, това е Закон на ВСЕЛЕНАТА и е Принцип. Като работиш за колектива и ИЗДИГАШ КОЛЕКТИВА Няма начин да не се ИЗДИГНЕШ и ТИ, просто няма начин.

Когато си Егоист и дърпаш надолу, фактически колектива ще си върви Нагоре, но ти започваш да удължаваш това въже. То е като ластик, разпъва се и той не може да те потегли, защото твоите Егоистични Стремежи и Желания натежават, и те пускат НАДОЛУ. Затова е казано, че не трябва.. Номер Едно е ГОРДЕЛИВОСТТА. Това е Живия ЕГОИЗЪМ, Егоцентризма.

Така, мислех доста работи да казвам, обаче повечето от тях, разбира се, ги знаете, щом сте в тази зала и ме слушате не за първи път. Наистина ПОВОДА е, не че няма да свържем едното с другото, но повода е КНИГАТА. Тази книга, която я написах за две седмици, тъй като баща ми каза:
– Напиши за нашия приятел Димитър Казаков – Нерон нещо. Най-добре бих написал аз, ама ти си професионалист, ти го напиши.

Написах я за две седмици наистина, след като си отиде. Тук съм написал доста интересни случки. Аз съм отбелязал десетина места, така да прочета десетина страници от книгата и от тях може да ми се задават въпроси. Може да го направим като събеседване, защото в крайна сметка, не случайно всеки на всекиго е учител и ученик, и всеки на всекиго е лечител и пациент.

Това го казвам аз и това е Мотото на следващата ми книга – „ПЕТ ЕЛМАЗЕНИ РОЗИ“ – „Всеки на всекиго е учител и ученик, и всеки на всекиго е лечител и пациент“.

Така че ме учеше Митко и аз го учех до някъде тогава нищо, че съм бил с друг акъл, така да се каже, доста земен, макар че съм имал проблясъци. Защото и на мен ми беше ясно, но до някъде, че НЕ МОЖЕ да се Движи НАПРЕД БЕЗ ДУХА. Дори и един изключително богат човек, ако е само в материята, той не може да просперира нито една йота. Той продължава да разширява Материалните неща, но ТЕ ще имат Граница и ЩЕ СПРАТ до някъде, ще имат Таван. Но ако той се движи непрекъснато в ДУХОВНОСТТА и е Милиардер, той ще получава, и ще разширява империята си все повече и повече до БЕЗКРАЙНОСТ. След него ще я продължат и неговите наследници като си отиде, защото ДУХА е БЕЗКРАЕН! МАТЕРИЯТА Винаги е КРАЙНА.

Значи, много хора ще разберат, че те, особено сега, когато Дойде Новото – СЪЗНАНИЕТО Командва Битието, а не обратното битието да командва съзнанието.

Значи ДУХЪТ ВИНАГИ Е Командвал Материята, но някой път е командвал скрито или е давал на материята да дръпне напред. Заради това досега, до 2012 година беше Разрешен и Принципа на Земята, който е за Насилие и за Агресия. Вече НЕ МОЖЕ той да взима връх и още е рано, но След петдесет години или След сто. Или по мое мнение След сто и петдесет години това насилие, тази агресия просто ЩЕ ИЗЧЕЗНЕ от Земното кълбо. Никой няма да насилва никого за нищо, защото ПРЕДПОСЛЕДНАТА ВЪЛНА, която ще НАПУСНЕ тази Планета и то ще я напусне ДоброЗорно, а не доброволно, това са НАСИЛНИЦИТЕ. Насилничеството също е болест, която е от смъртоносните болести, аз съм ги казвал тези ШЕСТ ВЪЛНИ, които една по една ще си заминат. Няма нищо лошо в това, защото за мен, както и за повечето хора СМЪРТ НЯМА. Това е чисто и просто една хубава ДУХОВНА ТРАНСФОРМАЦИЯ.

Другата книга, която днес исках да представя и която излезе преди няколко месеца, това е Книжката със СТИХОВЕ. Но не толкова много хора четат. Проза четат повече, стихове четат по-малко.

Напоследък ми прави впечатление нещо, защо дойде време точно за тази книга, която е наистина Наръчник на Творческата Личност и то не се забави. ТЯ излезе ТОЧНО НАВРЕМЕ, защото, ако беше излязла през месец май, когато я дадох миналата година на издателя, ще ви кажа, че тогава, въпреки всичко Човешкото Съзнание още НЕ беше ДОРАСЛО за Тази Книга.

Сега се разбира, че ДУХОВНИЯ ЧОВЕК е обезателно и КУЛТУРЕН човек и ИНТЕЛИГЕНТЕН и ТВОРЕЦ и Обратното. Значи, Поетите, Писатели, Композитори, Скулпторите, Художниците обезателно трябва да станат Духовни. И обратно Духовните хора трябва да започнат да се занимават с Изкуство, с Музика, с Поезия, това ще им стане като хоби.

Значи само за Една година, дойдоха при мен, може би, Десет, Петнадесет жени и само Един мъж, които НИКОГА НЕ са ИМАЛИ такива ДАРБИ, които са им Дадени от НЕБЕТО. Двете дарби, които се даваха, бяха обикновено следните, да РИСУВАТ КАРТИНИ и да ПИШАТ СТИХОВЕ. Най-интересното беше, не е тук, ако е тук, ТЯ идва някой път на беседите ми много рядко, една жена, ЦИГУЛАРКА, на която случайно пътувахме един до друг в автобуса, аз я погледнах и й казах:
– Купи си цигулка, трябва да свириш.
Просто това ми казаха от Горе и аз и го казвам. Аз съм го забравил. Изминаха две години и се виждаме, спира ме зад телевизионната кула, вика:
– Господин Изворски, аз вече свиря на цигулка. Свиря цялата Паневритмията и много напреднах.
Аз викам:
– А какво общо имам аз с тази цигулка и с музиката?
Аз съм я и забравил, тя вика:
– Както пътувахме веднъж в автобуса от тук до Дупница и вие ми казахте, че аз трябва да си купя цигулка, аз викам:
– А, толкова далеч… Нито знам една нота, нито знам да пея, нито нищо, и то цигулка, труден инструмент.
Обаче минаха няколко месеци и по едно време изведнъж ми щукна и аз отивам, и си купувам цигулка без да знам защо. След това намерих един учител и най-интересното, Той самия се Учуди колко бързо Напредвам в музиката за една- две години. Това, което другите за двадесет години НЕ Могат да напреднат.

Значи на нея и е Даден този ТАЛАНТ, Талантите ги Спускат.
Какво Спускат Сега от Горе? СПОСОБНОСТИ, ДАРБИ и ТАЛАНТИ, но ТЕ СА У НАС в зародиш. ИМА ГИ. Или пък са в едно латентно спящо състояние, както ДУХА Спи, той спи, а ДУШАТА Работи.Душата е ротора, който се движи, Духа е стартера, само гледа сеира на душата, но това не значи, че не правят едно ОБЩО какво? ЕЛЕКТРОМАГНИТНО ПОЛЕ, за да може хубавото електромоторче да се върти, иначе без ротор и без стартер – ядец. Мотора няма да може да се върти.

Значи, това Духът и Душата, то е както и двата Принципа, които са Мъжкия и Женския или плюса и минуса. Това са две духовни дестинации, поляризации без които НЕ МОЖЕ и трябва да се въртят.И заради това ДОЙДЕ ВРЕМЕТО Точно за онова, което Казака е говорил преди доста години. Време на ДУХОВНИТЕ Хора и НЕ само на Духовните хора, а и на Хората на ИЗКУСТВОТО, КУЛТУРАТА, МУЗИКАТА, които в ония времена, когато беше и купонната система в началото на демокрацията, тези работи се позабравят. ТРЯБВА да ОЦЕЛЕЕ човек физически и той моментално. Но оня, който си е роден, значи духовен човек, той мисли винаги и за едното и за другото.

Имах един приятел на който му викаха „Графа“ и аз викам „Графа“ сигурно прякор, нещо. Не, той наистина от Графовете от Белорусия. Баща му някога като белогвардеец избягал и дошъл в България. И когато дойде демокрацията го поканиха в някакъв клуб на аристократите, на дворяните. Граф е в крайна сметка, но точно това ми правеше впечатление при него, много години работехме и живеехме заедно, той е обикновен човек, ако го погледнеш, Той Мислеше МАЩАБНО за Всичките и за останалите мислеше, не мислеше само за собствената си изгода, за собственото си гнезденце, за собствената си черупка. НЕ! Мислеше за Всички, това е най-интересно и такава широко-скроена личност. И такава щедрост просто не бях срещал.

Дойде време все пак да прочетем, Силвинке, ако обичаш прочети НАПЪТСТВИЯТА на Татко, който ги е написал в тази хубава книжка. Те са 366, защото има и за 29 февруари, но тази година не е високосна. Прочети за 21-ви, 22-ри и 23-ти февруари.

Силвина:
Или само за днес.

Георги:
Не, само за днес. За 22-ри, после един ден напред и един ден назад, така се чете.

Силвина:
Добре, понеже за 22-ри е много в темата за това, което ще си говорим.

Георги:
Вижте сега как Духът повежда нещата, не аз.

Силвина:
Сутринта като се събудих имаше една приятелка и ни предлагаше да ходим да посрещаме изгрева на Алеко, и аз отказах, не може. Преди беседа идват, се спускат идеите и тогава човек трябва да има този покой, за да ги приеме тези послания, да получи този заряд, който след това да го предаде на другите. И се спуснаха тези идеи, за които по-късно ще стане дума, а след това Георги каза:
– Знаеш ли това, за което ти сега говориш, същото е за този ден – 22-ри февруари. Божествените напътствия:

„Бъди такъв, какъвто си и не се опитвай да приличаш на някой друг. В света има всякакви хора, не бих желал всички да сте еднакви като грахови зърна в шушулка. Трябва да бъдете различни, всеки да върши своята специфична работа и да играе своята специфична роля, съчетани съвършено в Цялото.

Това не означава, че понеже сте различни непременно трябва да има несъгласия и дисхармония. В големия оркестър има много и различни музикални инструменти, но всеки си има свое точно място в Цялото и те се съчетават съвършено, когато са в хармония с Цялото.

Хаос и дисхармония се създава, когато всеки индивид тръгне по свой път без да мисли или да се съобразява с останалите.

Когато си на своето място и влагаш цялото си сърце, живееш и работиш заедно с другите за Благополучието на Цялото. От това може да произлезе само най-доброто, затова престани да воюваш. От теб се иска само ДА БЪДЕШ и да оставиш всичко да Следва своя път“.

Георги:
И за вчера, за 21-ви прочети и за 23-ти.

Силвина:
21-ви, може да си спомним вчерашния ден, как беше, как се чувствахме, но обикновено тези послания не са случайни:

„Никой не харесва да бъде оскърбяван, нараняван и пренебрегван, никой не желае да бъде игнориран или да се чувства обичан и нежелан. Защо тогава не се отнасяш към своите ближни с любов и уважение, с внимание. Опитай се да ги разбереш и бъди готов да ги подкрепиш, ако е необходимо. Проявявай много толерантност, много търпение, давай много Любов. Нали това е начина, по който искаш да се отнасят и към теб. Давай добър пример, но никога не го прави, просто защото чувстваш, че това се очаква от теб.
Прави го, защото искаш да го правиш от сърце и да вложиш най-доброто от себе си в това, което правиш, казваш и мислиш. Колкото по-голямо е желанието ти, толкова по-лесно ще бъде осъществено. Не се задоволявай с нещо посредствено и половинчато. Нека всичко, което правиш да бъде от най-висш порядък, Молитвите ти да са честни и да не влагаш нищо себично в делата си“.

Георги:
И за 23-ти, защото то е много важно.

Силвина:
„Колкото повече получаваш, толкова повече трябва да даваш, не задържай нищо за себе си. ДАВАЙ! Давай и продължавай да даваш, за да остава място, което да се запълва. Колкото повече осъзнаваш промените, които се осъществяват сега, толкова по-достъпен си за тях. И те по-бързо настъпват, стават част от теб, и ти ставаш част от тях.
Почвата е подготвена и семената са посети, сега е време за растеж, разширяване и процъфтяване, сега именно се извършва този процес. Виж ЧУДОТО и КРАСОТАТА на ВСИЧКО.Виж как все повече души се събуждат и осъзнават какво става днес. Надига се огромна вълна. Пътищата на Духа започват да се превръщат в ЖИВА Реалност за мнозина. Живей с ДУХА, върви по пътя на Духа и се слей с целия живот“.

Георги:
Благодаря ти. Сега, прекрасни, великолепни, идеални, превъзходни, чудотворни Напътствия. Лично от устата на нашия Велик и Славен Баща и затова съм написал на тази книга отгоре на подвързията – 366 БОЖИИ НАПЪТСТВИЯ, така се казва.
Знаете ли, по-добре да го кажа, защото наистина човек трябва да бъде такъв какъвто си е и когато ме срещне някой, и ми казва:
– Георги, ти защо не се държиш така по-тежко, по-сериозно? Ти не си кой да е вече. Така няма да ходиш с моряшка фланелка, с протрити панталони на морето и по джапанки, а с костюмче, с вратовръзка, нали. Така, лъснат, стегнат, сериозен, винаги.. гледаш строго.
– Чакай, аз искам да бъда като другите. Човечно е. Като човек да се държа.
– А, не, аз ако съм на твое място, знаеш ли как, охо…
Така, хубаво. Обаче, вижте, нещата са простички, само в първата песенчица, аз ви казвам, че са Всичките Четиридесет и две ДОБРОДЕТЕЛИ. Те са малко и повече – Петдесет, обаче аз съм написал веднъж Четиридесет и Две, т.е. НАЙ-ОСНОВНИТЕ. ТЕ са много. Само е казано в едно, две куплетчета. Всичко е точно.
Значи като кажеш ВСЕОПРОЩЕНИЕ или СМИРЕНИЕ или ТЪРПЕЛИВОСТ, няма как вътре в тези Принципни Добродетели да няма Всички Останали Добродетели. Защото за да си СМИРЕН, обезателно трябва да си СКРОМЕН и СМЕЛ. СТРАХЛИВИЯТ човек НЕ МОЖЕ да бъде СМИРЕН, неговото е ПРИМИРЕНОСТ. Неговото е овчедушие. Смиреният човек е Смирен точно поради тази причина.

