Silvina:
Да кажа за късметчетата приятели. Запазете си ги с номерцата за след беседата на Георги. Ще имаме томбола.
На мен ми се струва, че не сме се виждали много време, не знам защо така. Този ноември по-дълъг ли беше или какво… Един месец всъщност не сме имали среща, а когато Георги сподели, че ако има как да организираме беседа тук, в ресторанта на нашия приятел Ники, се появи идеята за това събиране сега. Не искам да го наричам коледно парти, защото звучи малко банално. Чрез това събиране на Светлите сили послучай Рождество стана така, че хем да подкрепим Ники по някакъв начин, хем ние да се видим, но това да е и моят коледен подарък за Георги. После си казах – колко щастлив човек съм аз, защото това не е коледен подарък само за Георги, а всъщност е за всички нас.
Хубаво е, хубаво е, че сме заедно, че продължават тези импулси да споделяме, да се събираме. Тази възможност ни се дава сега наистина.
Давам думата на Георги.
Имаше една песен, която е на сърцето ми – „Марш на Светлите сили“. Тя е по музика на Учителя Петър Дънов. Днес я пуснах и във Фейсбук, може да я чуете в нейния най-блестящ вариант в изпълнение на хор и симфоничен оркестър.
Помислих си, че ние по някакъв начин сме носители на Светлото. Реших, че ето това ще бъде нашият химн и когато се събираме, ще имам грижата да пускам тази песен, защото я ценя изключително.
Марш на светлите сили
Духове на светлината стъпват леко в тишината.
Слизат те в редици бели от високите предели,
идват на Земята, на хората в сърцата.
И ето раждат се идеи, светли, нови
как да смъкнем тежките окови
на вражди безсмислени, вековни
в мир да заживеем.
Георги:
Благодаря ви от сърце, че дойдохте.
От сутринта съм благодарил няколко пъти на Всевишния, защото знам една тайна. Тази тайна е много голяма тайна скъпи приятели.
Най-великото общуване на Земята и на подобни планети, галактики и звездни системи е приятелството.
Във Вселената има братство по приятелство. Братство няма, но на земните жители от преди 100 или отпреди 1000 години, ако им кажеш приятелството, те винаги са гледали изгодата пред приятелството – повреждали са приятелството.
Сега вече приятелството се държи, а роднинството е било много силно. Затова са нарекли Великото бяло братство.
Синовете на Светлината, апостолите на Светлината и духовете на Светлината най-напред са приятели.
Приятелството е общуване по сърце. Приятелството е живот чрез любов. В приятелството няма никакво насилие. То е пълна свобода, както е истинската Любов.
ИСТИНСКАТА, БОЖЕСТВЕНА, ЕДИНСТВЕНА И АБСОЛЮТНА ЛЮБОВ Е СВОБОДА.
Ако обичаш някого, го оставяш свободен.
Не говоря за земната ревност, която казва – аз много го обичам. Ти затова много го обичаш, та когато той отиде при друг любим човек, вършиш щуротии.
Най-големите, най-елегантните дивотии и лудории, които са направени на човечеството, са направени точно поради ревност.
Ревността е съвкупност от пет смъртни гряха.
Но аз говоря за приятелството – имаме ли приятелство имаме и роднинство, имаме и абсолютно братство. Нямаме ли приятелство, нямаме нищо.
Веднъж един Елохим го питам и той казва така:
– Синко, – макар че е по-млад от мен, ама ми вика синко, защото аз съм сега на Земята, – ще ти кажа, че хората, по принцип разумните същества във Вселената се разделят на два вида – приятели и странници.
Учителят го е казал. Надписът, който е на Второто езеро го има. Казва: „Братя и сестри, майки и бащи, приятели и странници!“ Той също употребява този термин.
И питам:
– Каква е разликата?
– Триъгълникът е ореол на нашия велик и Абсолютен Oтец. Той има триъгълен ореол. Пробудените синове на Светлината са вътре в триъгълника и те се наричат приятели. Онези, които са отвън са странници. Те още не са пробудени. Те са извън този ореол. Това не значи, че не са Негови, но просто не са пробудени за Духа. Когато всеки един, който се пробужда влиза вътре в този периметър, става приятел. Приятелят свети. Той е син на Светлината.
Викам:
– Добре, ти ги делиш, как може да се делят душите?
– Не, сега ще ти кажа. Приятелите просто ги обичаме. Аз ги обичам от все сърце и от душа, а странниците започвам да ги ръководя, започвам да ги уча, започвам да ги обучавам. Странникът отвреме навреме го наказвам. Наказвам го толкова, колкото може да носи. Това са изпитанията, които му давам – тези, които са ми зачислени аз да ги пробудя. В крайна сметка ги обичам пак точно толкова, колкото обичам и приятелите, тогава как ще ги деля.
Значи пробудени и непробудени, приятели и странници, Елохимът ми казва на мен така: “Да, приятелите ги обичам, просто ги обичам. Те са като мен. Странниците трябва да ги обучавам, трябва да растат, да станат достойни, за да влезат в този периметър, в този кръг, в ореола на Светлината. Не, че не са в нея, но още не са пробудени за това”.
Оттук тръгвам и ще кажа нещо ново, което съм го казвал досега под сурдинка.
Много духовни наставници, учители, адепти, треньори, духовни инструктори и духовни просветители казват, че Новото време и Новата епоха това е Епохата и Културата на Любовта, изискват всички добродетели и всички принципи да бъдат абсолютно нови. Принципите са вечни, но съзнанието, което се определя от тях трябва да се промени.
