„… Ако има нещо, пред което да се прекланям, пред което да благоговея и за което да съм се замислям, това са двете Велики Тайни – Детството и Любовта. Тия две Опияняващи Неща, тия две Безсмъртни Души, дадени ни от Великия Творец.
Когато ми стане тъжно, излизам навън и се заглеждам в децата. Те са край нас, а далече от нас, уж в Големия Свят, а сякаш извън него, всеотдайни и вглъбени, виждащи и чуващи само мечтата си, само себе си, само копнежа си, само онова, което са и което искат да бъдат…“
Затова Спасителя Исус казва: „Ако не станете като децата, не можете да влезете в Царството Божие!“
Георги:
Здравейте, приятели, познати и непознати!
Но аз мисля, че непознати няма, защото всички хора в цялата Вселена, тези разумни същества са свързани помежду си.
А най-добрата връзка е ДА БЪДЕМ ПРИЯТЕЛИ ПО ДУХ И ДУША, УМ И РАЗУМ, СЪРЦЕ И ВОЛЯ!
Това са така да се каже шест Велики Божествени Субстанции, които са основата на Светлината, на Любовта и на Живота. И как човек усеща, че е в тях всичките?
Те разбира се у един човек Духа е повече, у друг Душата е повече, в трети Сърдечността е повече, т.е. сърцето, в четвъртия е Ума, в пети Разума и в някои тялото – Ум и Разум, Сърце и Воля, Дух и Душа.
И когато човек обаче премине една граница и стане достатъчно духовен във всичките и ги премине тези 50% в Духа, вече разбира нещата от Живия Живот, вече е Пробуден, Просветлен, Посветен може да се каже и Просветен човек, тогава вече Живота става лек, приятен, защото знае, ако страда защо страда. Важното е не да не страдаш, а като знаеш защо страдаш, минава страданието много по-леко и ти се стараеш да си коригираш предишния невеж живот. И следователно, онова което трябва да се плати всеки на нейно Величество кака Карма, както казвам се плаща много по-бързо и по-леко. Но затова наистина човек трябва да носи ДЕТИНСКОТО у себе си, за да може Духа да му се развива нормално, Душата да се развива, Ума, Разума, Сърцето и дори телесния физическия живот на Земята.
Сега трябва просто да представя своята книга, която е последната, това е „Тополата на детството“. Ето я черно на бяло.
„Тополата на детството“ хубава книга, нагласена, направена професионално във всяко едно отношение.
Но има много лъскави неща, много цветни, много шаринии, много красиви, които съдържанието е малко така да се каже според мене недостатъчно или пък, може и да е достатъчно съдържанието по обем, но по вътрешен изказ, по мощност, по Дух който е, по сила, нали емоционално-чувствена и по ред други неща да няма пълнота. А това трябва да се гледа в едно художествено произведение. Дали е картина, както е тук корицата, дали е музикално произведение, дали е стихотворение, дали е проза, независимо дали е филм, дали е театър, каквото и ще да е щом е в сферата на изкуството то има две страни, както всичко във Вселената има две страни. Но
ИЗКУСТВОТО е, за да помага на Духовността и заради това е създадено изкуството, за да може по-лесно да разбираме нещата от Живия Живот.
Ще ви кажа, че в тази книжка съществува и мога да кажа отговорно, не че е моя, ако е на друг по-мога да го хваля и по-може да се каже, но аз обикновено избягвам да казвам неистини. Гледам да се придържам най-близо до истината.
Ще започна от това, че РОЛЯТА НА ИЗКУСТВОТО Е И НА ВСЯКА ЕДНА НЕЗАВИСИМО КАКВА КУЛТУРАи страна, или културна опция, ако осъвременим малко израза, е ДА ВОДИ ЧОВЕКА ПО ПРАВИЛНИЯ ПЪТ НА ЖИВОТА.
Наистина, защото има тъй нареченото упадъчно изкуство.
УПАДЪЧНОТО ИЗКУСТВО НИ ВОДИ В НЕПРАВИЛНАТА ПОСОКА!