Всички, които да се занимавали с бойни изкуства много добре знаят на какво ги учат – на МИР. Бойното изкуство не е за агресия, то не е и за отблъскване на противника със сила. НЕ! То е САМО С МИСЪЛ да го сложиш на мястото. Това е цялата философия. Няма друга. С МИР, с МИРОТВОРЧЕСТВО, нищо, че има толкова висши военни практики на Изток. Те викат това, онова. Всички военни изкуства… Вземете един истински учител по бойни изкуства да дойде тук и да видите как ще говори и какво ще ви каже – МИР, ХАРМОНИЯ и ЛЮБОВ. Нали има черен колан.

Аз лично познавам човека, който е Негласния Световен Шампион по бойно изкуство. Българин е. Силвина го знае, един мъж, огромен, як и прекрасен. Едно чудесно момче, което дойде да ме види и с което си говорихме. Чудесен мъж. НЕГЛАСЕН. Защо? Защото не иска официално да излиза, вика:
– Аз последния Световен Шампион за петдесет секунди го победих в Гърция, Другарски, Приятелски така.
Само за да се види, защо да показва на света и да печели много пари. Вика:
– Това не ме интересува.
Дойде да ме пита и за вегетарианството, защото е разбрал, че.. вика:
– Хранеха ме… Имах един инструктор, който беше на Изток, по бойни изкуства и аз като гледах тревата, викам:
– Как, у нас аз толкова много изяждам, а той някакви треви там?!
След две седмици се убедих колко мощ дават точно тези тревички, дето съм ги ял. Той ми ги даде треньора, и след два месеца… Аз там станах шампион.
Нали там има източни много, които се занимават с това. Защо той е станал шампион, българина?

Така, както и да е. Това е едно така кратко и кротко отклонение за нещата.

Разберете в микросвета и в макросвета всичко е едно и също и ако ние умеем да боравим както със себе си.. Най-напред трябва да СТАНЕМ КОМАНДИРИ на СЕБЕ СИ и да Водим Собствената си лодка, както съм го казвал. След това вече може да ни поверят и презокеански кораб вътре с три хиляди души екипаж и десет хиляди пасажери. И трябва от тази точка на света до другата точка да го караме, и да го водим. Да го превеждаме, да го командваме.

Така, заради това в кратките неща, аз и в моята книга, която е със стихове, в кратък стих да има една хубава идея и мисъл. Това е, да бъде Концентрирана. Това е Изкуството. Това е Истинската Литература.

Сега тук съм отбелязал няколко интересни събития и случки, той като започне да чете човек книгата, след първите десет, петнадесет страници, които са описателни за нашето селище и за нашето градче. След това вече започва същинската част. Но ето какво съм написал на осма страница, чета по една страничка обикновено, то ще стане бързо:

„Божурище от край време е военен гарнизон. Освен военния завод, има доста поделения.
Винаги съм смятал, че нашето селище е една малка Америка в най-истинския смисъл на тази дума. Наистина, кой свестен човек без жизнено важна причина ще остави родния си дом доброволно и ще се пресели другаде? Само с една надежда? Най-малкото трябва да има необходим авантюристичен дух. Америка е заселена деветдесет процента от авантюристи, полупрестъпници и престъпници, останалите десет процента също не хранят дълбоко уважение към закона.
Това важи и за Божурище. От средата на миналия век, то все повече и повече започва да се разраства. Заселиха се най-напред няколко македонски фамилии. Дойдоха разгонените, разпилени кулчини, заради тъй наречените Кулски събития от първите години на социалистическото „благоденствие“.

 (Тука, ще поясня само, че в Кула.. Питам ги защо са изселени на толкова далече от град Кула, който е до Видин. Там Видин, Лом някъде и те казват така:
– ТКЗС-то беше направено и един път четири, пет човека решихме, отидехме, и си взехме обратно добитъка и инвентара. То нали е събран, ТКЗС-е е направено, стопанство. Инициаторите ни закараха в Белене за по десет години.
А останалите всичките са ги изселили далече и много от тях се заселиха чисто и просто в Божурище.)

Като цунами връхлитаха бежанци, гонени от миграцията. Врачанско, Плевенско, Шуменско, Варненско, Бургаско, Кърджалийско, Благоевградско, Петричко, Гоцеделчевско. Не! Не съществува кът в България, от където да няма преселници и в това селище.
Факторът бе един единствен, но значителен, можеш да получиш жителство в Божурище, местенце на десетина километра от пъпа на столицата. Но софийско жителство – не. Съвсем уместно моят приятел Байрактаров отвръщаше на ония, които го зовяха  провинциалисти и селянин.
„Вярно е, провинциалист съм и селянин, обаче взеха нивите на дядо ми в Люлин, за да ви направят панелките за живуркане”.
А хората прииждаха. И всеки, който има смелостта и мъжеството да зареже всичко, тръгвайки само с дрехите на гърба си, притежава изключителни човешки черти – твърдост и вяра, приспособимост, жизнеспособност, деловитост, трудолюбие, предприемчивост.Дарба в някаква област ( та дори и в престъпността – неслучайно мотел „Божур“ се прочу печално в целия свят.

(Не искам да кажа какви престъпления имаше там)

Божурище – концентрация на изключителни личности.
В такова пространство живеехме с Казаков. Не правиш впечатление, ако си нестандартен при нестандартните. На такива индивиди им лепваха етикет „шемети“. И толкоз.
Около нас сновяха над четиридесет творци на изкуството, художници и скулптори – от които половината с академично образование. Двойно повече бяха поетите, писателите, журналистите, музикантите. Без да смятам гъстото присъствие на учители, различни чиновници, военни и ченгета с подчертана интелигентност. На педя земя бе наблъскан огромен интелектуален елит. Това не можеше да не окаже влияние на цялостния обществено-политически, икономически и културен живот на селището.

Сравнявам го с Америка. С чиста съвест мога да го нарека и Монмартър“.  (Като съм се качвал на този хълм в Париж).

Така, на следващата страница какво съм отбелязал. Ролята на родния ми дом за творческата атмосфера в селището, и тука ще прочета, сигурно ще ви бъде интересно.

„Родната ми къща винаги е била свърталище на интелектуалци и инакомислещи личности. По липса на клуб – кафене на интелигенцията, тогава наречено гръмко „художествено-творческа“. Прочутите местни културни светила се събраха у дома всяка вечер. Това бе някакво осъвременено подобие на Докторкръстевия кръг „Мисъл“.
Цялата къщица, в която живеехме бе четиридесет и пет квадратни метра. Две стаички и антренце. В холчето, назовано високопарно – Червения салон вечно бъбреше остареличък чернобял телевизор. До масата с няколко стола и две ъглови легла. Стълбището минаваше край прозореца, идващите чукаха по стъклото, но обикновено влизаха направо. Който тропаше на вратата значи бе чужд или нов, незапознат с обичая.
Всяка вечер идваха учители, журналисти, поети, поетеси, художници, музиканти. Редовни посетители бяха и моите приятели механици, шофьори, стругари, строители, безделници. Последните твърдяха, че времето им минава не в мързелуване, а в самоусъвършенстване, самоанализ и медитация.
(Значи на всеки духовен човек, ако му лепна етикета „безделник“, ще съм прав или обратно, нали).
Компанията беседваше разпалено до късни нощи. Често осъмвахме. През отворената врата и прозореца се кълбеше сутрин дим като при пожар, това недвусмислено показваше яростни дебати.
(Аз и само един приятел – Михонти, не пушеше, всички останали пушеха, вътре двадесет, двадесет и пет, тридесет човека. Отваряме прозорците и зимата – ад. Направихме по едно време на един афиш. Те там художници. На голям картон – стълбището надолу от къщата, как изхвръква един с разперени ръце, с цигара, която му е залепена тука. Обаче цигарата изхвръква, и една голяма подметка отзад. Изритват го нали така по стълбището и на подметката пише – „No Smoking“. Значи този афиш седя точно двадесет и четири часа. А сме го сложили вътре на стената. На другия ден изчезна безследно. Някой чисто и просто го свали).
Бяха прекрасни времена, а веселбите – големи. Играехме на предмети, организирахме блиц конкурси за най-добра епиграма, за стихотворение, карикатура, рисунка, имитация. Бат Петьо удряше китарата и запяваше руски и цигански романси. (той бе певец -професионалист по локали). Често пържехме собственоръчно уловена риба. Пиеше се умерено, но песните нажежаваха атмосферата. Когато нощта ставаше влашка, някой се провикваше:
“Ех момчета, чувствам се като разорен дворянин, Петьо пей „Завръщане“!”
(една прекрасна песен, руски, стар романс, която и на мен ми беше любима)
Именно през тези години в махалата ми се засели Димитър Казаков Нерон“.

 По нататък пише кога и как съм го видял. Така, ще прочета още нещо и тогава може да ми задавате въпроси, а след това ще чета по-нататък.

Следващото е – Стенопис “Стената на плача”. Първи преки контакти с Нерон. Когато започваме да работим заедно, когато започва да идва у дома.

Сега, одобри ме вече. Бончо ме заведе при него, един съсед. Той ме огледа така и вика:
– Да, добре е момчето, може да работи.
Защото стенописът не може сам да го направи или с Бончо и започваме да работим по този стенопис, и аз безделник, и аз медитирам тогава. Сега, ето какво става:

„Обикновено работихме сутрин по хлад и привечер. Казаков припряно приготвяше цветовете. Ние отсипвахме в бурканчета от детски пюрета. Топвахме четките и все още плахо и търпеливо нанасяхме бойте. Не ми харесваше нито един цвят, всичките бяха убити и гръмнати, направо погребални, кални, сиви, омърлушени. Юнаците стояха като дрипи, девойките само дето не ревяха с глас.
(Това беше една чешма, селска, имаше от долу девойки, а на тях девет юнака.  Значи бяха осемнадесет. На една девойка по един юнак се падаха. На една цяла стена и отдолу чешма със седем чучура и отстрани разни детайли и точно затова пише).
Работех без ентусиазъм, без капка желание.
– Какво се мотаете? – бързо подканваше шефа – Бончо, Гого, не галете боята. Боята се бърка до умопомрачение. Бъркай бе! Не я щади!
Сам бъркаше дълго и яростно, като че от това зависеше животът му. От време на време доизкусуряваше рисунака. Избягваше обаче да работи с бой, задухът бе започнал доста да го мъчи.
Край стената минаваха непрекъснато хора, спираха се и гледаха някой коментираха, други мълчаха и отминаваха. Ние с Бончо работехме бавно, методично и равнодушно към околните. Босът ту се въртеше там, ту изчезваше.
На третия ден по обяд от автобусната спирка се зададе възрастна жена с две надути пазарски чанти.
(а той Бончо ми каза: “Ако му направиш забележка, ще те изгони веднага”. Викам: “Важното е да вземем някой лев”).
Тя живееше в съседния блок и често минаваше от тук. Нашия бос седеше на двадесетина крачки от стената, наблюдаваше я и мислеше. Чистих си ръцете от боите с парцалче, Бончо прибираше атрибутите в зелената количка, която бутахме редовно сутрин, обед и вечер до дома. Жената спря с въздишка и остави чантите, взира се минута, две в творението ми:
– А бре, мамините, не видите ли какви са черни цветовете. Като на умряло. Че толкоз ли нямате беличко, жълтичко като слънчицето…
Вдигна тежките чанти и се изгуби във входа.
Дойде ми внезапна смелост от думите на бабата.
Реших, с риск да не получа и пукнат грош, да кажа, каквото ми е на душата:
– Знаеш ли шефе, жената е права. И на мен не ми харесва. Мразя тези убити цветове. Виж по-светлите, по-веселите – като песен – са друго нещо…
Казака ме измери с поглед като чели ме виждаше за пръв път и веднага. Избухна:
– Какво-о-о! Ти ще учиш кой цвят какъв е и къде да го слагам, а! Голям художник се извъди! Бояджия! Боклук! Идиот! Простак! Селянин! – обърна се рязко – Магаре! Добре! Карай с твоите цветове, да видим! “Като песен” , циркаджия! –
Тръгна си като още мърмореше яростно:
– Бабичката била права..!? Разбира й празната кратуна!
(Той имаше изключително цветущ език, не съм го дал сто процента, но деветдесет процента)
То, от всяко дърво, ако ставаше свирка… Боклуци! Те ще ме учат…  Мене… Пикасо!
Целият следобед не се мярна. Бърках сам боите, смесвайки ги, С Бончо слагахме новите петна, каквито на мен ми бяха по кефа върху старите цветове.
– Ти го побърка, бе! – призна после Бохи – Босът го няма. Как не те изгони, не знам!
На другия ден започнахме рано по хладно. Шефът не се появи. Дойде чак привечер, видях го от скелето, където си се трудех върху едно голямо петно. Имахме с Бончо негласна уговорка, той като по-улегнал и солиден човек, да работи долу, аз като по млад и вятърничав, освен това и като пилот и делтапланерист да се катеря по високото.
Казаков застана чак на шосето около тридесет метра от нас. Дълго наблюдава с изучаващ поглед обекта. Направих се, че не го виждам. Продължавах трудолюбиво да прекарвам четката. Той подвикна от подножието на скелето:
– Слез! Ела да видиш какво си направил!
Свлякох се с доста неприятно чувство. Двамата отидохме до шосето. Стенописът беше грейнал. Той ме погледна и тръсна глава:
– Добре бе, магаре такова. Хубаво е! Бабичката беше права. Ти си бил истински скрит талант, бе! Боклук такъв! Как го правиш?
Това, изглежда, му струваше неимоверни усилия, но го каза.
– Ами не зная. Иде ми отвътре. Сигурно по усет, интуиция някаква! – отговорих скромно – Най-напред си представям подходящия цвят, после го реализирам и накрая го нанасяме с Бохи. Това е.
– От днес си главният колорист. Оцветяваш, както намериш за добре. Не му мисли, но знай, че си имат чалъми и цветовете. Цвят до цвят! Ще ти открия тънкостите и караш! Хич да не ти пука! Колкото по-зле, толкова по-добре! Няма да слушаш никого… Не ти трябва академия. Да те опропастят онези профани! Ще ти завиждат, боклуци, пейзани, простаци! Ще ти казват, че това не е това и ред други дивотии. Няма да ги слушаш! Глупаци! Не им обръщай внимание! Истинския творец не обръща на нищо внимание. Той гради…“

По натам много интересно, няма да ви чета, вие сами ще си го прочетете, за да видите.