Какво имам предвид. Сега сме 2015-та, слава на Бога след 20 дена отиваме в 2016-та година, но до 2012-та година се е гледало така: човек трябва да се научи да живее, да бъде подготвен за живота, всичко е било в името на това оцеляване независимо на каква цена и как. Животът е опитност, която ни е дадена перманентно през многото животи, инкарнации. Ние трябва да се учим да разнищваме живота, да прилагаме нещата и принципите, които научаваме, за да може да вървим напред. Тук досега бяха разрешени егоизмът – да егоизмът е един от най-големите пороци, себеизгодата също. Бяха разрешени много негативи и много пороци, за да може по какъвто и да е начин да оцелее човешката същност и да се развива. Бог разреши – макар, че няколко цветущи цивилизации Той ги изтри от лицето на Земята, но грехопадението започва с месоядството, но и това Той го остави – яденето на месо и убиването на животни, убиването на ближния си. Той го остави, за да бъде като полигон, като площадка за опитност на човека и да му минат през главата всичките изпитания, несгоди и страдания. Да ги опита.
Хубаво е да бъдеш хищник, но хубаво ли е да бъдеш жертва?
Значи, най-напред си хищник и след това ставаш жертва, за да видиш какво е било на жертвата, когато си бил хищник. Душата помни.
Идват Новото време, Новата мъдрост, Новата любов, Новата любов, Новата истина. Ние трябва да подходим по друг начин – с Ново съзнание.
Старото съзнание, пак казвам Старото съзнание е гледало да оцелее по всевъзможни начини – по мошенически, измамнически начини, с корупция, лицемерие, двуличие, да се храни с каквото му попадне, както му попадне. Да оцелее пък другите да загиват. Свърши това време. Тотално свърши.
Четвъртото измерение е тук и ние в момента сме в него. Излезем ли навън моментално излизаме в третото, защо? Новата любов трябва най-напред да изучава и да развива не само живота. Вече не. Вече трябва да се изучава и развива Любовта.
Това е на първо и основно място.
Когато ние придобиваме тъй наречената Мъдрост, знание за Мъдрост, ние само ще ги използваме в името на Любовта. За нищо друго. Абсолютно за нищо друго.
Не може да използваш тази Нова мъдрост и знания за егоистични цели! Това е абсолютно забранено! Моментално ще платиш с физическия си живот минимум. Да не говоря, че преди това с доста изпитания, страдания и некомфортност.
Истината, Новата истина, трябва да обслужва Любовта.
Мъдростта трябва да обслужва Любовта. Самата Любов трябва да обслужва Любовта.
Т.е. В ИМЕТО НА ЛЮБОВТА ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ АБСОЛЮТНО ВСИЧКО!
Досега е правено в името на живота.
Да, имало е хора и с такова съзнание, които са отказвали да убиват животни и да се хранят с месо, макар че са знаели, че те ще платят с физическия си живот, но ще бъдат мили на Всевишния и Той веднага ще им даде друг, защото те са удържали да имат тази висота на съзнанието, каквато е сега и каквато ние започваме да имаме.
Пак казвам – вече изучаваме живота. Защо? Ще изучаваме Любовта, ще прилагаме Любовта навсякъде. Всичко в нейно име!
Досега беше животът, но Любовта е по-висша от живота, защото тя ражда живот, тя подава тези неща.
Убедил съм се в това. Виждал съм как Бог възкресява хора и животни и затова седя тук и ви говоря, иначе никой няма да ме пусне тук. Небето няма да ми даде да говоря. Как, ами Изворски седи някъде и говори. Няма да ми даде да говоря на един човек ако не казвам истината, на един, на една душа. Какво ще стане – ами аз ще я повредя тази душа.
Следователно, щом седим в Новото измерение сме длъжни да живеем в Четвъртото измерение и да го носим навсякъде.
Иисус след Възкресението слезе и премина през Ада, влезна вътре… Като влезна вътре и всичко направи Рай. Дяволите му подадоха темане и викат: “Господи, какво трябва да правим, Теб да слушаме”, а Той казва: “Момчета, освобождавате тези, тези, тези“ Няма Ад.
Адът си го носим и Рая си го носим. Това е истината. Вие мислите, че има географско място на Ада и на Рая. Географското място на Ада, на Рая и на Чистилището може ли някой да ми каже как му е името? Душа. Душата на човека, това е географското им място. Ад, Чистилище, Рай – всеки един има тези три основни неща, три основни географски области и те са у него, в неговото сърце, в неговия ум и в неговото съзнание и отношението му.
Нашето отношение към нещата прави нещата.
Тяхното отношение зависи от тяхното съзнание. Старото съзнание, което е било досега се опитва да оцелее, то се опитва да остане на тази планета, но не може.
Ако не се промени Старото съзнание и да сложи на върха на пирамидата Любовта – приключва курса. Независимо какви финансови средства има, какви възможности и ред други работи, независимо каквото и да правят друго.
Свети Апостол Павел казва: “Мога да раздам цялото си богатство на сиромасите и да предам тялото си на изгаряне, но Любов ако нямам, нямам нищо”.
Какви знания имаме, какво правим – не е важно, колко сме мъдри, колко сме и истинни, колко сме справедливи, макар че е хубаво тези принципи да ги спазваме – няма значение.
ТРЯБВА ДА ИМАМЕ ЛЮБОВ, ЗАЩОТО ЛЮБОВТА Е НАД ВСИЧКО.
Не съм първият духовен наставник, просветител, адепт, пророк и така нататък, който говори за това, но това време абсолютно дойде.
Искам да ви кажа тази дребна и простичка тайна, която е шифър. Тя е много простичка – преди да започнете каквато и да е работа, каквото и мислене, каквото ще да е, дори престъпление да направите – говоря символично, – включете Господ.
Кажете: “Господи, аз отивам да пребия комшията”, – ама Му казваш на Господа какво искаш да правиш, казваш Му, че искаш да пребиеш комшията, – а Той знае какво да прави.
Или: “Господи, аз искам да отида да направя едно много голямо благотворително дело”. Хубаво е, прекрасно е. Достатъчно е само това да кажем на Господа. Той е у нас и ние сме у Него – една и съща същност, няма къде да избягаме, но поне трябва да бъдем честни и справедливи.