А ВЕЧНОТО, ХУБАВОТО, ИСТИНСКОТО ИЗКУСТВО, КУЛТУРАТА, МУЗИКАТА, ТЕАТЪРА, каквото и ще да кажем от всички изкуства НИ ПРИБЛИЖАВАТ КЪМ ДУХОВНОТО И НИ ГО ОБЯСНЯВАТ!
Искам още да кажа, че нещата не са толкова сложни колкото изглеждат, но има две страни, както всяко едно нещо, особено в материалния свят.
Всички видими неща са в невидимите и освен това всички невидими неща са във видимите!
Толкова е проста тази сентенция, тази дефиниция, ама човек трябва да я знае, да я познава и да се опитва да я разбере и да се опитва да узнае нейните тайни. Защото това е
хубавото на Живота на Земята, че има тайни.
Ако нямаше тайни, все едно една гозба да няма сол или да няма някакви подправки.
Тайната си е чудесно нещо, защото човек се опитва да я разгадае и това разгадаване вече го прави творец, прави го нещо деловито, нещо да върви напред, нещо да движи. Ето това е или да се стреми към съвършенство.
Ако започна най-напред от тази книжка, в която има наистина неща, като се започне не само от детски лудории и пакости, но те са свързани с този невидим свят на ВЕЛИКИТЕ ДОБРОДЕТЕЛИ. И наистина тези добродетели могат да се видят тука, когато човек внимателно я прочете.
А ДОБРОДЕТЕЛИТЕ започват от ВЕЛИКОДУШИЕТО /е добродетел/. БЛАГОРОДСТВОТО е добродетел, самата ДОБРОТА е добродетел. СКРОМНОСТТА е добродетел, но не и прекалената скромност когато човек има талант, той трябва да го изявява, затова Бог му го е дал.
А не, питам едно момиченце:
– Ти защо не пееш, като имаш такъв хубав глас и знам колко народни песни знаеш?
– Ама вие тук сте много /нали, бяхме 10-15 човека/ и мен ме е срам.
– Ами точно пред тази аудитория трябва да изпееш нещо. Иначе като сме двама, трима ти ми пееш наистина на ухото. Ама по-добре – викам – трябва да изявяваш този талант, за да се развива. Не го пази за себе си!
БОГ ДАВА ДАРБИТЕ, СПОСОБНОСТИТЕ И ТАЛАНТИТЕ, ЗА ДА ГИ РАЗДАВАМЕ!
Просто да не сме скъперници.
Даже и човек, ако умее хубаво да БЛАГОСЛАВЯ, значи да пожелава на някого само прекрасни неща, това също е талант!
Това също е една велика способност и една дарба, която те прави по-човечен от другите, защото ти благославяш хората, а не ги проклинаш, не ги ругаеш, не ги унижаваш, не ги огорчаваш, да не говоря вече за по-тежките неща, като съдене и т.н.
Ще премина направо към същността.
Най-напред защо ТОПОЛАТА и НА ДЕТСТВОТО?
Ще кажа защо е тополата, защото тополата физически я имаше в нашия двор и аз се катерех по нея и си играех още от малък, а защото
самата ДУМА ТОПОЛА носи в себе си едни Духовни и Божествени качества.
И като слово, а дори и ако го вземем като дърво, което е материална същност, както е сега тука покрай мене има две брези и аз съм под тях.
Тополата е пак старо-тракийска да не кажа пак трако-българска дума и се състои, досега са останали корените.
„Топ“ е нещо, което може да кажем топсекрет, може да се каже топмодел, нещо много хубаво и много голям връх, нещо което е по-особено от другите.
„Ол“, „ола“, за това се казва „абохай ола чано ел атабха“. „Ола чано“ е онзи който бие камбаната. „Ола“ и досега съм го чул, и като дете обичах много да ходя на цирк и там викаха и на животните или се подвикваха гимнастиците един на друг „оле“.
„Оле“ – хайде или скачай или на животното го подкарват: „Оле, оле, оле.“
„Ол“ – това показва действие и то активно, активация на нещата.