Сега, ако искате още нещо ще прочета, я да видя. – Да дариш Величието на Щедростта. – Това е една изключително интересна случка.

Така, то има и по-натам съм записал още една, обаче тази.. От ЦК на БКП, не знам как, Йорданов имаше един. Георги Йорданов се казваше, завеждаше заедно с Людмила Живкова културата и изкуството. И той се пише приятел на Казака, и идваше често, виждаше го и т.н. Ето с него какво се случи:

„Трептеше приятен есенен следобед. Казака лежеше в североизточната стая, където наскоро се бе пренесъл.
Някой позвъни.
Шефът надникна през прозореца и ме прати да отворя. На улицата лъскаше респектиращ автомобил. Шофьорът (явно ченге), с бяла риза, вратовръзка и моден костюм, за прикриване на неинтелигентността, чакаше в колата. Пред вратата стоеше относително млад мъж, безупречно облечен, от шапката до носа на италианските обувки.
– Търся другаря Казаков.
– Заповядайте – поведох го по стълбите.
Човекът поздрави учтиво и се огледа.
– Какво има? – попита безцеремонно босът.
Изпраща ме другарят Йорданов – съобщи човекът. – Вие сте познати и приятели, доколкото зная. Аз съм негов секретар. Имам поръчение за вас.
– Казвай!
– След няколко месеца навършват шейсет, може би, каза седемдесет години от създаването на партийната организация в родното село на другаря Йорданов. По този случай, той желае да изпишете една стена в местното читалище, както сте направили тука. Той много хареса вашия стенопис. Това, разбира се, ще бъде подарък не само за селската партийна организация, но и за цялата наша Партия. Хубав, оригинален, другарски подарък от Ваше и от негово име.
Бе си научило урока соцпротежето. Пееше без заекване.
– Какво-о-о? – Казаков ядно скръцна със зъби – Подарък? – За ония селяндури от партийната организация! Боклуци! Шутове..! А ти кажи на другаря си Йорданов, първо: ако иска нещо от мене да дойде лично, сам. Второ: подарък правя само на ония, на които аз искам. И трето: стенописът в родното му село ще го направя за петстотин хиляди лева… Това е! Тръгвай! Махай се..! Какво чакаш бе!
Човекът се изниза незабелязано. Заключих след него. Когато се качих босът стоеше в средата на стаята, дишаше нервно и тежко. Бе пъхнал пулверизатора под носа си.
– Мръсник! Идолопоклонник! Пачавра! Подарък а? Че той има пари повече от мене?! Като иска подарък да се бръкне, да плати! С чужда пита, помен, а..? Ако вземем, Гого, да съпоставим даровете, които сме правили с Йорданов, дали ще се изравнят? А и не само с него. С всички червени вождове от ЦК, от Министерския съвет и тем подобни..! Тези плебеи, и заедно взети, на малкия ми пръст не могат да стъпят! Всичките..! А имат пари, повече имат, не само от мене, а от тридесет подобни на мене.
Не направих ли дарение в Трявна, Ловеч, Дупница, Петрич, тука? За милион и половина и отгоре! Какво направиха те? Подаръци за любовниците си… Мръсници!
Не мога да ги гледам! Повдига ми се! Йорданов да се бръкне, щом е такъв патриот! Но няма! Не..! Душат само, за да завлекат, да се обогатят, да притежават! Защо бе? Имане ли е това като нямаш душа?! Защо им е като не виждат по-далече от носа си..?! Били обиколили света! Обикалят го като Бай Ганьо! Цигани! Безродници! Нещастни боклуци!
Култура е да дадеш, а не да вземеш. Изкуството, поезията, музиката – това е раздаване! Напълно! Докрай. Кой от тях раздаде един лев от себе си? Никой! Поет. Художник. Музикант. Доктор. Такива хора имат ли – Дават! Но червената измет – не! Защото гледа тя да напълни гушата си и все не й стига… А, виж – с чужда пита, помен може да направи! На всички ни. И тия  така дават. Да! Дават…
Така, но пак за тях! Да ги ласкаят и възвеличават разни некадърници. Като оня психопат. Марковски ли беше, кой там: „Партията орлица бди, грижи се за нас?!“
Дивотии…
Той дълго още кръстосва стаята и руга все в тоя дух. Аз пих виното на малки глътки. Бях се замислил за онова, което Митко бе сътворил и оставил с чисто сърце на отечеството. Преди месец ходихме с жената и хлапетата до Ловеч и видях старата реставрирана къща с неговите неща. Но само това ли беше..?
Мислиха го за стиснат и скъперник. Бе изключително пресметлив и по-селски практичен. Да! Но никога скръндза или келепирджия“.

Така, това е горе-долу половината от нещата, които мислих да ви ги чета. Има още няколко много интересни случки. То книгата хванеш ли я, ти не можеш да я оставиш, защото случка след случка. И тя е много интересна. Той е една огнена, една изключителна натура. Е, разбира се, понаписал съм и някой ред за себе си, тука. Леко в сянка, но тука ще прочетете горе-долу и за моя характер.

Така, сега да ти дам ли думата сега, Силви, или да чакаме въпроси?

Ако има някой до тука нещо да ме пита. Но книгата трябва да се прочете и тогава лично човек, когато има вътрешна и външна визия. Така го казвам. Тогава вече може да задава наистина интересни въпроси по същество.

Силвина:
Аз имам една идея, която се появи преди да започнем. В моя диск с музика, който издадох преди година ли беше, не знам. Включих една песен, която чух на Рилските езера от една приятелка и веднага ми влезна в сърцето. И понеже говорим за творчеството, и за това как се спускат талантите. Наистина много приятели, ние даже имахме и такъв семинар преди години – „Плодовете на Духа“. При много приятели идват плодовете на Духа и се проявяват. Било като стих, било като музика, може и двете.

Самият Димитър Казаков Нерон, (не знам Георги дали е предвидил това да прочете), му казва, че Истинският Творец обхваща Всички Изкуства!

Георги:
Казаков беше скулптор, музикант, много работи беше наистина. Човекът трябва да е „поли…“

Силвина:
Истинският творец трябва да е „поли…“. И наистина спусне ли се един талант, неминуемо след това идват и другите. Лечителство, след това идва Ясновидство. След това започваш да виждаш и така, така, така.. Докато в един момент, може би, човек обхваща много, много неща.

И така всъщност идеята ми, когато тази приятелка се появи преди малко беше да я помоля да изпее някоя от нейните песни. Които са авторски, които Духа и спуска и като стих, и като музика. Павлинка, добре дошла си сред нас.

(пее)

Приятел:
Въпросът ми е във връзка с това време, което сега мислим, че е упадъчно и не грешим, че мислим, че е упадъчно.

Георги:
А, НЕ! Не е упадъчно, напротив ГРАДИВНО Е! И е прекрасно време!

Приятел:
И сега въпроса ми е през тези години се родиха и живяха, и твориха не една личност. Как в това време? Защо в това време? Поради каква причина в това време се родиха толкова много такива талантливи личности? Защо точно в това време се родиха? Защо точно това време ги роди?

Георги:
Точно това ще ти отговоря. Сега, леко ще отговоря Притчово на Митко. Вижте.. КОГА и КАК се раждат нещата?

Ако вземем технологично най-напред. Това е.. В един кафез и голяма клетка, колкото тази зала ако пуснем две синигерчета. Славейчето не може да живее в затвор, но синигерчетата започват да се размножават. След една година ще станат двадесет. След пет години ще станат двеста. След това ще станат две хиляди, но те ще бъдат на тези сто квадратни метра наблъскани. Цветни хубави синигерчета, тези с кадънките, червените. Пълно ще бъде. Хиляди тука. На гъсто много, я гледай ти.

Ако са Отворени прозорците и се разселят из цяла София, софийското поле и България. Ще ГИ Виждаме ли? Тук-таме някаква. Прав ли съм? Прав съм! Това от технологична гледна точка – номер Едно.

НИЕ Бяхме в Кафез, в клетка, в аквариум по време на тъй наречените тоталитарни режими.Обаче, Второ: Щяхме да бъдем едни доволни хубави розовички същества на копанята. Няма да ги цитирам. Може да кажа прасенца, но не повече. И толкова доволни, толкова щастливи, толкова розови, и с изцапани муцунки от хубавата каша, която ни се дава. Но НЯМАШЕ да може да ПОРАСНЕМ в ДУХА!

ДУХА трябва да бъде тормозен! Духа трябва да бъде беден, бос, гол и тормозен! Непрекъснато! Да бъде нащрек като имунната система на човека. Значи имунната система.. Защо НЕ трябва да си дояждаме? Защо трябва да се храним веднъж на ден. Или три пъти в седмицата. Или един път на седмица? За да държим ЗДРАВА Имунната си Система. ТЯ е Винаги нащрек! Винаги готова! Винаги в бойна готовност!

В Евангелието пише, ще го цитирам:
„Ако би знаел стопанина, кога ще дойде крадеца, той би пазил къщата си“.
И като е буден, не може толкова бързо, трябва да го върже, за да го обере.
Исус го е казал на учениците си.
Значи, Тези Времена РАЖДАТ много повече Таланти и Способни хора. Самата атмосфера ги ражда. Защо? – За да могат да оцелеят и да дръпнат напред. И те си мислят..

На Българския народ е дадено точно толкова, колкото трябва да бъде. Точно толкова Свобода, колкото Трябва да бъде. Петстотин години под Османско и сто и петдесет години под Византийско робство и под ред други робства. Защо? Това Не е Робство, ТОВА Е УРОК! Това е прекрасен урок. Защото знаете ли, че с нашето ЕГО и Личността да си Българин и с този Акъл, който Господ е пуснал на евреите и на нас. На Евреите за МАТЕРИАЛНИ НЕЩА, на Нас, за ДУХОВНИТЕ. Ние ще излетим Горе, ние и в момента не може да си потушим егото, та тогава, да сме свободни. Леле какво щеше да стане, не ми се мисли. И заради това Светлата Сила, СЛАВА тебе ГОСПОДИ,  който си с мен и над мен, Реши: „А, я малко аз така да им сложа една връвчица на краката, така.“ Дето слагат на конете отпред дето ги спъват, да не могат да шават, много надалече. Тука на полянката.

Заради тази причина, сега чак са ни пуснали, сега чак са ни отвързали. Не само нас, Отвързват цялото Земно кълбо. НИЕ Веднага дръпваме Нагоре! Защо? Защото сме малко по на едно ниво Друго. По сме мъчени. Значи тука много повече ни сече пипето как да оцелеем във всяко едно отношение. И как да го направим Чрез ДУХА, затова е цялата работа.

Сега сигурно ме разбра защо тези времена раждат толкова Таланти и толкова Способни хора. Ние имахме наистина изключително, не само в спорта, във всяка една насока, ако погледнете, всеки един профил. И в културата, в изкуството, в музиката, в спорта. Тогава кафез, кой можеше да се измъкне? Никой! Няма Свестен българин, който е излязъл в чужбина и да не е Просперирал. Не могат да просперират онези, които са обслужващ персонал. Но онзи, който е наистина талант винаги ще се изяви, защото той може да се изяви.

Казвал съм този случай с на моя приятел Васко Буков, Светла му памет, сина, където отиде в Холандската Кралска Академия да учи. И казал на директора:
– Вашата Холандска Кралска Академия е по-нисше от нашето Средно Художествено училище.
Не Академията, средното училище и вика:
– Аз съм отишъл там защото искам да съм в чужбина.
Тука беше приет под номер едно в нашата художествена академия. Защото той е талант, вика:
– Първи курс сме, първо четири часа имаме работа с глина, куб глина. И той преподавателя ни дава да правим едни такива формички като кибритени кутийки и по-големи. Да направим една сфера, един квадрат там, кубче нещо и още нещо. Като децата от детската градина с пластилин.