Това показва нашата Любов към Всевишния Всемогъщия Всеславен и Велик наш Баща и подател на живот.
Щом това показва, значи няма начин Той да не ни вземе на отчет да ни пази, да ни защитава и да ни води правилно.
Другото нещо – винаги го слагаме на върха на пирамидата. Не да сложа аз вуйчо си, да отида – абе вуйчо, ти знаеш ли кво, не си обичам комшията, да отида ли да го ошамаря. Питам значи вуйчо си, щото вуйчо ми е по-умен от мен и той вика – как бе, ей Георги, недей бе, недей да пипаш човека, той толкова му е акъла. Нали, разкандърдисва ме и аз се отказвам. И Небето ми пише веднага един плюс. Но, ако продължавам да си викам – бе вуйчо ми не е прав, говори така, защото не знае ситуацията каква е.
Колкото повече думи на искрена благодарност днес кажем към Небето, толкова повече ще видим разликата още след 24 часа.
Да ви кажа за себе си. За да ми върви, то така или иначе ми върви, аз съм взет на отчет, обаче поне 24 пъти в денонощието кажа „Благодаря на Господа!“
Още сутринта: “Добро утро Тате”, Той вика “Добро утро синко”, “Благодаря тате за всичко, любов, благодарност, хвала, признателност и Слава Тебе!“
Мислите, че ми е друга молитвата – точно тази, която току що казах, чухте я всички. Точно тази е. И аз съм чист за целия ден.
Благодарих ли на Господа – благодарих. Обадих ли Му се най-напред – обадих Му се.
А-а, ето чалъма, ето разковничето.
Той ще ме предпази. Ако иска пък нещо да ми направи – отивам, гледам едната ми гума спукана, значи Той нарочно е направил да отида до вулканизатора, да се размотавам и аз тръгвам някъде, обаче тръгвам след час и половина-два – това е пак за мое добро, да не излизам аз на магистралата да карам преди час и половина, защото може нещо да стане още по-зле.
Значи – приемаш.
Всички духовни наставници казват, че когато приемеш малкото зло и малкия негатив, големият не идва.
Когато те заболи пръст и кажеш “Благодаря Господи, този пръст нещо не ми е добре, обаче ще го изкарам“ – тогава няма да ти се повреди ръката или крака. Няма, това е закон. Приемаш малкото благо с благодарност и тогава ти се дават много повече блага, идват големите блага, но да го приемеш с благодарност.
Писал съм в не една беседа моя – за филията хляб.
Даваш на клошара, двама идват – даваш им по една филия. Единият вика – ей, благодаря ти, ще си хапна нещо да залъжа глада. Другият вика – абе как може, ти не си знаеш парите, заможен си, богат си, а ми даваш само една филия хляб. Започва да мрънка и да негодува.
Разберете, онзи, който негодува три вечери няма да хапне нищо или поне 24 часа няма ядене. Другият, който се е съгласил само с тази филия ще го поканят на царска трапеза, с ядене, пиене на корем, но ще му напълнят и една торба с продукти, защото знае да благодари.
И така, не ви казвам по 24 пъти на денонощието да благодарите, но ако се сетите да благодарите 100 пъти на ден, поне един ден. Благодарете за най-малкото. Спъваш се – благодаря Господи, чукваш се – благодаря Господи. По стълбите слизаш, качваш се, примерно черпят ме кафенце – аз усещам, че ми се пие кафе, ама още не съм пил и изведнъж кафето ми идва. Викам: „ей, благодаря Господи, точно навреме, благодаря”. Отпивам първата глътка, а то идеално кафе. Благодаря Господи, ти си направил кафето, ама точно супер, израстнали са кафеените храсти, зърна и така нататък, благодаря”. За едно кафе аз благодаря пет пъти.
Ще видите как ще ви се промени животът. Не го казвам за пръв път.
Има хора, които идват и казват: Георги, започнахме да живеем по тази инструкция. Те имат волята и усилието да го направят. Точно както ти каза, така стана, – вика, – ама така стана, защото като се устреми ти го направи с разум, с воля, от сърце и искрено, а когато правиш това искрено, тези работи се получават. Не да ги правиш през пръсти. Нищо не се прави през пръсти.“
Мина времето за отбиване на номера, както казват. Не, вече трябва всяко едно нещо да бъде изпипано от нас, защото ние сме тези светли духове, които сме слезли тук да помагаме за Прехода.
Аз не мога да се сърдя на един човек тук или отвънка на сергията, който продава зеленчуци и плодове, ако той върши някакво дребно мошеничество. Напротив, прощаваш му. Това не значи разбира се да не забележиш.
Онзи ден, виждам един човек натоварен, но бърза. Качва ми точно 19 лева на сметката отгоре. Взимам половината стока, той ми пише цялата. Взимам 5 килограма, той пише 10 килограма. Виждам го, че пише, ама ако му направя забележка веднага… Викам нещо тука съм сбъркал и Господ иска по този начин да ми ги вземе. Не му казах, нищо не му казах. Излъга ме. Този моят приятел, седи зад мен, с неговата кола сме:
– Абе, – вика – тази стока много скъпа бе? – викам – Ами, казах му 5 килограма, а той писа 10, изчисли ги под формата на пари за 10 килограма. А той: – Не, връщаме се! Вече сме тръгнали, ние сме минали половината град, това е Пловдив. Викам: – Спокойно, не мисли, че не съм забелязал, но тези 19.20 лева значи е трябвало да ми бъдат взети по някакъв начин.
19 е прекрасно число, аз гледам хубавата страна – 9 плюс 1 е равно на 10. Това е числото на Бога. А тези 20 – 2 е женският принцип, значи аз съм бил строг с някого, направил съм на някого нещо. И какво? Всевишният, – Слава Тебе Тате, – ми прави финансова забележка. Пак добре, че като се качих в твоята кола не си ударих главата или вратата не ми затисна пръстта.