И затова, какво прави тополата?
ТОПОЛАТА НИ ВОДИ КЪМ ВРЪХ И ТОЗИ ВРЪХ Е БОЖЕСТВЕНИЯ.
СВЕТЛИНАТА, ЛЮБОВТА, ЖИВОТА – ТОП-ОЛА.
Тя прави един делови, тя не е кой знае какъв дървесен вид, да е много издръжлива, много дълга. Тя е може да се каже от тези леките дървета.
Аз съм се занимавал и с дървета. Сякъл съм много дървета и най-различни. И наистина докато букът и дъбът са стабилни дървета много и имат, излъчват при горене хубава топлина и светлина огрява, тополата е леко дърво бързо изгаря. Но точно тази лекост я прави подвижна и пъргава в астрала. Затова е топ. Тя бързо расте, освен това расте много правилно нагоре в една форма и дава тази деловитост и тази веселост. Дава едно настроение на всички дървета около себе си. Това е едно изключително качество или тя си остава, може да се каже, че е символ на детството.
И в това заглавие „Тополата на детството“ аз два пъти съм употребил Детство или ДЕТСТВОТО на ДЕТСТВОТО. Вижте колко е просто, но е запомнящо се. Така няма да обяснявам другите слова тука които са, защото в крайна сметка
това ми е и космическата, и небесната, и земната специалност и професия ДА СЕ ЗАНИМАВАМ СЪС СЛОВО.
Еми сега Божа работа и ред други работи съм правил, нали и хамалин съм бил и общ работник, обаче, словото на който е дадено.
Водещ:
Книгата е автобиографична и е сбор от разкази, така ли е?
Георги:
Да, точно така е и има двадесет и няколко разказа. Те са кратки, но много ярки и много силни според мене. Но човек като ги прочете вече може да ги прецени и автобиографична, да.
Всичко е извадено случки от моя живот.
То има стотици хиляди, но аз смятам, че съм извадил така да се види в няколко направления, в няколко слоя, на няколко етажа, нали съм дал случките. И те съм ги дал от така да се каже, от гледна точка на младото същество на детето, а и от гледна точка на възрастен. Значи всичко е преплетено вътре и затова
тази книга е Морално-етичен Кодекс. Вътре е пълна с Морал, с Етичност, с Нравственост.
Това е истината. И тогава се вижда какво е било отношението при моето детство между възрастните и децата. Разбира се имало е значи и много така да се каже, аз не обичам тази дума, но трябва да я употребя, защото това е сметта, негатива на човечеството. Този негатив мога,
най-силния негатив е миазмата,
нали което е най-неприятното нещо, което човечеството произвежда, така от тъмната страна, от лошите части. От светлата са добродетелите. Това са пороци, нали и се виждат при много хора, тука се вижда. Разликата е наистина фрапираща.
Но се вижда и отношението на тогавашното поколение възрастни, които тогава имаше.
Сега гледам в последните времена егоизма някак израсна.
Той набра скорост, той порасна, така да се каже възмъжа и започва и се разпространи много. Тогава нямаше такъв егоизъм. Тогава просто хората бяха много близки един към друг, познати или непознати, няма никакво значение. Не че нямаше друг.
Тука имам един разказ, който се казва „Омраза“. Аз не обичам тези силни думи, нали. По-добре да казвам Любов, но съм написал точно вътре фрапиращата разлика между възрастни хора. Какви хора има, които са обърнати към живота и към доброто и хора, които просто са родени да правят лошотии, така да се каже.
Самият човек не мога да го кажа, че е лош, защото ще обидя ВСЕВИШНИЯ.
ДУШАТА ВИНАГИ Е ЧИСТА НА ЧОВЕКА, но той я замърсява със своите дела и най-вече със своя ЕГОИЗЪМ, своето Его!
Така, че книгата наистина е автобиографична и всички случки са истински, са взети директно от живота и са предадени по един такъв жив начин, който е … Сега, ако нещо се прави винаги някак минава като, че ли през някаква техника. Аз така го усещам.
