Георги:
Това е „Аз… и Пикасо“ – Една книга, която я написах, не по мое собствено желание, а баща ми ми поръча. Тъй като знаменития български художник и творец Димитър Казаков – Нерон беше много близък и много скъп приятел на баща ми. Разбира се и мой, но с баща ми се разбираха много повече. И аз я написах за две седмици и се стремях да напиша абсолютно ИСТИННО Живота. И най-интересното беше, че когато я публикувах – първото издание, беше я намерила сестра му. Митко вече си беше заминал в отвъдното. Дойде при мен и каза:
– Георги, ти така великолепно си описал брат ми, неговия характер, неговите неща, неговите изяви, неговата творческа атмосфера, как живееше, че аз направо съм учудена.
– Той ни имаше доверие и ние му имахме доверие и аз съм се стремял да бъда максимално близо до истината. Не да си изсмуквам от пръстите нещо и нещо което не е.
А когато пишеш една книга и си най-близо до истината, тя става истинска книга. И наистина заради това е такава. И още виждам, че човек като него непрекъснато се раздаваше по тоя начин, да те учи, да те обучава, но когато искаш да го слушаш. Макар че аз не винаги исках да го слушам, но той продължаваше, понеже непрекъснато бяхме заедно, продължаваше да ме обучава. Има МНОГО КОСМИЧЕСКИ ИСТИНИ тука, които той ги е казал, защото той доста преди мен вървеше по ТОЯ ПЪТ.
Ето сега обръщам тука, така и попадам на страница 84, ето какво прочитам, само една много кратка случка се пада, една страница и нещо.
В жилището на Нерон, в югоизточната стая, дето висяха няколко картини (повечето от първия период на творчеството му), ми ловеше окото малко но живописно платно в преобладаващо синьо. От него лъхаше нещо вселенско, безкрайно, всеобгръщащо и магнетично. Често подпитвах:
– Мите, защо не ми подариш тая картина? Много ми харесва.
– Не може! – Той ненавиждаше директно да му искат нещо. – Избери си друга. Голяма, малка, няма значение, но тази – не!
– Друга не искам, само тази.
– Не може тази е спомен!
После присмехулно ме прострелваше с поглед и ми казваше:
– Защо ти не ми подариш някоя?
– Кой, аз?! Че моите са едва пет, шест картини и рисувани е-хе… преди петнайсет години. Когато се двоумях художник ли да ставам или поет. Да ти кажа, откакто съм в твоя екип, Васко Буков ме взе на подбив:
„Представям ви младият художник- поет авангардист и нам още какъв „Ист“ Г. К. Изворски“.
А ти знаеш картинките ми: „Мъгла“, „Дъжд“, „Пред дъжд“, „След дъжд“, „Полето край село Пет могили“. Вземи която искаш.
-Твоите глупости? За какво са ми боклуците ти?!
„Пред ядене“, „След закуска“ – Палячо.
– Аз си ги харесвам. Фрагменти от различни места са. Спомени! Цветосъчетанието е добро. Какво им е на картинките?
– И ти рисуваш като Буков. Къщата е къща, дървото – дърво, полето – поле. Магарето – магаре, идиотът – идиот! Ето ти – фотография. Върви, снимай. На мене снимчици не ми трябват! Трябва да е различно. Човек. Ама ти си видял външно човека, само обвивката, дрехата, пашкула. Били ми грозни мъжете и жените?! Грозни – не. Това са те, тъй им изразявам душата и тялото. И живота, и всичко. Едновременно. Ще го правиш, както ти дойде. Остави душата да те командва, а не мозъкът. Подчиниш ли се на мозъка, той бърка. Защо? Защото е МАТЕРИАЛЕН. Душата минава през сърцето, а СЪРЦЕТО НИКОГА НЕ ГРЕШИ. Рисувай СЪС СЪРЦЕ!
Водещ:
Изключителен е изказа в тази книга, аз мога да го потвърдя и до колко тя освен като биография на великия художник Димитър Казаков Нерон може да се каже, че е автобиографична книга, за твоя живот?
Георги:
Да, няма как да контактуваш с такъв човек и да не опишеш живота, а съм го описал, за да може да се види. Аз съм в кухнята на творчеството, където се готвят, така гозбите на самото творчество. Това показвам. И за това сестра му каза:
– Много добре си я написал.