Гледам и не мога да повярвам, това е Холандската Кралска Академия. Дошли от целия свят и си плащат, тогава е било в гулдени. Осем хиляди гулдена на семестър. Два семестъра шестнадесет хиляди.

Преподавателя седна и започна да си чете вестника и аз го направих до тука от глина. Аз за два часа го направих до тука, едно към едно, както седи с вестника от глина. И седи на моята маса. И започнах на тоя, на оня да помагам. Ония не могат да направят една сфера с ръце, те калъпи, а аз го правя. И когато започна да проверява накрая на третия, четвъртия час. Минава така, гледа и оценява. Когато дойде, вестника му под мишница, и като ми погледна произведението, и го изпусна.
– Ти ли го направи? Какъв си ти?
– Българин съм.
Говорим си на английски, аз още не знаех Холандски.
– Моето момче, ела с мене, ще те запиша в последния курс. Изкарваш годината и ти даваме диплома. Господ ти е дал талант, защо си тука?
А аз чупя ръце и казвам:
– Аз искам повече да седя тука и затова искам да си изкарам петте години.
Това е родено при социализма момчето, 1970 година. Беше отишъл на деветнадесет години.

Така, значи, прекрасен въпрос Мите и аз смятам, че задоволително отговорих и в едното положение, и в другото. И за кафеза, технологично, защото кой можеше да излезе тогава, и за Съзнанието как се раздвижва тука, което е прекрасно нещо.

Чакай, докато не съм забравил, да кажа за ЖЕНСКИЯ ПРИНЦИП. За жените, за да не се сърдят, че на мъжете им е по-леко. Сега, искам да ви кажа нещо, което съвсем отговорно, тъй като Женския Принцип започва да взима Преднина. Следователно отгоре започват да му дават и по-трудни задачи. Изпитания, некомфортности, неуютности и ние ги наричаме и страдания.

Значи Жените в последните месеци и от тука насетне (мъжете ще бъдат леко повече галени), но жените да си носят Товара, казвам им го в прав текст. Значи, когато започват:
– Изпитват ли ни?
– Изпитват те.
Някой започват да се усещат. Значи, Първо и здравословно, на жените по-бързо започват да променят Конфигурацията на Телата. Много преди нас, на мъжете. Сигурно ще започнат догодина, може и след две, и след пет. Значи, мъжа е по-бавен, по не приема. Жената е по-вариативна, приема промените и отгоре сега повече натискат върху жените. Заради това:
– Аз съм останала сама, аз съм и жена и мъж у дома.
Значи Трябва да минеш през това. Ще Дойде Хубавото. Успокой се. Но Важното е да имаме Търпение да го ИЗДЪРЖИМ. Ще мине пътя с спящите полицаи и ще излезем на магистралата. Ето това е. Защото Винаги има Начало и Винаги има Край. Едно така да се каже едно изпитание, една некомфортност. Небето ме подсети и вика:
– За да знаят вече..
Когато ЗНАЕШ, нали нещо ти е познато и като ти дойде на главата и викаш:
– Я гледай мъжете как си свирукат. Пият си кафето и си въртят синджирчето.
Да и започваш да им завиждаш. Няма. Щом си жена, искаш Женския принцип. Женския принцип, ще ставаш Командир. Като станеш Командир, значи като станеш Началник трябва да вземеш и тези неща. Тежките Отговорности на Началника. Не може да си началник и да прехвърлиш на подчинените твоята отговорност да носят. Това е като поговорката, която съм казвал за храненето:
„Искаш ли трапезата на богаташа, трябва да вземеш и болестите му“!
Тоест подаграта, царската болест, минимум.

Силвина:
Ще споделя нещо по този повод за Обединението на Женския Принцип, което усетихме, в началото на тази година на Старозагорските бани, където посрещахме новата година. Бяхме три приятелки, които сме много близки и тогава дойде Посланието от Исус, който каза:
– МИР ВАМ!
И това беше, лично за мен, нещо, което е за Цялото Човечество, разбира се. Но може би и специално за мен. И тогава видяхме и това Сливане, Обединение на Женския Принцип като Любима, Майка и Приятелка, което вече се свързва в Едно. И работи не само с жените, работи и с мъжете. Но те все още не го усещат така. Но така или иначе мъжете започват да ги омекотяват все повече и Женския Принцип Работи със всеки един от нас. Просто при жените малко по-бързо стават нещата. По-силово. Говорим за доста неща. Доста неща се случват, със женския цикъл, с други неща, които приятелки споделят. Така че не трябва да се притесняваме от това. Особено по-време на пост тези неща много се засилват. Този житен пост сигурно мнозина биха потвърдили, че беше изключително изчистващ. Просто то и продължава този процес. Беше съпътстван при мнозина с нещо подобно на грип. Но знаете Болестта Винаги е я Благославяме, защото това е нещо, което ни Изчиства. Просто много, много в голяма дълбочина. В костите, в Белия дроб особено в момента се работи с хората и при жените е така да кажа, тази половата система.

Винаги, когато хвана книга, имам тази игра. Понеже нямам време да чета цели книги и това, което ми се падна като отворих тази книга. Аз я бях чела преди година, разбира се, но сега след като излезна с голяма радост я хванах в ръката си.

Първо, невероятното простичко оформление, което много Говори, просто АБСОЛЮТНА СВЕТЛИНА ИЗЛЪЧВА Книгата. Не случайно Георги Изворски, Неговото Име е на Първото стъпало. На Стълбата, която води към Светлината. Знаете, той се шегува със себе си като казва:
– Ако преди бях мост, сега съм изтривалка.
И неслучайно името е точно там. Какво е Изтривалката? Той ще ни каже. Но наистина много Красиво, със Светлите Същества, с Вратата към Светлината. С този прекрасен цвят. Всичко, всичко стана просто Съвършено. Но ето го изречението:
„Аз и Пикасо, двама сме, ние очертаваме пътя! За другите отзад е лесно, вървят по пъртината. Най-трудно е да минеш пръв“!
Георги, когато е писал книгата е имал предвид този цитат от Димитър Казаков: “Аз и Пикасо”. Но в същото време това може да се разгледа като: Аз – Георги Изворски и Пикасо. Както от днешна гледна точка разглеждаме нещата. А за мен пък това изречение беше.. „Аз и Георги! Аз и Пикасо“! За всеки един би могло да се каже това.
Дадох си сметка, аз отдавна съм си я дала, но за Работата на Аватарите, ще кажа сега, това, което тази сутрин, дойдоха тези мисли.

Първо, ще започна с четири картинки. Аз много обичам така, които дойдоха.

Споделяла съм неведнъж за това какво значи Приятел. Ние се наричаме по между си така, приятели. А да си Приятел с някого, означава да си при Ятото. Ятото съставя от подобни или еднакви птици. Въпреки че, не знам кой приятел сподели, че е дошло послание при него, че вече започват.. И мисля, че беше един сън. Един приятел беше сънувал най-различни птици летят в едно ято. Много странно казва, какво беше това ято?

И това беше и Посланието за днес, за двадесет и втори, ако забелязахте – Различните музикални инструменти. Всеки един сам по себе си самобитен, уникален, които обаче намират Хармонията. И ятото, другото интересно там е, че има Ротация, значи.. Това съм го говорила, просто искам сега да го припомня. НЕ е възможно Една птица да лети и да бъде Винаги ТЯ Начело. Те се сменят. И така понеже най-трудно е за първата птица, която е най-отпред, тя среща най-голяма съпротива, може да издържи известно време на това. След което идва другата птица, която е отстрани и заема мястото й. Това е едната картинка.

Другата картинка е Щафетното бягане. Представяме си какво се случва там. Бяга един човек, дава щафетата на друг. Този първия може и да не е бягал много добре. Този след него, това, което трябва да направи е да даде всичко от себе си. Не да кори този предишния, че не се е справил добре, а напротив, да даде още повече от себе си. Да не се жали, за да навакса един вид, това, което другия не е успял да направи. Или още по-добрия вариант – да НЕ гледа назад, кой какво е направил или какво е постигнал. Просто той трябва да даде всичко от себе си в този момент, който е неговия момент. Както когато дойде момента птицата, която дава всичко от себе си. Среща огромната съпротива на въздуха. Но в този момент тя е начело и трябва да има това Съзнание за това, че е Водеща.

Всеки един от нас с различните Дарби и неща, които носи е един вид.. Идва момент, в който той да Прояви това Уникално нещо, което той в момента е най-добър с него. Може да бъде най-полезен с него в този момент за Ятото и за Колектива.

Другата картинка от тази сутрин бяха Алпинистите. Още от началото, когато започна моето осъзнаване се появи тази картина. И идеята, че всъщност Епохата на Водолея, когато започна това изкачване, което е КОЛЕКТИВНО ИЗКАЧВАНЕ и към СВЕТЛИНАТА. Хората са СВЪРЗАНИ и точно по този принцип на Алпинистите.

Има Един отпред, които върви и избира къде да постави колчетата. Негова Отговорност е, дали той ще използва старите колчета, които са поставени от предишни групи алпинисти, които обаче може и да са.. Да е ерозирала скалата и тези колчета да не са толкова сигурни. Има такива лидери, водачи, които разчитат на стари методи.

А Истинския Водач трябва да разчита на тази Сила, Увереност, Вяра. Това, което Духа е вложил в него, за да Може Истински да ВОДИ, а НЕ на СТАРИ неща. Така или иначе от Алпинистите Всеки Един Носи Отговорност за Следващите. Този който е отпред обаче носи Най-Голямата Отговорност, защото ТОЙ Проправя пътя. И неговата задача не е толкова да се обръща назад да гледа другите как са и що са. Той просто трябва да ВОДИ.

И другата картинка е за Спускането на БОЖЕСТВЕНИТЕ ИДЕИ. Значи когато има Небесна Идея, която трябва да се материализира на Земята. Тя преминава през всички светове, за които знаем. Те са изброени в езотеричната литература. Минава през Менталния Свят. И в този момент се появяват хора на Земята, които Я УЛАВЯТ, казват:
– Еврика! – както междудругото и всеки един Творец – Аз имам идея!
Тези хора, всъщност аз познавам доста такива хора, които години наред преди дадена Идея да получи въплъщение на Земята. Те говорят за тези Идеи. Те Живеят в тези Идеи. Но тези хора НЯМАТ Творческия Заряд да го Случат на Земята, защото те не са Лидери. Тяхната задача е друга. Те го Случват в Менталния Свят. Един вид, проправят пътя.

Разбира се, БОГ е този, които Проправя всички Пътища, както Георги Изворски казва:
– Когато има нещо да се случи. Когато човек Вярва. Когато върви по Светлия Път. БОГ Върви пред него като снегорин и Проправя пътя.
Проправя го и в Материалния свят. Проправя го и в Идейния свят, Навсякъде. Но все пак от нас се иска ние да минем през тези пътища и така появяват се Аватарите, които всъщност..
За себе си преди години разбрах, че нашата ОСНОВНА ЗАДАЧА с Георги е да минем ПЪРВИ по тези Пътища. Тогава все още се сърдех. И си казвах ето сега имам тази идея, еди-кой си я взе. И взе, че той да работи по нея и даже си я присвои и каза: „Това е моя идея“ и т.н.
После разбрах, че всъщност тези хора, тяхната задача е друга, за да стигне до голяма маса хора – Трябва да ги Има и тези хора, нали. Какво се случва? Значи, минават първите, които проправят пътеката.
След това се появява друг човек, който казва: „Това е моят път”. Разширява го. Работи по него. Фокуса му е в това нещо, значи той вече СЪЗДАВА ЕГРЕГОРА на това нещо и то наистина започва да Работи.
Появяват се други хора, които пък, всеки си заема неговото местенце. Един ще посади цветенца. Друг ще донесе камъчета от реката, близката. Трети ще направи нещо друго и така всъщност всеки намира своето местенце.
Много хора си мислят:
– Каква е моята мисия? – казва – Моята мисия, Георги, Каква е моята Мисия?
– Приятелю, Твоята Мисия е Да Бъдеш. Да си това, Което Си. Да работиш това, което си. Да Правиш това, което правиш в момента. Ако дойде друго, добре дошло. Но не е задължително мисията да е нещо изключително голямо. Не всички ще станем велики творци като Димитър Казаков. Не всички имаме този потенциал и не е необходимо най-вероятно да имаме тази опитност.

Наскоро бяхме към двадесет човека на едно хубаво местенце и нашата приятелка казва:
– Силви, много мислих с какво мога да помогна и реших. Ето аз мога да плета. Решах да изплета на всички приятели дето сте, взех мерки, да ви изплета едни вълнени ленти за главите. Да ви е топличко, да ви е хубаво. Белички, светлички.
Викам, ето колко му трябва, значи малко нещо. Но този човек в този момент, с уменията, които има. Опита, който има, може в този момент с това да е полезен. Друг ще е с нещо друго. Ето Стилиян записва беседите. Радинка ни помага за книгите да се разпространяват, да се продават. Да не изброявам колко много приятели, всеки си е намерил местенцето и помага, и работи.
Тези мисли ми дойдоха по повод едно нещо, което приятелка казва, сега за житния пост. Ще ме извини и ще ми прости, че го казвам, казва:
– Силвина, по време на този житен пост някак си не усетих подкрепата ви.
Приятели, нашата Задача е друга. Не че Не сме Свързани Всички. Помагаме Винаги, когато някого се обърне и Подкрепяме. Но когато твоята задача е да Проправяш НОВИ Пътища, ти гледаш повече напред. След тебе обаче вече има хора, които работят за това нещо. Те подкрепят, те лекуват, те ясновидстват. Те разширяват това нещо и го правят да се случи тук на Земята. Така че, не ни се сърдете, че понякога сме по-заети и по-фокусирани в други неща.