А ЖИВИЯТ ЖИВОТ е сред природата
като отидеш, сега може да си изкараш ромон на поток. Избираш на лаптопа, или на таблета, или на компютъра, да шумолене на гора, но не е ИСТИНА.
Значи може да си включиш климатика както искаш да го настроиш, но разликата между твоя климатик в стаята и природния климатик, където Ботев е видял в Стара планина и е написал:
„Настане вечер, месец изгрее. Звезди обсипят свода небесен. Гора зашуми, вятър повее. Балканът пее хайдушка песен.“
Ами там само да посрещаш залеза на една планинска поляна и усетиш този лек порив на ветреца, който идва от гората и как слиза вечерта и как звездите наистина обсипват свода небесен и как започват да блещукат тук-таме. Това е една незабравима картина. Това е живия живот.
Тука е живия живот /показва книгата/. Всичко, което го описвам е истина, защото ние сме го живели. Когато трябваше отивахме до реката да се къпем в най-обикновените вирове по реката. Ма там нямаше басейни, нямаше такава температура, каквото я направеше слънцето, каквото я направи вятъра, въздуха, всичко. Отиваш къпеш се.
Аз съм се научил да плувам на едно вирче, което беше три, четири метра дълго и два метра широко и не беше, беше един метър. Започнах да се държа над водата и се научих там да плувам с другите хлапета.
Къпехме се разбира се голи, мажехме се с диня, нали, играехме на индианци и така нататък. Но пак казвам, тука е Живия Живот.
Онзи ден говорих с един, приятел ми е. И той казва имам десет годишен син и му викам: „Синко, бе остави този джиесем, остави таблета, остави компютъра, остави лаптопа.“ Той има всички тези неща. Обаче като се залепи… Върви, излез, потичай, карай колелото. Ела ще те заведа на конна езда малко, да видиш връзка с природата, с животното, да се качиш, да усетиш нещо друго. Имаш колело, като пораснеш ще имаш мотоциклет, ще имаш кола, ще летиш.
Тук съм описал един случай, когато имаше една свинеферма недалече от нас, когато един приятел на който баща му се занимаваше с животни, гледаше, как язди една свиня. Голяма 200, 300 килограма, той се беше качил и свинята го носеше по течението на реката. Тя реката плитка. Значи яздеше животното. Аз съм го описал тука. Но свинята тя…, прасето се дръпна рязко и той се изтърси във водата. То не е кон да го подкарва. То си има собствен път. И бягаше просто надолу по, нямаше как да излезе по бреговете докато намери по-ниско място да се измъкне. Не беше дива, питомна беше избягала там от свинефермата. После я прибраха.
Но ето това са такива случки, които бяха толкова интересни и толкова смешни, нали, че човек трябва да ги преживее и да ги види.
ЧОВЕК МОЖЕ ДА БЪДЕ ИСТИНСКИ ЩАТЛИВ САМО ПРЕЗ ДЕТСТВОТО.
СЕТНЕ, С ВСЕКИ ИЗМИНАТ ДЕН, ТОЙ СТАВА ВСЕ ПО-ТЪЖЕН.
Да ви кажа ли защо? Защото,
ДЕТЕТО ИМА ДИРЕКТНА ВРЪЗКА С ВСЕЛЕНАТА, С ВСЕВИШНИЯ,
А ЧОВЕК СЕ ОТДАЛЕЧАВА С ВСЕКИ ИЗМИНАТ ДЕН, защото земните грижи, земните тревоги, земните въжета, земните котви, ЗЕМНИТЕ НЕЩА го завързват и го отдалечават. Става вече вързан балон и няма онази СВОБОДА нито на Душата, нито на Духа, както детето.
Ето сега тука съм написал, значи:
„Тази непретенциозна книжка съдържа двайсетина разказа – четиво напълно подходящо за растящи и пораснали вече момчета и момичета…“
Абсолютно всеки ще намери нещо за себе си.