Той ме гледа и вика: – Ама ти, сериозно ли? –викам, – Сериозно бе, аз ти говоря тези работи и съм доволен.
Пари давай, нерви не давай – това е девизът на дядо ми и баща ми.
Най-важно е да се успокоиш.
Този, моят приятел – доктора, вчера на 100 метра оттук сложиха скоба на колата, ама защо – трябва човек да гледа, да отчете и своето. Тука ли е той? Така ли беше?
Докторът:
Така.
Георги:
Ама признай си защо. Платили сме, уж всичко е точно. Отиваме пет минути преди да изтече времето. Вече вървим натам и гледаме – има скоба. На паркинга сме, всичко е нормално, не е изтекло времето, а сложили скоба.
Отиваме. Викнахме ги. Дойдоха двама яки юначаги. Ама, – викат, – нищо не можем да направим, ние сме писали грешно. А то само една цифра – значи отпред и отзад буквите са верни, но вместо „8“, чукваме „9“. Само една цифра…
“Вие сте платили на 95, а то е 85, нередовни сте”.
Не знаех, че толкова е увеличена таксата, защото едно време, пак някъде бяха ни закопчали със Силвина колата, бързо си я освободихме. Тогава беше просто просрочено времето, което е нормално.
Става въпрос, че човек трябва да плати и да забрави с най-добри чувства. Точно така направи доктора.
Хората от другата страна може да ти направят някаква услуга, което е по техните сили и възможности, когато видят, че си мек. Единият от тези вика: „Де да бяха такива всички. Вие сте изключение, Другите веднага започват караници, а вие – ами добре, щом така трябва, ето”.
Това е вече Новото съзнание и интелигентност.
Тази Любов трябва да съществува. В крайна сметка всеки да признае и прилага Любовта навсякъде. Но трябва и да си помисли, че все пак има нещо, което е разклатило нещата. Най-напред Бог ни прави най-напред до три пъти другарска забележка, още три пъти приятелска забележка и чак след шестия път започва вече финансова забележка. И вече след 9-ия път започва да бие по физическото тяло, където боли.
Девети, десети, единадесети път, но дванадесети вече те бие в душата. И там ако издържиш, тогава те удря в десетката 13-ти път. Тринадесетия път нагоре, просто няма начин да не се съгласиш да вършиш винаги и навсякъде Божията воля.
В стъклената пещера съм си написал на един ред:
„Господи, Твоята воля Господи, а не моята“.
Черно на бяло го пиша със златен бронз и всяка сутрин ставам и то е така, че където и да се завъртиш, пред очите ти “Твоята воля“.
Написах го още щом направих бунгалото и си седи този надпис да се знае, че нашата воля е Божията воля. И когато изпълняваш Божията воля точно, ами по-хубаво и по-добро от това няма.
А ние искаме да приложим някъде нашата воля и Бог в крайна сметка ни оставя, но заради това плащаме винаги кеш – с изпитания, страдания и с пищене и скърцане на зъби във външната тъмница, както пише в Евангелието. Повечето го знаят по-добре от мен.
Пак казвам – ние живеем в Новото измерение, Новата земя и Новото небе. Казвам ви пак и двете малки тайни, от които по-големи няма от тях.
Господ – винаги върха. Започваш с Него деня, завършваш с Него деня.
И Любов и благодарност, слава, признателност.
Чета аз онзи ден взимам една книжка от Всемировия Учител и обръщам така, играя си и прочитам. Той казва: “И досега на мен ми е чудно защо земните жители нямат тази признателност към Небето, която наистина трябва да я имат, особено българите.”
Значи, цялото земно кълбо, особенно българите мислят, че това са абсолютно прекрасни дадености, които им се полагат и нищо няма да дадат за тях и трябва да си живеят като царчета. Да, ама не. Всички тези блага, които се изсипват върху нас, дори и с отрицателен знак пак е благо. Значи, когато кажа, вие ще ме разберете, ама аз ако кажа тук в градския салон пред 500 или 1000 човека или в някоя от залите на НДК, че и страданието е благо и всяка една болест също е благо. Това е благо – първо за човешката душа, а след това за човешкото тяло или за едно от енергиините тела, може би за всички.
Значи, тези блага, които се изсипват ние трябва да плащаме по някакъв начин, най-простия начин. Току-що ви го казах с най-големи окултно-езотерични финансови средства, духовни. Това е да споменаваш Бога. Без него нищо да не правиш. Номер едно.
И второто – бла-го-дар-ност, признателност и отдаване на слава:
“Слава Тебе Господи, хвала Тебе!”
То излиза без да искам, то ми е станало абсолютен навик. Но ето, този навик е добър.
На Седемте рилски езера сме и там виждам една скала.
Учителят защо ги е водил там? Защото горе на Седемте рилски езера, вътре има кварц много, има слюда, има много метали, редки метали, само благородни метали. И те са много. Всеки един метал, всеки един минерал има влияние върху живото човешко тяло. Затова има минералотерапия и металотерапия…
Там има за отваряне на третото око и Учителя много добре е знаел като ги водел там. Той няма да изразходва толкова средства, толкова дъх. Малко ще им говори, но самата естествена среда ще започне да ги прави по-духовни. Затова ги е водил там.
Той е казвал винаги – по- духовни ни прави всеки един връх.
Заради това е и тази инициатива сега да съберем 21 хиляди метра, 21 хиляди метра трябва да изкача тук за една година време, да покоря толкова върхове – ако има 5 еверести, на бърза ръка ще стане. Ама нашите върхове са 1 500, 2000 метра, 3000, 5000, така че доста върхове. Но тези върхове с тази цел ги изкачваме, това е чисто и просто с по-малко усилия да станем по-духовни, защото все пак трябва да внимаваме за енергия. Небето ни държи сметка само за енергия.
Гледам колективът сега е тук и може да чуе мой пророчески сън, който сънувах горе-долу преди месец или месец и половина.