Георги:
– Не, че той кръщаваше, а кръщаваха учениците му.
Това е израз, цитат, от Евангелието

Силвина:
Имаше ти, Георги, един израз за Какво е Истински Учител, който може да направи от десет ученици.. Как беше?

Георги:
От ДЕСЕТ Ученика, Истинския УЧИТЕЛ какво Прави? От ДЕСЕТ Ученика ПРАВИ СТО СВЕТИИ!
Обикновеният учител какво прави? От СТО Ученика, прави ДЕСЕТ СВЕТИИ. Смятам, че ми хващате мисълта, защото сте българи, нали. Иначе е трудно, но сме Духовни, заради това. Значи това е.
Тези ДЕСЕТ човека така да ги Обучиш, те от своя страна да ПРЕДАДАТ Знанието и да станат толкова добри онези ДЕВЕТДЕСТ както самите Тях.
Значи достатъчно е да направи Един – ДЕСЕТ Ученика – ДЕСЕТ СВЕТИИ! А, ТЕ вече ще започнат да Произвеждат Светии. ТОВА Е ЗВЕЗДНИЯТ КОД на НЕБЕТО! НЯМА ДРУГ! Това е, така да се каже, тази Прогресия. Тя се казва ЗВЕЗДНА ПРОГРЕСИЯ.
Тя не е нито е геометрична, нито е алгебрична. Тя е толкова БЪРЗА, толкова МОЩНА и толкова Внезапна, като избухване на една Бомба със осколки. Както като се пръсне една такава, примерно по нея има сто или двеста парчета. Те се пръскат на всички страни, много бързо, по същия начин.

Значи, ДУХЪТ. Тази Духовност по този начин ще дойде времето да се пръска и от нас. Сега вече бавно, постепенно попива, защото такова е времето. Но ще дойде време, когато Мощно всеки трябва да го приеме.

За Любителите на ПОЕЗИЯТА, малко ще разчупя това, като взема една книжка и примерно я дам на Антонио да обърне. Аз ще ги рецитирам стихотворенията. Ти Антонио, да обърнеш.

Ей, великолепно, едното е по-дълго, едното е по-кратко. Но аз ще ви прочета леко по-дългото и ще ви кажа защо?

Скоро, такова хубаво впечатление ми направи. Останах толкова Доволен и толкова Щастлив, че нямах думи. Тука ще прочета стихотворението и след това ще допълня за него. Не съм бил в Испания. Но бил съм сигурно и съм го гледал, но не наяве. Така “Корида (монолог на Бика)”. НЕ от името на тореадора, а от Името на жертвата.

 Корида
(монолог на Бика)

„Трибуни – от смъртния – поздрав!
Небето хвърля в очите ми празнични рози?
И ритъм задъхващ така възхитително свети?
Тълпата се люшка сред бялата пяна на зноя,
красавици погледи мятат – отровни монети!

 Защо ги събираш на славата, рицарю, честен!?
Нима ще закрилят гърдите ти – смъртни и храбри?
И знай – не моят рог е фаталният жребии…
А тая тълпа, за която смъртта ми е празник.

 Налива очите ми с бяс андалуското слънце!
И ужас се стича от пиките – впити в гърба ми!
Къде да избягам!? И моя ли става победата, щом
върху своята ярост храбреца разпъна..?
Денят е забит на рогата ми. Капе екзотика.
И всичко е вик. И задъхана багра южняшка.
Арената свети. И въздухът свири
през ноздрите.
И слънцето рови със златно копито
душата ми прашна.
Дотука! Не виждам и нищо не чувам от кръв…
Пред мене, зад мене, над мене, е всичко закана.

 Въртя се самотен! От злоба пробождам земята!
Тълпата е смела – отвъд! И кипи като пяна!
Във гърлото – рев! В гледеца – свирепо мълчание.
Земя и небе, и въздух, и слънце кървят!
И момъкът иде към мене със хладния миг,
Кован във Толедо от майстор –
търговец на смърт“…  

Преди два месеца най-случайно попаднах на едно място. Няма нищо случайно. И чета за един много известен испански тореадор. Защо напуска арената. И какво казва когато го питат журналистите? Той казва:
– Излизам на поредното Смъртоносно шоу да храним тълпата – хляб и зрелище – и казва – В един момент аз се опитвах да накарам бика да ме нападне. Но той стоеше! И стоеше като вкопан в земята. Като вкаменен! И само ме гледаше! И гледаше ме с ЧОВЕШКИ ОЧИ! И в тях прочетох:
„КАКВО съм ти направил!? ЗАЩО да ОТНЕМАМЕ Живота си!?“
Пуснах пиката! Хвърлих я! Обърнах се с гръб! И излязох от арената! Повече НИКОГА НЯМА да СТЪПЯ на Арената!!!

Знам, все някога БОГ ще ми даде възможността да видя този човек! Ще го Поздравя! И ще го целуна! Това е пример за ИСТИНСКО МЪЖЕСТВО! НЕ онова, ДА УБИЕШ бедното беззащитно животно! Има два рога. Голяма работа!

Аз ще ви кажа един друг фрапиращ случай, с който са искали по време на студента война да орезилят българите.

Отиват нашите тежкоатлети в Мадрид. Канят ги да погледат Корида. След състезанието. Кой какви награди е взел не знам и не ме интересува. И канят ги да раздават нещо на арената. Обаче Организаторите са решили да пуснат бик, за да видят как българите ще прескочат оградата и ще избягат уплашени. Те вече знаят. Не българите, другите.
По едно време пускат един много Яростен и много Див. Едно животно. Всички прескачат оградата! Минават оттатък и някой от нашите тръгват да я прескачат. Те били четири, пет човека.
Обаче двама от братята, които били Тежкоатлети, Щангисти ОСТАВАТ. И гледат животното тича право към тях. И по-малкия вика:
– Бате, те тези са изпуснали бичето. Дай да го уловим!
И брат му вика:
– Дай и да го вкараме обратно. Да свършим някаква работа – полезна.
И бичето минава. Отскача, той минава настрани, спортист. То минава и спира, и пак прави заход за Нападения. Обаче през това време брат му го лови за опашката. Оня лови бика за рогата и вика:
– Какво да го правим? Да го водим ли?
И като го натиска и му счупи врата. И то умира! КРАЙ! Толкова.
Аха, Бичето струва Един Милион долара. Защо? Защото обучено. И изгърмяха на братята испанци – един милион долара. Това е Абсолютно Истински Случай.
И други случаи има, но не искам да ги разказвам. По време на социализма искаха да орезилят по този начин българския народ и нашата националност. СТРАХЛИВИ ЛИ?! А!? Да хванеш бика за рогата и да му счупиш вратлето. Но не това, това е само за доказване.

Това са ИСТИНСКИ СЛУЧАИ, които ги казвам, затова хората идват да ме слушат! И за това вие сте дошли. Да, така е, защото ЗНАМ ТОЧНО КАКВО ДА КАЖА! Ето това е цялата философия. И точното стихотворение. От там ми дойде. Но ето Прекрасен мъж! ИСТИНСКИ ДУХОВЕН! Така слиза вече Духовността, не по друг начин. ПО ТОЗИ! Оня, който я приеме, остава, върви с нея. Който не я приеме нищо не го ползва.

Така, още едно, я да видим кой сега. Стоянчо, я ти обърни, аз ще го прочета.

Приятел:
Имаше един сън да ни разказваш.

Георги:
Съня сега ще го разкажа и той понеже е за Аватарите, за Апостолите на Светлината! За Служителите Е този сън. За ВСИЧКИ НАС! И за всеки, който казва: „А аз не съм от тях“.

Това са две стихотворения, те са толкова кратки. И те са от Интимната ми лирика. Я да видим сега какво съм писал на Любимата.

Силвина:
Не е случайно, кой какво отваря.

Георги:
ДА, Не е случайно и за оня, който отваря.

В НЕДОСЪНУВАЛИ ПОЛЯНИ

Двамата потърсихме
четирилистна детелина.
Видях я, но не я откъснах…
Не беше се събудила.

Ето как Аватарът трябва да подхожда към нещата. Това четиристишие наистина е достойно за Нобелова награда, не че е мое. То не е мое. Всичко слиза от горе, разбира се.
Така, не скъсваш за Любимата си четирилистна детелина, значи има По-Велики неща от тази простичка земна любов. Кои са те? НЕБЕСНИТЕ! КОСМИЧЕСКИТЕ! Виж, мислиш за Божиите работи повече, за това същество, така съм го написал.

Ако Откъснеш без да е необходимо (една билка може да береш) една тревичка само, както детелината, ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА се РАЗКЛАЩА и ЗНАЕ, че на земята еди-къде си. От коя поляна е откъсната една тревичка незаконно, безпринципно. И на оня, който му се трупа Карма.. КАК за една тревичка? Да, за една тревичка. Това е.

И другото е за несподелената любов, я, гледай ти.

ЗАДУШАВА МЕ ТАЯ НЕОБЯТНА ЛЮБОВ

Невъзможна любов.
Неизбежна…
Ти – в отвъдната нощ.
Аз – в отсамната нощ.
И – умиращи дни – помежду ни.

Без любов всичко умира, две мнения няма. Особено при разделянето. Това е истински случай, разбира се. Бях влюбен в една невеста. Тя беше женена с деца. Така, както е бил влюбен в една жена с дванадесет деца един средновековен творец – Данте Алигиери. Нали в Беатриче е бил влюбен. Тя е имала дванадесет деца. Тя жената селянка, чисти, мете, обаче той я издигал, издигал. Писал за нея, писал. Само я виждал по улицата като минава, да не мислите, че му е била любима. Останала е така в нашето съзнание, по същия начин.

Така, това е за разчупване малко така да се каже на калъпа, на стереотипа.

Сега, ако искате да ви прочета от книгата още съм отбелязал две, три интересни места. По една, две страници, наистина са изключителни интересни.

Ето тая случка е интересна. Сега ще я прочета по-подробно – “Марки или долари?” ТРИТЕ Периода на ТВОРЕЦА.

Една позната жена води един търговец на картини, който иска да си купи картини от Казаков. Аз случайно съм при него. И така, моето съзнание тогавашното и неговото да се види.

„Въведох невисока слаба дама на неопределена възраст и около четиридесет годишен, закръглен, добре-облечен господин. Оказа се чужденец, югославянин. Новодошлите поздравиха. Жената направо изложи въпроса, мъжът идваше за картини от Казаков.
– Валута имаш ли? – запита Нерон.
Гостът кимна.
Отидохме в югоизточната стая, където висяха окачени четири-пет картини. На пода покрай двете страни бяха подредени около десетина.
Тези са за продан – посочи картините на пода –  Избирай!
Чужденецът дълго оглежда творбите една по една от близо и далече. Опипва ги внимателно, само дето не ги подуши… Личеше, че не е вчерашен и не купува слепешката… Най-сетне избра две. Отдели ги на страна.
Добре – изкашля се Казака. – по сто и петдесет долара всяка.
Хлъцнах неволно. За мен това бе огромна сума. Особено в онези времена. С грешното си материално съзнание веднага си представих лъскавите неща от най-близкия „Кореком“. Очите ми светнаха. Не от лична изгода, а защото Митко бе сполучил добре да пласира труда си.
Нямам долари – рече господинът. – Ще ти платя в дойче марки. Сто и петдесет долара са двеста двадесет и пет марки. Значи четиристотин и петдесет марки за двете.
– Триста долара за двете! – повтори боса с твърд глас.
Мъжът извади портфейла си. Отброяваше марките в банкноти по сто.
– По двеста и петдесет – петстотин!
– Триста долара! – потрети ледено Нерон.
– Добре, печелиш! Картините ми харесват… Ето шестстотин марки!
Държеше в ръката си шест банкноти по сто марки.
– Казах триста до-ла-ра! – повиши глас Казаков. – Само долари! Ако нямаш – върви си!
Дамата и господина стояха учудени, в нерешителност.
– Какво ме гледаш – кресна босът. – Хайде изчезвай! Няма долари, няма картини!
Той прибра платната обратно на местата им до стената.
– Това е, беше ми приятно. Довиждане..! Имам работа! Пречите!
Търговците попарени си тръгнаха.
Знаех, че той може да бъде опасно груб. Сега ме шашна не грубостта, а както си мислех (по байганьовски), изпуснатия келепир. В крайна сметка, тия две картинки Митко ги беше направил за два часа, е – ден да е..! А по онова време шестстотин марки бяха десет мой заплати.
Изпратих гостите, качих се горе и го укорих:
– Защо изпусна далаверата? Шестстотин марки за два шарени плата. Една бала мангизи и тоя балък ти ги даваше така…
Босът гледаше гневно, но произнесе равно:
– Гого, ти си идиот!
– Да – одобрих – идиот съм! И дебил, и олигофрен, и всичко! Защото бачкам за тези пари цяла година.. А ти – хоп, за нула време! Разбира се, прав си – аз съм идиотът!.
– Добре, ще ти обясня. Знаеш ли бе, боклук, че ние сме двама гении – Аз и Пикасо! И този гад иска да купува картина от Пикасо за сто и петдесет долара. Не е работата в марките или доларите. А в това да държиш на думата си… Като император! Искам долари – значи ще получи само срещу долари! А не срещу купища злато и диаманти…
Мен парите не ми трябват, не ме интересуват. Запомни – само истински великите държат на думата си така! По това се различават от простолюдието. Може да си беден, подари ги, но не продавай евтино… Сега тази измет ще ме запомни. Трябваше да го ужиля, за да знае, че някой неща не се купуват нито с пари, нито с много пари… Тоя баровец не е вчерашен, знае си работата, разбира от изкуство. Но е чиста проба боклук. Това дето направих, го шашна. Сега като си отиде ще го каже на още десет, сто, хиляда боклука. Така идва индивидуалната слава. А щом дойде тя, ще дойдат и парите. Все от хиляда познавачи на изкуството десет ще питат защо Нерон не е продал картина за марки, а е искал долари и какъв е аджеба тоя творец? И ще кацнат тука. Тогава ще кажа: „Искате картина. От българския Пикасо? Добре, господа. Пет хиляди долара парчето! Това е“! И ще платят! Ще платят и за тоя дето си отиде! И за още десет, сто такива мухльовци…Можеш да подариш, но не продавай евтино! Никога!