Няма начин да не намери. Просто няма начин. А мислим, че е детска книжка. Не, напротив! Тя не е детска книжка. Тя е само ДЕТСТВОТО, ония приватор, ония катализатор, който ни подтиква да започнем да мислим малко по-различно за този свят.
Не толкова само за проблемите си.
Ама ако се сещаме често за детството, наистина ние започваме да гледаме по-леко на живота, а и щом започваме да гледаме така, той наистина става по-лек.
Две мнения няма. Защото иначе човек се тръшка за неща.
ДЕТЕТО ЖИВЕЕ ДНЕСКА!
Като има играчка, то се радва. Има време за радост. Нещо като го нахокаш, нали обидиш го. Едно време си беше нормално да го удариш. И аз така мислих, че е нормално да ме шамаросват, нали. Но сега не бива да се прави, защото децата са пораснали в съзнание повечето. Има, нали деца с малко по-така да се каже по-елементарничко, по-старо съзнание, нищо че е дете.
Защото и сега се раждат от различни раси.
В крайна сметка не можем да си изкривим душата за това. Всички не могат да са от шеста раса. Това е истината. Раждат се и втора, трета, четвърта и пета такива души наистина, но в крайна сметка и те са с по-извисено съзнание. И заради това, тъй като всичко, включително и животните са станали по-умни, по-мъдри така да се каже и по-разбират човека като му кажеш от половин дума, а не както едно време да го удря с камшика.
Скоро пак един приятел, който е треньор по конен спорт в една друга страна, в една от най-големите конни бази там на един от най-големите богати хора на тази страна и той му е просто треньор там и се занимава. И вика:
– Казвам им: „Отнасяйте се мило. Това е най-интелигентното животно в света- КОНЯ.“ Защото – вика – Георги от теб съм чул, че той не е минал земната еволюция.
Казвам:
– Да, той е спуснат директно като кон, да помага, защото е много по-интелигентен и по-умен от вола.
Дотогава вола е служел за впрегатно животно. Вола не може да го яздиш, ама коня служи и за езда и да го впрегнеш и да тегли и да работи. И той казва:
– Не го бийте с камшик! Не използвайте камшика.
Коня не е като магарето. Аз знам, защото и аз съм работил в конна база и познавам конете, а познавам и магаре съм яздил.
Магарето е отмъстително и ако случайно те хвърли, ще гледа и да те ритне или да те настъпи.
Коня ще те прескочи. Няма да те пипне и гледа да те пази.
Имам един случай, който не съм го описал тука, но…
Дядо ми на село имаше една възрастна, кобила беше и нейната дъщеря беше вече така млада кобилка. Казваше се Елена и ѝ викаха Ленчето. Обаче беше много непослушна и много дива и се подчиняваше само на дядо ми. Дядо ми като я извика: „Ленче, ела.“ И идва при него и го слуша, на никой друг – дива. Никой не дава да я хване, да ѝ качи седло или пък да я вкара, да я впрегне, не. В никакъв случай не дава. Хапе, рита, бяга.
И сега аз веднъж ходя по двора, така и както е обора, само чувам тропане от другата страна, ама аз си седя. И тя изкача, аз съм точно на завоя. Виждам я в последния момент. Значи само видях отгоре копитата над главата ми. Аз бях на четири, пет години. Тя ме прескочи и после продължи с бяг и без да е обучен кон, прескочи оградата или портата, където е метър и половина. Тя скована от дъски такава, стара порта. Прескочи я, метър и половина най-малко имаше. И прескочи и чух как надолу копитата към реката. И след половин час си дойде на портата и започна да цвили. Вика дядо ми да ѝ отвори. Не иска да скочи обратно, нали, а цвили да ѝ отворят. И той ѝ отвори. Такова интелигентно същество беше наистина. А дядо ми като ме качи отгоре върху нея, другата, аз я яздих майка ѝ, тя беше кротка, ама като ме качи и ѝ каже да мирува и тя мирува. Иначе не иска, не търпи никой отгоре, освен дядо ми.
Такива спомени имам, ама не съм описал такъв случай тука.