Стилиян:
Ами скоро
Георги:
Скоро беше, не беше много отдавна. Аз го разказах, но не беше записан. Скоро пак го разказвах само на едно момченце. Докато си изпием кафето с него, да ми прощават онези, които са го слушали веднъж. Може да има някои декоративни забежки, но в основата ще кажа онова, което съм запомнил. Остава само основния отпечатък, а дребните отпечатъци отпадат, за да не натоварват съзнанието.
Беше сън точно за Прехода. Защото то вече започва да се случва и тече на абсолютно реална и действителна основа.
Това беше съновидение, не точно сън. На мен ми се дават като съновидение и аз усещам измерението – и това и другото, там съм, но трябва да си свърша работата.
Влизам в едно село, хубаво село с широки дворове. Слънчево, ранна пролет, началото на март. Улиците асфалтирани, прави. Всички улици като лъчи водеха към мегдана, площада на селото. Къщите едноетажни, хубави, бели, с широки дворове и заградени – едни с мержи, едни с дървена ограда.
Аз вървя и гледам отдалече, че на самия площад са събрани много хора на групи, може би хиляда, две, три хиляди човека. Беше доста голям мегдан и хората се разхождат на групи по двама, по трима, по пет човека. Викам – ей, има панаир тука, събор някакъв, празненство.
Минавам по една странична улица и спирам. Не виждам сергии, люлки, няма за децата близалки. Чисто голо пространство на площада – беше грунд, земя, обаче хубав и равен. И аз както тръгвам, изведнъж хората се разделиха.
Гледам по средата точно, седи един кон с една каруца. Конят един ален, червен, хубав, прекрасен, висок, едър, много мощен, с чисто нова сгуря. „Сгуря“ е това коланите където се впрягат.
Каруцата – чисто нова направена. Вижда се, че дървото е ново, рендосано така, с тези железните колела, с шините отгоре на каруцата. Юздата беше прехвърлена от едната страна на каруцата и гледам, ей толкова големи към 70-80 сантиметра, пет отрязъка букови, буково дърво. То е светло. По кората се познава, гладко, около два и половина или три метра да бяха. Две на дъното на каруцата, още две отгоре и отгоре още едно, като пентаграм, вързани с едни широки хубави колани, каквито са коланите за лека кола, само че големи, червени, цветни. Вързано така, че дори и каруцата да се обърне, товара няма да падне. Конят стои там отпред.
Гледам, както е юздата на кончето около 40-50сантиметра, една каишка виси с една халка от месинг.
Заставам отпред и Небето ми казва: “Синко, тебе те чака, хвани го за повода и го поведи”. Питам: “Накъде?”, “Ами, – вика, – виж.” Поглеждам – една много широка улица като булевард, от мегдана излиза към края на селото. А краят на селото е близо на 100-200 метра и натам вече е поле.
Вика – тръгвай по пътя, посоката. Викам – добре.
Щом дава заповед, веднага изпълнявам. Хващам животното все едно ме чака и ме гледа. Викам – хайде мойто момче тръгвай след мен. Тръгваме. Тръгва и то, напъва се. Аз го водя ту с дясната ръка, то върви след мен на една крачка.
Викам – няма да се качвам отгоре на каруцата да го карам, за да не му тежа и аз нищо, че съм 50 кила.
Вървя и по едно време открих, че животното си ходи точно на една крачка след мен като куче. Може и да пусна повода.
Пуснах повода и вървя. А пътя вече черен, излиза от селото и нататък е полето с прегоряла гртрева като пролетната каквато е.
И започва едно леко нанагорнище. Леко се изкачва.
Точно да пътя върви една река. Виждам, че тази река идва от планината отгоре – около метър, метър и половина, плитка. Водата тече леко мътна, не е съвсем бистра и вътре плуват парчета лед. Това значи, че ледоходът отгоре идва и водата е студена. Ранна пролет, това е март може би.
Вървим с кончето и по едно време след около 500 метра се обръщам и гледам хората тръгват на групи или поединично.
След около километър спрях и ги огледах хубаво. Викам – чакай да поприближат малко, защото те останаха на няколкостотин метра. Те приближават и започвам да ги оглеждам.
Направи ми впечатление, че всички хора бяха облечени в светли дрехи, в светли цветове, меки, финни цветове. Повечето бяха слънчеви цветове – оранжево, кремаво, бяло и леко розово, леко синкаво, леко лилаво, нямаше ярки цветове, каквито обичат нашите мургави приятели. Ярки нямаше и нищо черно.
Освен това ми направи впечатление, че имаше хора с хубави дълги коси, имаше и по-малки дечица и по-големи, но нямаха много черни коси, а по-светли и тъмно руси. Всички бяха така – между 20 и 40-45-годишни. Нямаха очила, нямаха шапки и никакъв багаж. Вървят. Викам – тези много са подбрани. Това ми мина през ума.
Като наближиха на стотина метра зад мен викам – хайде мойто момче, тръгваме.
И пътят започна пак леко да се качва. Реката взе да остава все по в ниското и по в ниското и когато остана на 20-30 метра надолу, пътят започна да става така на една страна заради наклона към реката.
Викам, каруцата и да се обърне товарът няма да изпадне, ама ще е трудно на кончето.
Още малко походихме така и изведнъж конят спря. И аз спрях, защото вече път натам няма. Има много голям наклон на брега, а нагоре има още 20-30 метра и там знам, че е поляната и е плато. Усещам го просто. Долу е реката.
И долу гледам, че в един вир се къпе по бански един добре сложен мъж – с дълга черна коса един такъв, с мустак, брада не знам дали имаше. Къпе се той между ледените парчета. А вече започнаха вирове, защото по-стръмно, има прагове около метър. Вирче – праг – вирче – праг. Реката стана по-стръмна и същата леко мътна вода.
Викам му: – Ей, мойто момче, не е ли малко хладничка водата за къпане по това време?