Знаеш ли, сигурно съм подарил над петстотин картини на Сульо и Пульо, а на разни проститутки що съм раздал?! Щом дойде тука някоя повлекана, знаеш, без картина не си тръгва. Слушай, сега внимателно…

Творецът има три периода: първият – да създаде име. Работи за името. Да си оригинален. Да си ти! Единствен! Запомнящ се! Във всичко. Нали си поет – две думи да си написал, всеки, който ги прочете да каже: „Това е Георги Изворски!“ Разбра ли?

Вторият период е на борба с останалите. Да вземеш връх. Знаят за тебе. Вече имаш слава, но нямаш пари. Още си никой в обществото. Бедните по-трудно получават признание макар и даровити. А е голяма работа да получиш общественото уважение. Името ти вече трябва да стане визитка, да всява респект…

Третият период – Ти си велик! Всичко работи за тебе – името, времето, обществото. Едно драскане – хиляда долара. Това е славата! Вече ти плащат за слава. Можеш да направиш най-ужасния буламач, но щом е твой, ще върви, ще се котира. Тогава от време на време може да се шегуваш с тълпата… От което ще станеш още по-велик. Колкото по-зле, толкова по-добре..!“

Тука надолу искаше да ми илюстрира и ми каза как да направи стихосбирка. Оригинална. Изключително е интересно, но ще си го прочетете. Сега друго интересно е това:

„Един следобед безделничих при Митко. Отвън валеше дъжд, ту засилваше, ту отслабваше. По някога хоризонтът се проясняваше, но после пак потъмняваше и сивите капки продължаваха упорито да барабанят… Вече два дни есенната небесна вода миеше лицето на земята.

Допивах чашката с бяло винце:
(аз не съм пил, но той като ми сипе пиех по малко)
– Мите, аз се изпарявам, тази вода няма намерение ни да намалее, ни да спре… Ще ускори Второто пришествие.
– Стой де! Стой… Това дъждът е хубаво нещо, но на мен сега не ми понася пустата влага… Чуй само на колко гласа трополи! Колко велика и неповторима е природата?! Как звънят капките, чуваш ли? Тия по керемидите с един ситен, равен звук. Тия – по стъклата – с друг, по-едър и някак по-дълъг. Ония, дето удрят по желязната стълба – с трети, А по ламарината на бараката бумтят широко, тежко като конница по мост… Нали? Чуваш ли?

Ела тука до прозореца да чуеш как чукат по плочите, по голата земя… Когато обаче се забиват в пясък или във вода, звуците са съвсем различни. На тебе ти се струва пълен хаос. Но всичко е ритмично, мелодично, свързано, приятно, отморяващо, вечно… Да, всичко си е точно на мястото.
– Какво ме интересува шуртенето на дъжда? Приятен е, нека си вали. Небесна вода, тука дрънка, там звъни, по-там трещи..  Какво от това? Негова си работа.
– Ще ти отворя очите, момче! За природата и за света… Знаеш ли защо нашия народ е толкова надарен в изкуството, музиката, поезията? Защото се опира винаги на природата, на естеството, на истинските, макар и невидими за простака и тълпата неща. Я, ела оттатък!
Минахме в югоизточната стая. Той отиде до великолепната си западна стереоуредба „Филипс“ и я включи. Разнесе се простичка мелодия. Заприлича ми на детската песничка „Тръгнал кос“. Понечих да махна с ръка категорично: „Що за дивотия”?! Но Нерон разбра намерението ми и настоя:
Слушай де! Като я чуеш до края, тогава ще коментираш. Мълчи сега.
Мелодийката започна да набира мощ. Избистри се, зазвуча утринно и ясно. Имаше нещо ту делнично и равнозначно, ту празнично и оптимистично. Изпитвах чувството, че е планинско поточе, тръгнало от най-високия връх, дето на пролет се топи снега – течащо неспокойно, пенливо, задъхано, вироглаво.
Различих два инструмента – духов и ударен. Нерон слушаше задълбочено без да шавне. Касетата се превъртя от една страна.
– Имам пет, шест такива касети…
– Трудно ми е да повярвам, че ти свириш. За художник си добър, спор няма. Но за музикант мислих, че си некадърен. Все ми се хвалиш, че свириш и композираш, не съм много по музиката, но това ми харесва. Честно казано писал съм текстове за песни, разбирам малко… Просто да не повярва човек, че ти свириш така?!
– Не ти се вярва, нали? Ама аз свиря! Всичко е мое. Космическа музика, какво е? Оня французин Жан Мишел Пиер ли беше, кой там?! И баба знае със съвременни мощни стереоуредби и разни други фокуси – лазери и прочие! Я, да го видя с дядовия кавал и с едно дръвче чуканче какво ще направи. Моята музика, Гого, е два пъти по космическа, по небесна, по всеобхватна, защото е сто пъти по-близо до природата и до човека. Аз съм истинския творец, а оня е чалгаджия – само музикантче. Творецът, момче, трябва да е „поли“. Да е универсален. Художник, скулптор, музикант, поет, учен, Леонардо! Едно ще прави по-добре, друго по-зле, трето гениално, но трябва да е всичко! Една картина трябва да ти звучи, да пее, да гърми, да трещи, да отразява душата на човека, историята, космоса, бъдещето… Ако мълчи и се усмихва – като „Мона Лиза“ – значи така трябва. Да мълчи с особено мълчание, велико, вечно, единствено…

Едно музикално произведение трябва да предизвиква у тебе картини, образи, видения, стихове… Всичко! Там е чалъмът!
Ти нали си поет – За мене си повече художник, де! – стихът, поете, трябва да е музика и образ. Музиката и образът – стих…
А ти надали с уста можеш да свириш. !

Ще ти открия тайната… Слушай природата, няма какво да измислиш! Тъй е свирил Орфей! Всичко от природата! И затова животните и птиците са го разбирали. Дъждът звъни, слънцето пее, вятърът свирука, потокът бълбука… Дори цветчето, когато разтваря чашката си издава своя собствена мелодия – хармонична и прекрасна… Всяко едно от тези Божии творения е музикален инструмент. Арфа, цигулка, кавал, дудук, тъпан, пиано… Всичко.

Той изскочи от стаята и след секунда се завърна с голяма плетена кошница покрита с парче плат. Извади проста глинена свирка, каквито със стотици продават по панаирите. Продуха я от прахта. Наду я за проба.
– Какво е това?
– Не си ли виждал? Народен музикален инструмент. Гениално прост и фантастичен! Окарина.
– Аха. Глинен дудук. Малкия брат на кавала!
Нерон заизважда от кошницата най-различни причудливи предмети. Големи и малки. Шишенца, грънци, алуминиеви, бронзови, месингови и медни съдинки. Пиринчени звънчета и прекрасни родопски чанове.
– Дай два стола и летва от рамката.
Донесох ги. Той сложи столовете на около метър един от друг. Прикрепи отгоре летвата и на нея окачи звънците и някой съдове. На голия под нареди останалите атрибути. Заприлича ми на африкански магьосник – шаман, който приготвя някакъв древен жертвоприносителен ритуал.
Измъкна от някъде палка, подобна на дървено чукче. Вдигна окарината с едната ръка към устата си, в другата размаха палката и засвири.
Потече приятен невъзмъжал звук, после мелодията укрепна и наедря. Палката удряше различните предмети и въпреки хаоса от тонове, песента бе земна, близка, удивителна, позната и непозната.
Може би, свири така половин час. Спря уморен:
– Това е. Помня си мелодиите и мога да ги пресъздавам отново и отново, но не мога да ги запиша с ноти.
– На мене, Мите, ми хареса. Не предполагах, че от тази посуда, ще излезе нещо!
– Виждаш, че може. Творецът трябва да одухотворява. Всичко! Инак не е творец! А боклук! И запомни – тайната е там – най-близко до природата… Ако можеш – влез в нея.
Човекът е нейното най-добро творение, но много се е отдалечил.
– Ти, Мите, си от старопланинския край, но нещо все те тегли към Родопите, все за тях си говориш. Гледам тука имаш родопски чанове. Все Орфей и тракийското изкуство ти е в устата?!
– Там е люлката на нашата родна цивилизация! Не си ли го разбрал още, момче..!? Ние сме преките наследници! Траките са народ по-извисен духовно от всички останали околни племена и народи, взети заедно. Затова..! Искаш ли да бъдеш голям творец, учи се от тях – във всичко и няма да сбъркаш… И дръж се за самобитното, народното… То е безсмъртното!

Исках нещо да ви прочета от собствената си древна – на стотици години родова автобиография или биография на рода ми. На сто четиридесет и четвърта страница. Виж ти, дори страницата е окултна. По страница ще го намеря. То там пише доста, обаче съвсем малко, за да се похваля. Я да видя сега.

Така, говори се за Знеполското въстания, на което родния ми пра-пра-пра-дядо. Аз съм по права линия пряк наследник на Радивоя Изворски. Войвода и ръководител на тъй нареченото Знеполско въстание. Трънската буна от 1830 година. Седя пред вас. Ето слушайте сега:

„Въстанието е избухнало на 6-ти май 1830 година – Гергьовден. Било обявено, независимо и самостоятелно Българско княжество. Местните трънски първенци станали Първото Привременно правителство, а ръководителя на въстанието – Дели Радивоя Изворски бил провъзгласен от народ правителство за законен български княз.
– Ти, Мите, когато чуеш най-близките ми приятели да ме титулуват с „Княже“! -Това не е прякор, а е наследствена титла заслужена от знаменития ми пра-пра-пра- дядо войводата – княз Дели Радивоя Изворски… Но както и да е… Знаеш, че не ме впечатляват чинове, рангове, титли. Аз виждам само човека – цар или хамалин – няма значение…
И така други ръководители на въстанието и първи помощници на Радивоя били поп Иван Самоковлията и едно младо момче пак на име Радивой.
Местните турци не могли да се справят доста време с въстаналата рая и затова от София дошъл редовен турски аскер. Бунтовниците разбрали това и за да няма жертви, Радивоя разпуснал въстаниците, които се укрили в околните непристъпни гори, а мнозина зацепили през границата в Сръбско.
Радивоя и попа се скрили в една воденица на река Ерма, която се намирала между града и ждрелото.
Предводителят на турската войска отседнал в Извор, родното село на баш- размирниците и пред останалите крайно уплашени останали старци, жени и деца дал ултиматум, че ако до залез слънце баш комитите не се предадат всичко живо ще бъде изклано и селото запалено.
Хората изпратили едно дванадесет, тринадесет годишно момче до воденицата.
Късно следобед Дели Радивоя, Самоковлията и младия Радивоя влезли в селото. Князът на кон, а попа и момчето – пеша. Поробителите били далече от всяко колебание за милост. Искали веднага да обесят двамата на мегдана, а момчето поради непълнолетието, оковано да го закарат в София. Но сметките им не излезли прави.

Войводата Дели Радивоя на чист турски език казал, че иска официален съд, защото това е политическо събитие, а не криминален инцидент. Освен това споменал, че има държавна турска награда за храброст и не може представител на властта да се отнася към него като към редови престъпник.
(това „Дели“ му е дадено от турците, защото при един пожар на петнадесет години, като помощник в обоза, заедно с баща си и с чичо си в турската армия. Не в редовната, а в обоза българите са служили – пуска конете, за да не изгорят. Дават му правителствена награда за храброст. И му лепват това, защото нито един друг не смее да влезе вътре в пожара. Само той. Така, тука съм го написал).
Това шокирало командващия турската войска и той разпоредил да бъдат оковани във вериги и качени в каруца, да потеглят за София.
Селото било пощадено, единствено родната къща на Радивоя била запалена.
Не оковали Миросава, но я подкарали с комитите (Миросава е попска дъщеря и е женена за Радивоя), като искали да я отведат в робство. Когато военната част тръгнала към София и каруците се движили по разбит полупланински път с дълбоки дерета и пропасти, Миросава скочила от каруцата и се хвърлила от висок мост в пропаст, пълна с вода. Загинала. Османлиите дори не си направили труда да я извадят. След два дни я намерили и погребали в двора на църквата!
Знаеш, Мите, кои погребват в двора на храма! Героите, светиите и светиците, заслужилите!“
Да не ви чета натам. Вие ще си прочетете сами, защото е интересно.
Тука има и хора, които са ходили до родната ми пра-пра-дядова къща, която е на четиристотин, петстотин години и е измазана, с плет. Тя вече пропада, покрива и е паднал, нали. Има плоча – паметна, че там се е родил и живял Радивоя Изворски – ръководител на Знеполското въстание от 1830 година. Точно от другата страна на улицата, знаете ли на кой е къщата?