Ще ви кажа, че тези случки са абсолютно истински и затова съм сложил заглавието така: „ТОПОЛАТА НА ДЕТСТВОТО“, а след това „СЛУЧКИ ОТ НАЙ-БЕЗСМЪТНИЯ ЖИВОТ В НАЙ-ВЕЛИКОТО ЦАРСТВО НА ЗЕМЯТА – ДЕТСТВОТО“
КАКВИТО И ЦАРСТВА ДА ИМА НА ЗЕМЯТА, наистина НЯМА ПО-ВЕЛИКО ОТ ТОВА. Особено от ЩАСТИВОТО ДЕТСТВО.
Наистина човек трябва да запази, как да кажа, детството си, детското у себе си. И може да не се връща в спомените си толкова често. Може да си спомня само хубавите моменти, ако е имало. Защото аз тука съм написал черно на бяло:
„Описаните случки са съвсем истински, взети направо от Най-Безсмъртния живот, в Най-Великото Царство на Земятя – ДЕТСТВОТО!!!
Вселената има граници, но няма край!
Душата на човека е по-голяма от Вселената – Тя няма нито граници, нито край!
Ако има РАЙ – ТОЙ се казва – ЩАСТЛИВО ДЕТСТВО!!!
Другото име на РАЯ е … ЛЮБОВ!!!
Онази ИСТИНСКА, ВЕЧНА, БЕЗКРАЙНА, БЕЗУСЛОВНА, ЧИСТА, ПЪЛНА, ОМАЙВАЩА, ВСЕОТДАЙНА, ВЪЛШЕБНА, НЕЖНА, ТОПЛА, СВЕТЛА, ВЕЛИКА, БЕЗПРЕКОСЛОВНА, БОЖЕСТВЕНА ЛЮБОВ!!!
Можеш да влезеш в НЕЯ, САМО, ако имаш ОПИТ на МЪДРЕЦ и ДУША НА ДЕТЕ!!!“
Това съм искал да кажа, защо да се грижиш за неща, които не зависят от тебе. Аз на много хора, които са си загубили здравето, после си го връщат и казват: „ Ами върнах си го, защото те послушах.“ Не само заради това, което трябва да направи на физическо ниво. Примерно му казвам на един, онзи ден ми се оплаква, едно приятелче имам. Има кафе и вика:
– Георги, знаеш ли колко месеца се мъча от подагра?
– Ами колко пъти ти казвам: СПРИ МЕСОТО И АЛКОХОЛА? Но няма да ти мине веднага. Ти си се замърсявал, 20, 30, 40 години – той е на 60 и няколко години – И искаш да ти мине. Една година месото и алкохола не съществуват. Подаграта, ще спре да те боли след 6-я месец. След една година ще се почувстваш здрав, но не се връщай обратно на месото и алкохола поне три години. И чак след третата година от време на време може да хапваш или малко месо или да пиеш малко алкохол, но двете неща комбинация НЕ.
Значи като си запазиш безгрижието, защото онова, което можеш да го направиш, както той може да се откаже, но да приложи ВОЛЯ, нали. Може да го направи. Това зависи от него.
Но има неща, които не зависят от нас. И следователно,
тези неща, които не зависят от нас ние трябва да оставяме на ВСЕВИШНИЯ да ги урежда!
А не ние да се мъчим да ги уредим. Ето това е вид безгрижието. Детето вижда какво може, детето има едно чувство,
затова е детството не само тук в този свят, но и Материалната Вселена, да ни научи най-напред малко или много на ПОДЧИНИТЕЛНОСТ.
И ако сме били много непокорен Дух, много неподчинителен ние сега не може да имаме едно хубаво и щастливо детство. Непрекъснато ти тормозят детството. И те викат: „Ама на това невинно детенце защо му се случва това?“ Детенцето е невинно в този живот, който го започва, но преди това не е било невинно и заради това трябва да плати още като дете кармичните остатъци и след това вече ще се оправи, защото… Сега както е изживян този миг, този момент, в който сега го живеем, така след тридесет, след петдесет или триста години ние ще си направим другия живот. И затова се казва:
БЪДИ ЧЕСТЕН, ПОЧТЕН СПРАВЕДЛИВ, ЕДИН ДОБЪР, ЕДИН МОРАЛЕН, ЕДИН НРАВСТВЕН ЧОВЕК!