Той казва: – За мен е добра, идеална е, аз съм свикнал. Викам: – Абе мойто момче, няма ли да идваш сега с нас? – той вика – Ще си помисля, може да дойда, може и да не дойда, сега тук ми е много добре.
През това време гледам как каруцата започна да се плъзга странично и със задната част застана точно към реката. Кончето се изправи нагоре, много голяма стръмнина.
Аз обаче отпред седя, седим на едно място. Викам на кончето: – Мойто момче, трябва да се изкачим обезателно горе, друг път няма, оттук, връщане няма назад и напред, оттук по стръмнината сега как ще направиш, ти си як. И тръгваме.
След 10-15 метра кончето забива копита и върви, а аз вървя отпред. Нямам никакви усилия, само го водя. Накрая то спря, подви предните крака и легна със задните.
Каруцата не мърда назад милиметър. Виждам, че вече не може, трябва помощ.
А само десетина крачки, десетина метра има догоре. Викам: – Стой тука.
Изкачих се догоре и гледам едно поле. В дъното – планини наоколо и гора. Поглеждам и виждам долу – няма 10 метра, обаче не може. Викам си – без помощ тази няма да стане.
И казвам „Господи!“ – само го споменавам, щото виждам зор. Мрънкам.
И точно в този момент изведнъж около мен се явиха 15-20 юначаги с бели дрехи. А всичките толкова си приличат, че няма начин да ги различа – светлооки, дълги коси, тъмноруси, около 30-годишни всичките. Белите дрехи като игра за паневритмия – бели панталони, широки, бели обувки и бели ризи, без копчета, с широки яки. Друго нищо по тях. Широки бели ризи. Викам си – ей, тези дойдоха като от нищото.
Изведнъж, един се приближава и вика: “Учителю, ние сме тук, за да помогнем”.
По едно време гледам, идва един друг и носи дълги въжета. Вика: – Шефе, само казвай какво да правим, ние носим и въжетата! – викам, – Браво бе, как се сетихте бе мойте момчета, точно въжета ми трябват, – и викам – слушайте сега, едното въже от едната страна на каруцата, другото въже от другата страна на каруцата. Като се наредите вие до горе и кончето става, много е яко. Трябва да му се помогне. Вие сте яки мъжаги, ще изтеглим догоре каруцата. Те викат: – Да, ние затова сме тук.
И едно тънко въженце, колкото пръстта ми, а може и по-тънко, вързах го отпред за повода. Качих се горе и викам: – Като ви дам сигнал, теглим нагоре. Хайде!
Тръгвам и дърпам това въженце. Тези като напънаха яката, кончето се изправи и тръгна. Но преди това какво ми направи впечатление – оставих долу кончето и се качвам догоре. Те докато дойдат, като слизам надолу да му вържа пак повода, гледам кончето облечено точно, както Стилиян облича Люси, когато е студено. Слага елек или подобна някаква дреха. Така и кончето – с едно финно платно, светло, но не чисто бяло, крещящо, но бяло. Цялото опаковано, облечено. Само на копитата, главата и опашката нямаше нищо по тях.
Викам:
– Абе кой го облече, докато бях горе не видях никой…
То не му пречи, но облечено сякаш му е студено. И вече не се вижда, че е червено, нищо червено не се вижда. Опашката черна, гривата тук малко, шията се виждаше и долу копитата. Викам – много интересно, тази трансформация…
Както и да е.
Хайде хоп – кончето стана, заби копита и тръгна. Изтеглихме до горе каруцата и така десетина метра.
Вече сме на равното и аз викам: – Момчета, много ви благодаря, как дойдохте точно на време!
Дойде този първият и шепне. Вика: – Учителю, ние сме непрекъснато с Вас, ние сме и тук при Вас и с всичкия този народ, който идва.
Поглеждам тогава, онези идват по равното, идват пак на групи, вече приближават, защото на километри бяха останали. Викат: – Вече на нас ни е дадена възможността и ни е разрешено да се покажем.
Аз после разбрах, че това са аватарите, великите духове, които са слезли тук, – след това ще го разтълкувам – това са аватарите, които са слезли тук да помагат за Прехода.
Значи, идва време, когато се изкачват или малко накрая, но те трябва да помогнат на земния дух, на земните жители на човечеството малко да се дръпне. С тяхната сила да се изкачим до горе. До там човечеството може да отиде самичко.
И вика:
– Ето, вече всички могат да ни видят. Досега не можеше. Можеше само ти и някой други, които бяха посветени да контактуват с нас.
Викам:
– Да знам, че 100 са непрекъснато над главата ми и си контактувам с Архангела, който ги води и с тях, ама не съм ги видял на Земята, все като пръстен светещ на небето непрекъснато, където ходя те са отгоре.
Те и в момента са тук – на 300 метра височина, ако някой има астрално зрение може да излезе навън и моите думи ще се потвърдят като погледне точно на зенита над „Мон Парназ“ (заведението).
И така, аз казвам към Татко, викам – Тате, казвай накъде сега, хората вече дойдоха?
А поляната – едно огромно поле. И най-интересното, отдолу тръгваме с изсъхнала трева, тук тревата беше една педя – детелина цъфнала, ама все едно сме в средата или в края на май – всичко цъфнало, всичко ухае, билки, красота, синьо небе. Мисля си – ние докато дойдем дотук, долу в селото, защото то селото се виждаше, викам си – как тази поляна се раззелени толкова. Отсреща – гора.
И Тате вика:
– Точно по средата на гората има път. Ще минеш по него, по посока точно натам води. Води. Ти трябва да водиш, затова съм те изпратил на Земята!
И аз дългия повод го прибрах, навих го и го дадох на момчетата заедно с въжетата.
Пак хванах кончето, викам: “Мойто момче, тръгваме в тази посока”. И тръгнахме.
Някъде по средата на поляната, приближава гората, планините и излизам от това състояние.
Беше пророчески сън.
Питам Тате:
– Тате, мога ли да разтълкувам?