Този Извор е от три рода. Аз съм го писал. Нашия първият Лишковия род, Лековия род и Григоровия род. Стамен Григоров, всеизвестния доктор, който е откривател на „Лактобацилус Булгарикус“. Точно на десет метра от дядовата ми къща е тяхната къща.

Добре, Силвинка виждам, че ти искаш нещо да кажеш. И ако има още въпроси.

Силвина:
За съня, ако искаш.

Георги:
Да, да, ей да не забравя, добре. Пак ме подсетихте за съня.
Оня ден сутринта. В Събота сутринта заспивам пак може би към пет – до шест и сънувам следния сън.
Когато аз нещо не мога да тълкувам, моля Небето да ми го разтълкува. Но този път си го разтълкувах сам, само попитах дали е вярно.

Така, сънувам едно ято гълъби на едно място в една хубава къща, постройка. И аз седя отпред в двора. И тук-таме имаше някой, може би от вас, духовни хора наоколо. Събираме се за някакво събитие. И гълъбите кълват долу по земята в двора, едно голямо ято.
И изведнъж се появи една бяла птица, голяма колкото тях, но не е гълъб, както видях. Но точно подобна на гълъб. Чисто бяла. И когато се насочи да кацне, ятото моментално се пръсна. Като че ли това беше сокол или орел, или ястреб. Така се разбяга и се разпиляха всичките гълъби.
Птицата кацна и кацна съвсем близо до мен. Гледах я, че беше толкова голяма, колкото гълъб. Чисто бяла, с едни светещи очи, обаче с много дълга и остра човка. Два пъти по-дълга, ей така от гълъбовата и доста остра. Аз погледах така и викам:
– Каква е тази птица и защо се разбягаха толкова, като тя е голяма колкото тях. И нищо не може да им направи.
Но те са били много уплашени от тази птица.
Така, както си седях, пресегнах се и я улових. Я чакай да я разгледам.
В двора си играеше десетина годишно дете и аз викам:
– Ще я занеса сега на Силвина да я покажа. Само да я видят. После ще я пусна.
И отивам, и я показах на детето. На Силвина я показвам и тя вика:
– Каква е тази птица?
Викам:
– Не е гълъб, друга птица, не мога да разбера. Дали е дошла от другото измерение? Вече се кръстосват. Не знам, ще видим.
И като я нося, изведнъж виждам, че в човката й има дву сантиметрово парченце, точно от къпина. От къпина, зелено такова с тези бодличките, бодличките на къпината. И го носи в човчицата. Значи не носи лавров венец. А какво носи? Носи едно парченце от къпина с бодли.
И детето, което беше вика:
–  А, я да изчистя. Какво има в на човката това пиленце?
Викам:
– Нося ти само да ти покажа.
А тя започна да шава птицата, викам:
– Не шавай, да не ти мачкам перата, крилата. – и й говоря на нея.
Само че тя не ми отвръща, разбира се. Знам, а и гледам, че почти не мисли, защото аз ще и прочета и мислите. Викам интересно.
И детето хвана и се убоде, щом хвана това да го изчисти. Така като го дръпна от човката и се убоде. Вика:
– А, какво стана?
Викам:
– Не се притеснявай няма да се възпали, защото това е отстрани трънчето. Безопасно е, това е от самата къпина. Не е носител на някакви вируси.
Нали животните и птиците може да носят някакви вируси.
Така, и след това отидох до средата на двора. Показах я, може би, на още един – двама души и я пуснах. Тя завъртя се в кръг и отлетя.

Събуждам се и започвам да мисля какъв е този Пророчески сън? И какво се установи?

Сега ще ви кажа. Ятото гълъби какво е? Ятото гълъби са хора с обикновено, скромно, елементарничко, посредствено, земно съзнание.
Бялата птица е Духовния човек, Аватара, Служителя или Апостола на Светлината, който долита изведнъж. Те така го усещат, изведнъж. И понеже не знаят какво е, и не го познават се пръскат. И изчезват всичките посредствени съзнания от страх, защото това е непознато нещо. Хем е бял, хубав и е голям, колкото тях. Той не е по-голям, това не е хищна птица.
А преди да я пусна само казах:
– Ако случайно си хищна птица ти разрешавам да се храниш само с насекоми! Иначе знаеш на кой ще се оплача!
Заплаших Духа и Душата на птичката. Разбира се, че ме разбира! Как? Всичко е едно общо и всички се разбираме. Викам:
– Само с насекоми! С друго не! Ако по принцип се храниш с такива неща. Ако не, със зрънца. Има достатъчно!
Тя нищо не каза и отлетя. Не знам и аз, но просто това ми дойде да кажа. Защото видях, че се пръснаха, като при хищна птица.
Така, продължаваме нататък. Бялата птица е прекрасно значи, Духовно Съзнание, което слиза Отгоре. Съзнание и Създание, и същество. Обаче защо се пръснаха?
Значи, Ние още НЕ Знаем да Контактуваме с обикновените хора, с тези най… Защото все още имаме тъй-нареченото ЕГО. За което много съм говорил за ДУХОВНОТО ЕГО. И тази година, дето мина в Сапарева баня изнесох една наистина хубава лекция. Не че беше моя, защото тя Слезе Отгоре, но беше много Оригинална точно за ДУХОВНОТО ЕГО.
Значи, Ние трябва да ПОТИСНЕМ това, за да може да ни Приемат хората, нали. Да не се пръскат такива, като това ято.
Тълкувам ви съня, което е Абсолютната Истина, за сегашния даден момент на съзнанието и на хората. И нашето Съзнание като Аватари, и като Служители и Апостоли на Светлината.
Така, и още сме доста ОСТРИ, когато говорим. Нашето СЛОВО е като човчицата на това пиленце.А-а-а, като игличка. Бодливо още. Така, продължавам по-нататък. Значи, трябва и тука да Внимаваме, клюнчето да ни стане по-малко, по-късо. И Не да бъде така като хищнически клюн, а да мине на зрънца, и на хляб.
Така, какво каза Силвинка не помня, но случката с детето. Детето е Шестата Раса, то е едно невинно и гледа. Какво гледа? Гледа, че Нашето СЛОВО е Бодливо, Остро и иска да ни изправи по някакъв начин. Хваща, веднага се убожда. Веднага се тръска. И веднага се Отдръпва, и То. Това е НОВАТА Раса. Значи хем със СТАРИТЕ СЪЗНАНИЯ НЕ УМЕЕМ да КОНТАКТУВАМЕ. Хем И с НОВИТЕ НЕ СМЕ ДОРАСЛИ! Ние сме Бодливите! Ние носим в човката си Бодливост. Макар че ТЯ НЕ е наша!Значи, от ТОВА – НИЕ ЩЕ СЕ ОТЪРВЕМ!
Значи ние СЛИЗАМЕ като АВАТАРИ! И ТОВА НЕ Е НАШАТА СЪЩНОСТ! Защо? Защото това парченце НЕ Е ОТ НАС! Не е нито клюн, нито е нокът от крака, а е парченце.
Вижте как се тълкуват нещата. Защото всички, и най-малкото има много голям смисъл. И най-голямото може да има малък смисъл. Това е. Няма друго.
Така и детето се убоде, значи, виж НИЕ Убождаме Без да искаме с нашето отношение, с нашата дейност, с нашите действия. С нашите мисли, с нашите чувства – младото поколение, което е тука. И затова то ни се сърди и се дръпва. И още не може да го приобщим, така.
А старите съзнания. Значи, има едно средно ниво на съзнание, което идва тук при нас. Вече те ни приемат. Вижда, че сме бели и не сме големи като сокол, и като орел, за да се плашат от нас, а сме като тях. Имаме разликата само в какво? Тази човка, този клюн. Това показва и Словото, което излиза, нали.
Пак ви казвам, това е До къде сме Стигнали в Него. Иначе ще станем точно като какво? Бяло гълъбче на мира. Не като ония сивичките гълъби, които бяха там по поляната и кълвяха по двора. Да, те са гълъби, но какви?
ГЪЛЪБ на ДУХА! Значи, гълъб на Духа, като дойде. Защото и Духа се Явява! Значи той си е точно гълъбче! Значи ние сме пак гълъби, ето със Светещи очи и всичко. Но още трябва да се СМИРЯВАМЕ, да кротваме. И така да ВСЕОПРОЩАВАМЕ! Днес е такъв ден. Да имаме това ТЪРПЕНИЕ и тази ТЪРПЕЛИВОСТ! Да имаме това БЛАГОРОДСТВО. Това ВЕЛИКОДУШИЕ към тези, които не са като нас! Да, не са като нас! Те затова бягат от нас. По-добре да се държим така по-свойски и по-обикновено. А не да влитаме изведнъж, точно така при тях, както при атака. Значи както хищна птица. Вие не знам, дали сте виждали, но аз много пъти съм виждал как атакува и сокола, и ястреба, и орела. Като камък, те така се спускат върху плячката.

Така че това беше този сън. И аз като се събудих го тълкувам на глас. Не толкова на глас, на ум. Татко ме слуша. И го питам накрая, викам:
– Тате, я да видя сега?
Ей, вика:
– Шестица ти пиша направо. За плюс не си, обаче и за минус не си. Пиша ти една кръгла хубава шестица. Идеално го разтълкува! Това наистина е точно такъв сън, който ти изпратих току що.
Щом го е изпратил на мен, аз реших да ви го кажа и на вас.
Така, сега някакви въпроси?

Приятел:
Как и защо става от Димитър – Нерон? Името кога идва?

Георги:
Сега ще ви кажа две интересни случки. Добре, че ме подсети, защото не съм ги записал. Аз много случки не съм написал, обаче ще ви кажа тази. Сега.. Той вика:
– На студентска бригада сме.
А физиономията му приличаше точно на тази, като по учебниците. И като по монетите. Наистина. И той сам като си направеше…, аз това съм го описал в книгата. Вика:
–  На студентска бригада сме и ония отиват, работят това, онова, а вечерта трябва да се направи огън. Нали лагерен огън, където бригадирите се събират. Всяка вечер песни и танци около огъня и т.н. И аз работя, работя. (и наистина много, като див работеше. „Аз съм работил много и хамалин съм бил“…)
И аз си свърша моята норма. Работим сутрин от седем и от осем часа до към обяд бригадирите, до един, два часа. Аз работя до дванадесет. Нормата си я изкарам. Имаме всички норми. Примерно двадесет щайги трябва да наберем домати или не знам какво.
И отивам в лагера, и започвам да трупам.. Прави ми кеф да натрупам камарата, където ще е. Дърва, сухи дърва там наоколо из гората, чистя, търся, нареждам. И накрая аз поддържам огъня.
И една вечер на втората или третата вечер около лагерния огън един вика: „Мите, голям подпалвач си ти бе”. А един друг каза: “Какъв подпалвач, я го погледни, че прилича даже на Нерон. Нерончо погледни се”!
И точно ми лепнаха. И като стана това Нерон. Най-напред състудентите започнаха Нерон ли, ония Митко – Нерон. Защото имахме трима Митковци и за да ги определят точно кой е (като философа е тука, нали, и Митака е тука). Трима Митковци и на мен започнаха от тогава да ми викат Нерон. И така си остана.

Нерон, знаете, дали той вярно е подпалил. Той е наредил, разбира се, да подпалят дървения Рим. Защо? За ДОБРО! Всичко СТАРО да ИЗЧИСТИ и да направи НОВ, сградостроителен план. Сигурно това е била мисълта. Тогава понеже методите и средствата са били малко по-грубички от сега, нали.

Сега много, много по-интелигентно може да пратиш и човек в отвъдното, нали. Дори и по телефона. Само да ти се обадят и заминаваш, нали. Но тогава са го изкарвали на бесилката, на кръста, официално.

Така, още една случка много интересна, която не съм я описал. Той е женен за втори път. Беше с Милка, тази втората му жена. Имаше от нея… От първата няма деца. Първата е била Пазарджиклийка, нарочно казвам така, от Пазарджик. Как се е оженил обаче? Понеже видя едно младо хубаво момиче и започна:
– Кучка, като онази. Взема ми здравето.
– Коя?
– Първата жена. Беше красавица. Бях лудо влюбен. Тя ме направи на нищо, край. И се разведохме накрая.
И аз сега го питам как се е оженил и той вика:
– Е, как съм се оженил?
Викам:
– По любов… Дълго.. това-онова?
– Не, бе, сега ще ти разкажа. С един приятел… Аз рисувах плакати, афиши, да изкарам някой лев в Пазарджик.
(Не знам към кое предприятие… Големите заводи и предприятия, нали имаха платен художник. Дават му заплата сто лева на художника, а той прави тъй наречената нагледна агитация. После беше във военния завод в Божурище известно време и работи пак).
Нали правя нагледната агитация и вечерно време с този моя приятел се разкарваме. Ние млади, нали двама ергени… На двадесет и няколко години и минаваме по един мост точно над Марица в Пазарджик. И отсреща две момиченца, и те се спряха на моста да гледат. И ние спряхме до тях, до момичетата. И сме се облегнали така и се заговорихме… Млади хора и аз на едното много ми хареса. И викам:
– Ти много ми харесваш. Искам да се оженя за теб.
(А той нали така много буен и див)
И тя вика:
– Ако скочиш от моста в реката ще се оженя за тебе.
И какво става. Колко му трябва?
– През парапета и долу се хвърлих. Беше в края, долу пясък и водата не беше дълбока. Петдесет, шестдесет сантиметра. Аз като потънах до кръста и вече започвам да греба. И излязох. И както съм мокър се качвам горе на моста. И нейната приятелка вика:
– Изпълни желанието. Трябва сега да се ожениш за него.
Тя вика:
– Как?
И моя приятел вика:
– Ето, ние двама сме свидетели.
А приятелката много такава окумуш и вика:
– Сега ела, отиваме у вас.
И се вдигаме и отиваме всичките у тях и сядаме. И тя младо момиче. Баща й, майка й едни кротки и свестни хора такива.
И викат:
– Какво стана?
– Тя обеща да се ожени за този младеж.
– Как бе?
– Скочи от моста.
– Верно ли?
– Верно.
И идват съседи и приятели. А през това време имало гости у тях. И гостите казали ето повод за сватба… И нали знаете как обществото бързо жени.