Бъди такъв и след това, ще видиш как ще ти се промени живота.
А най-интересното, което сега съм го забелязал лично за себе си, че
ако сега станеш такъв, почва да ти се оправя още в този живот, защото сега сме в този преходен период на ВЕЛИКАТА БОЖЕСТВЕНА ПРОМЯНА.
Значи този шанс така ни е даден сега на всички нас, които живеем на Земята, че защо да го изпускаме!?
Защо да сме бедни, болни и нещастни, когато може да бъдем здрави богати и щастливи?
Но това зависи от нас, веднага да си променим живота. И ако трябва нещо да плащаме на кака Карма, да се съгласим с плащането, както скоро една жена каза:
– А, Георги, ще си изтърпя. Колкото време още ми е писано, ще си го изтърпя и след това.
– След това – викам – ще те освободят и ще видиш какъв хубав живот ще живееш, защото ти не си била Светица и Праведница в другите животи. Казвам ти го честно, не искам да ти кажа друго.
Така е и заради това трябва тази част от детството да остане у нас, това безгрижие, което е.
БОГ ИМА ГРИЖАТА АБСОЛЮТНО ЗА СВИЧКО И ВСЯКОГА!
А ние сме си направили тези грижи с нашето невежество на отношение с нашия така да се каже порочен живот, хайде най-меко казано.
Водещ:
Георги, дойде ми последно една мисъл за финал: Защо има криле на книгата?
Георги:
Криле! Защо? Аз съм написал тука.
Защото ПОЛЕТЪТ Е НАЙ-ПРЕКРАСНОТО НЕЩО!
Тука, когато се прочетат разказите „Моите полети“ или „Под купола“, ще се разбере защото там, не знам дали ще мога да го открия веднага. Ако мога да го открия ще прочета последното изречение на „Моите полети“, защото там съм написал точно какво нещо е полета.
Да виждам как пуснахме котарака да лети с парашут. Много интересен е и този разказ.
Разказа се казва: „Като любов“. Сега отговарям защо има криле. Ето „Като любов“, няма да го чета по-добре е да си го прочетат, защото е и интересен разказ и е малко по-дълъг от другите. Само чета накрая. Синчето го водех там и му предавах пълномощията, при моите приятели, с какво сме летяли и т.н. и Той ме пита:
– А с това ние летяхме..! /показах му едни тресчици от един самолет/
– Летяхте ли? Истински..?
Очите му светнаха.
– А ще летим ли пак тате?
– Ще летим, сине! На нашия таван мирно си почиват двата ми парапланера и старият ветеран – оранжевия ми делтапланер. Напролет люлинският вятър ще ни завихри и понесе сред синьото царство, земята ще зеленее и златее, облаците ще се блъскат в душата ни, ще е волно и радостно, пълно, светло и чисто, защото полетът е за смелите и честните, защото полетът е прекрасен и неповторим… Като любов..!
Ето разказа, който е наречен:
СВЕТЪТ ГОРИ
Неделята бе мрачна, дъжделива. Към десет часа под прозореца ни някой започна да дращи с пръчка и веднага разбрах, че е Аврито. Кимнах му от терасата и след минута бях долу. Навсякъде бе мокро и лъхаше влага. Нямахме желание да играем на спортната площадка, да пускаме лодки във вадата бе студено, до реката не ни се ходеше. Гледах омърлушената физиономия на Аври. Едва днес му изтече голямото наказание – три дни след училище носа си да не показва навън. И то защо – защото една сутрин измъкна от чантата си смайващ кортик с позлатена дръжка.
– Мой трофей! – скромно каза той.