Защото имаше от някои негови познати ( както знам, пуснати са може би още две, три книги за него). Там те описват повечето, не атмосферата. Не отношенията човешките или ето както съм нарекъл тази книга „Наръчник на твореца“. Защото той непрекъснато ме обучаваше. А те описват:
Колко изложби има. Кои градове е посетил. Колко пъти е бил в Париж. Колко пъти е бил в Лисабон. Какво е оставил, нали, имаше много дарения. И аз съм писал за някои от тях, какво е оставил. Наистина, за много огромни суми дарения. Милиони може да се каже, че по онова време е раздал за различни художествени галерии. Къщи, купува и с картини вътре. А колко картини е подарил. Той ми казваше: „Над 1500 картини. Много съм подарил“. Така, беше изключително работоспособна личност. И аз се учих от него, без да искам той попи в работите ми и после започнах да се съобразявам с неговото слово. А това фактически е бил ПЪРВИЯ ДУХОВЕН УЧИТЕЛ, който всеки ден беше в нас. Ако аз знаех, че е някакъв учител, понеже все пак съм твърдоглав – щях да избягам. Не съм, аз не съм чак толкова подчинителна личност и щях:
– А, на мене ли? – Нали така казват.
Има един много кратък виц за бай Ганьо.:
Лети със самолета, скачат парашутистите и бай Ганьо вътре. Свършват вече полетите и един казва:
– Бай Ганьо, ти защо не скочи с парашут?
– За какво, те скачат, аз съм обслужващ персонал тука.
– О, бай Ганьо, сигурно те е страх?
– Мене да ме е страх? Аз ще скоча без парашут. – Отваря вратата и скача без парашут. ( Само да е на неговото, а да не е на някой друг.)
Водещ:
Книгата изобилства точно от такъв тип примери, спомени твои за вашия живот, когато сте имали едно истинско приятелство по мое мнение. И това което аз мога да споделя от книгата, че изключително искрено съм се смяла и накрая си и поплаках.
Георги:
Да. Ще кажа когато отидохме да правим стенописа на грънчарския цех. Сега, защо се ядоса той, макар че човека изобщо не беше виновен? Той беше обикновен човек, нали. Но той защитаваше душата си, творчеството си. Защитаваше всичко което е свято за него. Защитаваше ДУХОВНОТО! Разбираш ли защо се ядоса така ( ти си чела тоя откъс) на Димитър Димитров се казваше началника на грънчарския цех, който беше известен в целия свят. Продукция имаше в Франция, в Япония изнасяше и беше съвсем близо до Божурище на 10 километра. Аз често ходих и го познавах тоя човек. Беше кротък, свестен човек, началника на цеха. Обаче като отидохме и когато той си изрази мнението, той какво иска, нали. А Казаков щеше да направи старо тракийски мотиви. Евридика, Орфей, амфори, работи и т.н., птици, животни. Прекрасен наистина аз смятах. А той човека:
– Искам да е по-нашенско, едно грънчарско колело и един грънчар, който е на колелото и една стомна, защото амфората не е много българско.
И тогава вече кипна:
– Какво искаш тука да сложим? Цукало ли искаш? Един селянин с калпак, с фес? Не! Ти на мене ще ми даваш акъл! Ще ме учиш какво да слагам и какво не! – Вика – Тръгваме си. Нищо няма да правим! – И избяга така.
Но интересна е и тая случка, хубаво е да ги прочете човек всичките. Те са…, защото той беше такава една огнена натура и личност и не се въздържаше независимо с кой е и как е. Няма значение, че тоя бил кмет, оня бил министър – не. Ако се ядоса му казва в прав текст всичко на министъра от А до Я. И на президента ще го каже, две мнения няма. За това го уважавах. Но те понеже го мислиха, че не е добре, нали и викат:
– А, той художник, не е добре.
А той си беше МНОГО В ЧАС! И за това защитаваше не само себе си. Защото имаше нежна и лирична душа. Който има такава душа, той обикновено е остър към другите. Защото, НЕ ДАВА ДА СЕ БРЪКНЕ В ТАЯ ДУША. Наистина е така. И защитава ТВОРЧЕСТВОТО, защитава ДУХОВНОТО! Защитава всичко! КУЛТУРАТА! Защитава на един народ историята, всичко което Е!
Защото ИСТОРИЯТА на един народ я правят не толкова Политиците, Царете, Икономистите, Бизнеса! Историята я прави КУЛТУРАТА! Прави я ДУХОВНОТО! Това е истинската ИСТОРИЯ на един народ! Защото ДУХОВНОТО Е БЕЗСМЪРТНО! Всичко останало е смъртно!
И аз за това съм написал в тия постулати „Златните завети“
„Историята често забравя царете, но помни поетите – Винаги“!