Няма да ви цитирам народната поговорка – До двадесет години човек трябва да се жени сам. До тридесет години го женят приятелите. До четиридесет махалата. От четиридесет нагоре те жени дявола (смее се). Така, това е народната поговорка.

Така, тези две случки не съм ги описал, а има и още много такива, които ги знам, но книгата щеше да стане не 215 страници. Сигурно щеше да стане 315, но и тези са достатъчни.

Така, добре, че ме подсетихте за това, за Нерон и той се беше нарисувал с лавров венец. И в бащината ми работилница на такъв един голям картон, това седя много време, чак баща ми като си замина. После, къде заминаха тези работи, неговите скици. Изгорихме ги, разбира се и ги попиляхме. Аз и не съм мислил тогава… Когато живееш наистина с един Гении, просто не забелязваш този човек, че е такъв. Трудничко е.

Силвина:
Да кажа нещо, по повод това, за което говорих. Всъщност не знам, дали стана ясно Посланието, защо ги казах всички тези картинки и тези неща. Връщам се на това, защото май не можах да довърша. Но идеята на това е наистина да си намерим местенцето и това нещо, с което сме полезни и да работим Отдадено.

Не толкова вгледани в себе си, не толкова по източния модел. Не толкова – това не, онова не. Тук ме боли, там ме боли, защото днес с Радинка сутринта това си говорихме, приятели…
– Когато работиш за другите – и това го виждам все-повече. – Духът работи за теб. И тогава нещата стават с такава Лекота, а когато работиш за себе си и си мислиш за себе си. Как ми е, що ми е? Само ти Работиш за себе си. Духа НЕ Помага и в този случай ти си Губещия.

Така че това ми беше Посланието. Всеки да си намери неговото местенце. Неговото местенце в Ятото. И когато е необходимо да застане отпред, и да поведе – да го направи с Вяра, със Смелост, с Любов и Отдаденост.

Георги:
Не да недоволства.

Силвина:
И другото, което все пак исках да кажа, поредицата от срещите, които ще бъдат направени в цялата страна през Април. Подобни вероятно на тази, която сега имахме, ги нарекохме, както и всъщност в резюмето, което написах – ТВОРЧЕСКА РАБОТИЛНИЦА на ЖИВИЯТ ЖИВОТ!

Георги, начинът по който той разказва всичко наистина е от ЖИВИЯТ ЖИВОТ. Няма измислени неща. И това, че е сменил толкова професии. Това, че има тази огромна опитност. Това е буквално едно, както съм го казвала… Един Огън… Който просто преминава като един огън… С такава Скорост, с такава Отдаденост, с такава Смелост, през толкова много Хора, толкова много Съдби, толкова много Случки.

А на времето, когато са Посвещавали хора в различни школи, те са минавали през така наречените Мистерии, които тръгват от траките, разбира се. След това гърците ги вземат тези неща. Но траките са тези, които правят Мистериите. Но Целта е била Новопосветения най-често са…

Неслучайно в Родопите има толкова много подземни галерии. Всъщност те са минавали в тъмното през тези галерии и целта е била да се преодолеят страховете, всичко, което така, както се казва на едно място като… Буквално като лук, който падат обелка, след обелка, след обелка… Докато накрая, което е свързано, процеса, с доста мъки и страдания.

Но така или иначе Идеята е да остане ТВОЯТА СЪЩНОСТ, когато това се случи, тогава започва да се проявяват и Дарбите. Значи хората, които са успявали да излезнат от галериите са били вече ясновиждащи, свързани с Духа и така. Това се е случвало тогава така.

В днешно време това и аз го осъзнах преди години, когато бях тръгнала и аз по семинари, по различни тренинги, които са много хубаво нещо, нали. Човек все пак изследва себе си, което така и трябва да бъде. Но когато ГОРИШ в ЖИВИЯТ ЖИВОТ, това е Наистина Най-Голямата Школа. Самия Учител Петър Дънов го потвърждава като казва, че в днешно време ДУХА Работи изключително всеобхватно със всеки един. Не е необходимо да минаваме през кой знае какви Посвещения и неща. Те нещата си работят така или иначе.

Георги:
Искам сега нещо да ви кажа, защото и аз съм минал през тази школа и се чудех защо с Казака точно Бог ни е събрал? Поради тази причина, ИСТИНСКИЯТ УЧИТЕЛ, когато дойде НОВ ученик Той е Мек с него един месец. Медения месец и после започва да го кори, да го хули, да го огорчава. Да го праща там, да му дава най-различни задачи, толкова ниски и непрекъснато да вика:
– Некадърник, смотаняк, боклук. Нищо не можа да направиш.
Това е във всички школи Духовни. Защо? Да ти смачка Егото, да ти го смачка. Да види, дали ще издържиш. Който Издържи става ДОСТОЕН УЧЕНИК.

Знаете ли Михаил Иванов колко е бил тормозен от Учителя? Учителя е изглеждал нали Мек, Фин. Така Добър. О, НЯМА такива работи. Щом е биел онези, които са се правили на негови любими с бастуна и затова е носил бастун, не че е искал да се подпира. Той е бил напълно здрав, особено любимката ми Граблашева как я е бил с бастуна. Казвам го официално, защо да се крие? Защото са го заслужавали. С бастун да биеш жена. А-а-а, значи, това НЕ е жена, това е Дявол в женски под.

Така, тука само за един от тези израз някой да ми го беше казал някъде. На улицата или…! Само една дума!

Казака си го търпях и си го изтърпях до край. И се научих както и да те огорчават, каквото и да ти казват. НЕ, ти си ЗАПАЗВАШ Своята СЪЩНОСТ. ТЯ е Недокосната. ТЯ  е като диамант, обаче това те Прави вече много Жизнен, УСТОЙЧИВ за много неща.

Оня, който… Скоро казвам:
– Ела тука. – Павлинка ли беше, как беше – Павлинке – сланинке или нещо такова и като се обиди.
– Аз не съм дебела.
Няма значение, не си дебела, аз просто се шегувам. Правя една епиграма и тя като…
ДУХОВНИЯТ ЧОВЕК НЕ СЕ ОБИЖДА и НЕ СЕ СЪРДИ. По това може да го РАЗБЕРЕШ, че е Духовен. Щом започне да се сърди и вика:
– Ти какво бе, мене боклук ли ме изкара. Аз съм обиден. Ти ме обиждаш и т.н. Ти с акъла ли си си?
Значи, този човек УЖ върви по Духа, УЖ чете Учителя… НИЩО НЕ Е! Едно хубаво голямо Нищо. Изчел толкова книги, НИЩО НЕ ПРИЛАГА! Нали знаете, кое е Мъдрост? ПРИЛОЖЕНОТО ЗНАНИЕ Е МЪДРОСТ! Иначе чисто и просто купища, чували ЗНАНИЕ НЕ Вършат работа.
Това е също като една хубава приказка има за Кума Лиса и за Ежко Бежко.
– Имам ТРИ хитринки, ама са добри. – казва Ежко Бежко.
А, Кума Лиса вика:
–  Имам ТРИСТА Хитрини.
Е, да, но като пропаднала в трапа и вика:
– Ежко Бежко, кажи някаква хитринка.
– Ти не знаеше ли Триста?
– Аз ги забравих сега от уплаха.
И той три пъти я вади от капана. От там. Обаче той попада също в един трап и сега и Лиса отгоре, и той вика:
– Лисе, подай лапа да се хвана за нея, за да ме измъкнеш.
Тя вика:
– А не, Ежко Бежко, не мога.
– Как ще дойдат тука децата, ще ме пребият – нали в този трап като ме видят и тогава вика – дай Лисе, за последно да се целунем.

И лисицата си подава муцуната надолу. Ежко Бежко се хваща за муцуната и тя го измъкнала. Значи излязъл пак. Защото Ежко Бежко дават Духа, а Кума Лиса е Материята. Това е.

Така, май ще се ориентираме към приключване, защото доста понапредна времето, повече от два часа и половина.

Силвина:
Нека да кажа, приятели, първо, че това е последната ни среща в София, за така наречения зимен цикъл, което е прекрасно. Но се надявам, наистина да останат тези послания, които отправихме през тези месеци. И предстои срещата в Юндола, до колкото знам там местата свършиха в базата, в която ще бъде и събитието. Обаче пък в съседни бази има места, така че който иска може да види във фейсбук събитието.

То се казва Зимна приказка на Любовта. Пролетна приказка. Миналата година беше зимната приказка. И ще бъде доста разчупено, в смисъл такъв, че няма да са само лекции и ще танцуваме, и ще играем много интересни игри. Игра на доверието и други неща.

И през Април с Георги ще направим една Обиколка на Страната. От доста градове вече има покани, в такива Художествени Галерии. Георги казва:
– НЕслучайно излезе сега.
Идеята на това, на тази книга Е, да достигнем до хората на Изкуството и наистина е време ДУХ и КУЛТУРА да се Сближат и да се Съединят. Да достигнем с това послание, което е изключително мощно ПОСЛАНИЕ в тази книга. Което има и Дух ,и Култура в прекрасно съчетание. Да достигнем до този нов кръг от хора, защото наистина за тях е време да започнат да изгряват така по-осъзнато нещата и това е през април.

Май месец предстой да ОТКРИЕМ ЦЕНТЪРА във Виноградец, който правим, за което ще пиша сигурно на страницата на Георги Изворски, който се интересува и така нататък. За натам вече не знам какво ще се случи, но това е едното.

Другото за книгите, които иска може, те се продават на тази маса и отвън, за да се разпредели, да няма големи опашки. Като “Аз и Пикасо”, цената и е 10лв., “Шепа слънце” е 5лв.. И също така и другите три книги на Георги Изворски, така си казахме. Въпреки че Георги не мисля, че е последвал посланието на Димитър Казаков, който му е казал, че трябва да се продава скъпо. Точно обратното, Георги все иска да даде по възможност, нали безплатно и да подари т.н.. Но книгите си имат някаква символична цена. Комплекта от петте книги казахме, че ще се продава за 30лв., който ги няма всичките. Тука има каса за дарение, който иска да остави. Общо взето това са организационните неща.

Георги:
Ще кажа една Молитва само накрая. Това е АРИЙСКАТА МОЛИТВА, за да Измолим от СВЕТЛАТА СИЛА и от БОГА… Да се обърнем към него от ваше и от мое име, и от името на Цялото Човечество, което е прекрасно.

Има една още по-къса, сега като бяхме в провинцията ми дадоха. Само един ред. Една много Мощна Молитва, но и тази, която казвам е добре. НАЙ-НАПРЕД ДАВАНЕТО. Колкото повече Даваш, толкова повече Получаваш. Колкото повече Получаваш, толкова повече трябва да Даваш. Принципа го пише и..

АРИЙСКА МОЛИТВА

ГОСПОДИ, БОЖЕ наш,
Татко ВСЕДЪРЖИТЕЛЮ,
ТВОРЕЦО на Небето и Земята,
на всичко видимо и невидимо!

СЛАВА на СЛАВАТА!
СИЛА на СИЛАТА!
СВЕТЛИНА на СВЕТЛИНАТА!
ЛЮБОВ на ЛЮБОВТА!

Приеми нашата ЛЮБОВ и БЛАГОДАРНОСТ!
Приеми нашата ЛЮБОВ и БЛАГОДАРНОСТ!
Приеми нашата ЛЮБОВ и БЛАГОДАРНОСТ!

ГОСПОДИ, БОЖЕ Наш,
Татко ВСЕДЪРЖИТЕЛЮ,
ТВОРЕЦО на Небето и Земята,
на всичко видимо и невидимо!

СЛАВА на СЛАВАТА!
СИЛА на СИЛАТА!
СВЕТЛИНА на СВЕТЛИНАТА!
ЛЮБОВ на ЛЮБОВТА!

Дари ни ТВОЯТ СЪВЪРШЕН МИР, ХАРМОНИЯ и БЛАГОДАТ!
Дари ни ТВОЯТ СЪВЪРШЕН МИР, ХАРМОНИЯ и БЛАГОДАТ!
Дари ни ТВОЯТ СЪВЪРШЕН МИР, ХАРМОНИЯ и БЛАГОДАТ!

Амин! Аум! Аумен!
Амин! Аум! Аумен!
Амин! Аум! Аумен!

БЛАГОДАРЯ ви от Сърце на всеки вас.

БОГ с вас и да ви БЛАГОСЛОВИ!