През голямото междучасие, размахвайки го кръвнишки, с пиратска физиономия и индиански бойни викове, изплаши не само принцесите – англосаксонки /Които живееха в нашия блок, така ги наричахме две момичета, две сестри близначки/, но и всички женски твари от трите класа /първи, втори и трети клас/. Следващия час учителката разбра каква е работата и отне трофея. Кортикът бе на баща му, когото веднага уведомиха по телефона и арестът не закъсня. Затова сега пиратът-индианец стоеше оклюман, а покрай него и аз.
Бяхме се залепили на източната страна на нашия блок и се чудехме каква акция да проведем. Имаше полети. Самолетите излитаха на запад, захождаха към планината и след като очертаеха маршрута си, кацаха.
По едно време, отвъд реката, чухме глъхнеща машина. Двигателят нещо се давеше, зад опашката на изтребителя се диплеше дълга ветрилообразна ивица черен дим. Бе като на филм. /Тогава още всичките самолети бяха още витлови. Току-що навлизаха реактивните./
– Тоя самолет гори. – казах аз.
– Ами, гори! Тъй си пушат самолетите, знам това!
– Как така ще си пушат бе, Ари! Не чуваш ли, че моторът прекъсва..?
– Ами, прекъсва! Летецът нарочно прави така! Такава му е задачата…
– Как нарочно?
Самолетът стремително губеше височина. За скачане бе късно. Плацът не беше далеч и пилотът се мъчеше да изведе машината дотам. Но тя пропадаше. Вече безгласна. Прелетя ниско над реката, изшумоля над самите върхове на тополите. След миг отчаяно се наклони към откритото пространство между разрушените постройки, плъзна се по корем и замря.
Хукнахме натам. Лудите пламъци веднага я обгърнаха. Стигнахме на двайсетина метра от опашката ѝ и се скрихме зад бетонната стена на шахтата за смет. Виждахме, как сред играещите жежки ветрила, пилотът, полузадушен, се мъчеше с омекнали пръсти да отвори кабината. Изведнъж до самолета дотича човек и смело влезе в огнения кръг. Познахме го! Беше старшината чичо Киро, артелчикът на летището. Той улови с голи ръце нажежения люк, отвори го, пое под мишниците пилота, измъкна го с мъка и двамата побягнаха към най-близката постройка. Летецът накуцваше силно.
Отвсякъде тичаха хора, но се стъписваха още на стотина метра. Криеха се зад постройките. С вой долетяха линейката и пожарната. Пожарникарите развиваха маркучите. Но преди да успеят да пуснат струята, бордовата картечница запя сама.
Момчетата зарязаха всичко и се скриха в разрушената постройка. /От войната имаше още такива. Понеже летището бомбандирано и много разрушени постройки имаше – четири или пет./ Трасиращите куршуми свистяха точно в празнината между хангарите, отлитаха надалеч и се забиваха като златни игли в зелената тишина на плаца. Наоколо не остана жива душа. Отдалече скришом наблюдаваха. Чакаха експлозията.
Неми и уплашени, ние, две буболечета, стояхме притиснати до стената и гледахме драмата.
Изведнъж отзад се чу страшен вик. Обърнах се и видях, че от ъгъла на нашия блок изскочи жена. Тя тичаше боса, с развени коси през полята право към нас.
– Стой! Стой!- закрещя отчаяно тълпата. – Къде? Ще гръмне! Стой!
– Назад! Няма го! Назад!
Мислеха, че е жената на пилота, но тя безумно тичаше към нажежения смъртоносен миг и не чуваше нищо.
Беше мама.
Връхлетя върху нас в мига, когато огненият гейзер шибна земята и небето, лютата гърмяща вълна изфуча, прозорците на най-близките сгради изпляскаха изпочупени. Горящи парчета като звезден дъжд се разпиляха по поляната. Замириса на изгоряла мокрота, а лютивият дим се разпиля наоколо като отровна мъгла…
Светът гореше..! Целият свят! Но ние бяхме на най-сигурното място на земята, не, на най-сигурното място във Вселената до гърдите на майка…
Ох, пак го преживявам! Няма начин.
БЛАГОДАРЯ ВИ, ПРИЯТЕЛИ!
ПОКЛОН!