Това беше сутринта. И си говорим с Него, а Той вика:
– Тълкувай, обаче някои подробности няма да може да се сетиш, но Аз ще ти помогна.
Така и правя, когато трябва да разтълкувам някой много сложен сън, макар че мога примерно 80-90% от сънищата да ги тълкувам. Но има и сънища, които не мога да се сетя. Тогава Той ми помага. Само мъничко да ми подаде, една сламка, един коз – малко ми трябва да включа на вълна.
И аз започвам и казвам: селото и събраните в селото това са пробудените души, които са оставили големия град, който се вижда на хоризонта на няколко километра от селото. Виждат се блокове, град. Отгоре един смок, ама като гъста мъгла. И седи над града.
Всички тези хора са го напуснали. Градът е затлаченото Старо съзнание. Не града да го напуснеш – ти може да си седиш тук и да си в Четвъртото измерение в момента, тук всичко е в Четвъртото измерение. Значи казвам – това е символ. Градът е символ на остарялото съзнание, високи блокове, сиви такива. Обаче там не е доброто нещо, там са пороците. Селото – между Новото измерение и Старото и има една връзка. Това е село, там е чисто, в дворчетата подредено, всички къщи бяха едноетажни, нямаше богаташка къща двуетажна, едноетажни, широки дворове, слънчево, хубаво, голям мегдан.
Там са се събрали онези, които продължават напред.
Всички бяха бели и светлокоси, светлооки, млади, никакъв багаж и никакви помощни средства. Всички здрави и прави. И на групички така – значи, общуване по сърце, по приятелство, по любов.
Каруцата какво представлява? Конят е живото същество. Това е Земният Дух, или тъй нареченото Ново Небе. Каруцата е Новата земя, защото каруцата е материята, конят е Духът. Той е червен, в него е мощта и силата, но тази мощ и сила, знам защо след това го преоблякоха. Същият кон, но вече бял – знаете ли защо става бял – защото той е в Новото измерение, което е горе не може да мине с тази сила, тази мощ на Земен Дух, той трябва да стане Небесен Дух. Небесните духове са повечето бели, а и максимум розови, но яркочервени – не. Червеното е агресия, сила, мощ, не подбира средствата.
Сигурно ви става ясно. Затова е преоблечен.
За това също ми се помогна.
Това не съм се сетил сам, но се сетих, че Духът е конят.
Каруцата отзад и всичко е ново. Какво взимаме от старото – взимаме материал, който в Новото измерение може да го ползваме. Материалът може да го нацепим на дъски, може да го направим на барака, хижа, хижа, дом – да ни пази, или за огън – също става.
Значи, ние трябва да вземем само нещо, което ще го използваме в началото на Новото време, на Новата епоха, на Новата култура, на Новото измерение.
За това, също се сетих.
Обаче има тънкости. И Татко ме пита: “Синко, какво е дървото?” Викам: “Ами бук!” Казва: “Обърни го наобратно – куб“. Толкова беше да ме подсети.
Кубът е най-съвършеното нещо от материята.
Както сферата е духовна на Небето, кръгът е ангелската хармония, сферата е Божествената хармония. От всички фигури на Земята – тетраедър, октаедър и незнам си какъв друг -едър, кубът е чисто и просто куб. Квадратът е земният живот, материалните неща се бележат с квадрат. Той има четири остри ъгли, което показва, че е земен, но ние ще го сложим в кръг. Този квадрат не е точно квадрат, а е куб. Значи, от земните неща, от земната материя, ние качваме на каруцата материалното само ВИП-а.
Кубът е ВИП-а, ВИП на земната материя като символ. Значи най-доброто, което ще може да го използваме на първо време оттатък, после и това няма да ни трябва.
Ето какво казва Татко:
“Каруцата от какво дърво е направена?” Аз горе-долу познавам дървесината и викам: “Тате, от дъб е направена”, “Обърни обратно думата!”.
Тук пак ме подсети. „Дъб“ наобратно какво ще рече – бъд, бъдник, бъдеще, бъдни вечер. Е-е, ами каруцата е бъдеще! Чисто нови неща в материята. Тя е материя.
И ето – дух и материя. То на български, но и на повечето езици е така – отляво надясно се чете. На старите трако-български езици и така се чете и така се чете (и на обратно). Освен това ще ви кажа още нещо – може да четеш отгоре надолу думата, и отдолу нагоре – има разлика. Разделяш я наполовина – долната част на всички букви правят едно, горната част на всички букви правят друго.
Светнах ли ви нещо тук? Това не биваше да го казвам, защото това е тайна, Татко може да ми направи забележка, че текстът може да го четеш отляво надясно, отдясно на ляво, отгоре надолу и от долу нагоре – във всички посоки.
В крайна сметка, ще-неще – съм избран. Аз не исках. Не искам даже и там да водя. Питам Татко, Той казва: “Този кон теб те чака, хващаш и го повеждаш”.
Какво да правя, усилие нямам, но другите вървят с усилие.
Значи хората, които наистина са пробудени са всички тези, които нямат вече никакъв стар багаж, никакви пороци. Те вървят само с добродетелите, затова са младолики, здрави, хубави. Да не говоря за децата, че бяха ангели!
Като тръгнахме, около каруцата и зад мен бяха тези, дето ми помогнаха.
Ще ви кажа кои са те – от дясната страна бяха 144-те хиляди аватари. Това е символ. Дали са 7,8 или 10 човека дето теглят въжето – не ги броих, обаче от едната страна са тези 144 хиляди небесни аватари, които слизат тук да помагат на Прехода на цялото земно кълбо.
От другата страна са тези 144 хиляди земни аватари, които вече тук – заслужили от първенците на човечеството, които също помагат.
Това са 288 хиляди, които помагат за Прехода и са основата на Нещата.
Още нещо ще добавя, за което ме подсети Силвина.
Когато едно съзнание, една душа идва в материалните светове, винаги минава през 4-те природни стихии и 4-те състояния на душата, само че с всяка една инкарнация, според пътя на еволюцията, преминава в една степен по-висша. Това е нормално, но примерно, аз идвам и понеже само за този живот минах през толкова много състояния, че ме побъркаха. Понеже съм най-близо се посочих като пример.
Най-напред преминаваш през съзнанието на братята лемурийци. Лемурийците са имали такова нисше съзнание, че нямам думи. Атлантите също са с абсолютно нисше съзнание, казвам го отговорно. Вие не знам дали познавате атланти, ама аз познавам не един.
Лемурийското съзнание, за лемурите това е пръстта, минералното царство, най-нисшето, твърдите неща. Затова и духчетата на твърдата материя се наричат гноми.
Много ли е хубаво да си гном…
Значи – твърдата материя е стихия.
След това имаме водна материя, втечнена светлина. Това е втвърдена светлина.
След това имаме газообразната светлина – въздухът.
Накрая имаме огъня. Това са четирите основни стихии във Вселената.
За да преминем от газообразната, вече много от пробудените, то затова се пробужда съзнанието – преминава от въздух в огън. В никакъв случай обаче не може да минеш от въздух в огън, ако не си светия или от ангел нагоре. Защо? Ами огънят ще те изгори.
Има една междинна полустихия, която се казва етер.
Затова имаме етерно тяло между астралното и физическото тяло. То може да е само два милиметра, но го има. Астралното е по-голямо. Физическото тяло е по-голямо, етерното тяло е най-дребно, най-малко, обаче без него сме зле.
Значи, преминаваме през етерното пространство и отиваме в огъня. И понеже трябва да преминем през тези пространства, всички тези съзнания – лемурийското атлантско и накрая арийското, между тях винаги е имало полу-, лемуро-атлантска раса, след това атлантско-арийска раса, няколко, и сега – арийската раса, слънчевите деца, огнените деца, истинските синове на Светлината, светлинните деца – това е Шестата раса.
Значи, има преминаване от едно съзнание в друго.
Когато човек слиза на Земята, още от малък започва да преминава през тези състояния. Най-напред преминава през тази твърда материя и тогава го обучават, възпитават. Тогава има най-много пороци и най-много лоши навици.
След това влиза във водата, става по-мек – това е женският принцип, става по- фин.
После преминава в състоянието на въздуха – това е Христовото състояние. Твърдта е нашият Отец – номер едно. От твърдта започваме – твърдост! Без нея не става. Това е като кремък, елмаз, метал.
След това минаваме в мъжкия принцип, женският принцип и принципът, който е на Христос – мекият, финният, най-доброто от мъжкият и от женският принцип. Това е Тройката – Синът, Христовото съзнание. Вече ние сме като въздуха, който дишаме. Това е много важно – ставаме етър.
От етер преминаваме към огън.
Огънят е прекрасното нещо, но огънят се състои от всички останали съзнания.
Този човек, който беше – твърдото съзнание, лемурийско, той не може да се измъкне. Той остава на Земята или отпътува, разделя се физически с живота.
На следващото съзнание – атлантското е дадена възможност. Той се къпеше долу – да избере дали да тръгне по стръмнината. На него му е много трудно, защото оттам започваше стръмнината.
Докато до там той е вървял по пътя нагоре, пътят леко се издига и реката леко – леко му е, гол, нищо не носи, близо е до природата, може да се къпе и в ледения вир, но съзнанието му е нисшият разум.
Вика:
– Ще си помисля.
Това са хората на кантар, с които ние трябва да работим и трябва да ги убедим да вървят по-нагоре, да минат в ефира, във въздуха, в Новото, в Христовото съзнание. Те не са носители на Христовото съзнание. Дори да имат добродетели, това са много стари добродетели.
Ще кажа, че милосърдието и щедростта идват с арийската раса.
Бялата арийска раса е носител на милосърдието и щедростта, независимо какво е ставало през последните години.
Откакто се е населила слизат преди 36 хиляди години синовете на Светлината. За бялата раса. Преди 18 хиляди години се адаптират, започват някаква дейност, но преди 12500-13000 години, когато е последния Потоп, те тогава започват вече да се кръстосват със земните дами, за да произвеждат бялата арийска раса. Ариецът е роден, обаче чрез пороците може да слезе до лемуриец.
Всички тези пороци, за които говорим – егоизъм, завист, ревност, насилие, гняв, мързел, хазарт, наркомания, пиянството, месоядството и ред други работи, както и ще да ги наречете, те смъкват вибрацията и те държат долу.
Какво ме радва сега – много хора стигат по собствен път да се откажат от много пороци и аз ги виждам как дърпат нагоре. Те са спасени души. Това е спасената душа, няма друго. Но ние насила никой не трябва да го караме – ще му говорим, личен пример ще му даваме, устно и писмено слово, ако иска идва с нас, водим го, но не прилагаме насилие никъде и на никого.
Насилието тотално свърши след 2012 година, особенно за посветените. Да, може да си малко по-твърд, но в никакъв случай насилие.
Това беше днес. От нищо стана цяла беседа, цяла лекция.
Мислех да говоря 20-тина минути и да започваме купона, защото това е един прекрасен празник. Бъдни вечер за мен е великолепна вечер, защото на следващия ден започва пролетта – Светлината започва да се увеличава, денят се увеличава и е чудесно. Затова толкова много се радвам, когато наближава този празник.
Silvina:
Дали всички си изтеглиха билетчета от томболата… Цитатите в тях са мисли извадени от новата книга на Георги, която предстои да бъде издадена. Ако някой иска да прояви благотворителност, тук има една кутия. Средствата ще бъдат за издаването на книгата, а за подаръците и наградите ще има изненади. Нека всички да си изтеглят билетче, а след това ще разместим столчетата, така че да се освободи повече пространство, за да може да танцуваме, да похапнем. Общо взето това е за днес. Нека едно детенце да дойде, за да ми помогне да теглим късметчета.
