Приятел:
Значи, да кажа: „Добре дошли!“ и на тези, които пристигнаха и днес тук. Събитието стана май вече традиция, да се събираме в този хотел септември месец, заедно с Георги и Силвина, и с приятели. Да си вибрираме заедно в тази прекрасна сфера на светлина, на любов, така както само ние си знаем. Да даряваме любов на всички. Благодаря ви, че сте тук, че сме заедно и можем да споделяме това, което правим!
Малко по организацията от мен, за тези, които няма да стоят тази вечер в хотела, но са тук за вечерята. Ако искате да се включите за вечерята. Има ли някой, който ще стои за вечерята тук, който няма да стои в хотела?
Приятел:
Да.
Приятел:
Колко човека сте? Да знаем за вечерята, на кухнята да кажем. Добре, значи е ясна работата. Добре. Утре тръгването за пикника, който ще бъде в едно еко-селище от другата страна на Варна, едно селище Доброглед. Тръгването ще е в девет и половина, от тук, както днес се организирахме за Аладжа манастир. По същия начин ще тръгнем и в утрешния ден. Ще се настаним в свободните места в автомобилите. Желателно е до девет и половина да се организираме със стаите и така нататък. За да може да се придвижим в група дотам. По принцип, по програма, до три часа сме писали пребиваването в еко-селището. Вече със сигурност има хора, които трябва да дойдат до Варна или да си хванат транспорт за други градове. Ако някой преди три часа трябва да се връща, казвайте. Иначе по принцип като приключим кой накъдето тръгва. Със сигурност има коли, които ще минат и през Варна, и ще оставят хората, които трябва да си хванат някакъв транспорт.
Имам една задачка за всички вас, за утре. Тъй като, като отидем там, ще направим едно барбекю. Ние сме взели зеленчуци и храна за барбекюто, и за пикника. Обаче, докато някои сме заети с приготвянето на храната, ми се иска взаимно да измислим някакви забавни игри. С които да се забавляваме, не да си стоим само. Убеден съм, че все има добри идеи във вас. Просто споделете ги. Утре като отидем, помислете какво може да се направи, за да си направим още по-весело, така да се каже.
И само да добавя, който не се е записал при мен за утрешния ден, за присъствието в еко-селището. Защото нали събираме десет лева. Той входа е пет лева и пет лева за храна. После по-късно може да ми се обади да го запишем, да видим колко хора сме.
Отново ви благодаря! Изпращам ви моята светлина и любов. Бъдете благословени, каквито сте и давам думата на нашите приятели Георги и Силвина.
Георги:
Е, Силвина ми дава думата.
Silvina:
Обаче пък, дали е добре да изпея нещо?
Георги:
Ако искаш изпей.
Silvina:
С Калин.
Георги:
Ами с Калин, ако искате. Вие сте професионални певци. Аз съм професионално говорило.
(Силвина и Калин пеят)
Калин:
Това ли е от мен?
Silvina:
Не знам, ако искаш още.
(Силвина и Калин пеят)
Мисията на човекът – Да бъде човек!
Георги:
Вие ме разчувствахте и за момент се пренесох на родната си звезда. И затова, и аз ще бъда малко лиричен. И едно стихотворение на един голям български поет, ще ви кажа част от него, защото е точно за всеки един в тази зала.
„За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като зараснал белег в твойта плът.“
Това е мисията на всеки един от вас. Може би не десетки, може би хиляди хора са идвали при мен и са ме питали: „Каква е моята мисия в живота?“. Твоята мисия и мисията на всеки един е да бъде човек, в най-истинския смисъл на тази дума. Да пази човещината винаги и навсякъде. В най-малката професия, най-малката работа да върши и най-голямата, Бог гледа еднакво на всички. Казвал съм го и пак ще го кажа. Дали копаеш лозето или си кмет на Софийската градска община, за Бога си равен. Той мери по човечност и по морал, и нравствени качества. Не мери по нищо друго. Мери по добродетели. По благородство, великодушие, благоразумие, човечност, щедрост, смелост, справедливост, вярност, саможертва. Много са добродетелите, но тези са основните. Човек не трябва да има никакъв егоизъм у себе си. Защото има един Принцип на Вселената. Всеки път казвам по една голяма тайна, ако може човек да я измъкне. Знаете ли, че ако наистина се стремиш да нахраниш най-гладния, да облечеш оня, който му е най-студено, да утолиш жаждата на най-жадния, да помогнеш на най-слабия и да го закриляш, когато Небето започва да дава благата си, най-напред ще ги даде на теб. В това съм се убедил. Интересно е, нелогично за земния ум, но това е така. Значи, когато не мисли за себе си, а повече мисли за другите, твоите необходимости, твоите нужди ежедневни, се задоволяват автоматически и по един чудодеен начин благата текат. Заради това, когато Иисус изпраща своите апостоли да обиколят местата, където след това Той ще мине. Той ги изпраща преди себе си, като им казва: „Няма да вземате кесия за из път. Няма да вземате нож. Няма да вземате торба. Няма да вземате тояга. И от нищо няма да бъдете лишени. В която къща влизате, там и оставайте. Където ви поканят, не сменяйте дома. А в онова село, където влезете и където не ви приемат, и ви изгонят, излезте от него и изтърсете прахта от обувките си. В съдния ден, на Содом ще бъде по-леко, отколкото на това село, което е изгонило моите апостоли“. Той им предава способността и дарбата на лечителството, на ясновидството, да помагат на всички. Глухи прочуват, слепи проглеждат, куци прохождат. Когато се връщат, Той ги пита: „Липсваше ли ви нещо?“ „Не, Господи. Нищо не ни липсваше. Навсякъде ни приемаха и имахме всичко“. Това са работниците на Светлината, служителите на Светлината, апостолите на Светлината. Както ги наричам, пратеници на Светлината, могат да се кажат и посланици на Светлината. Апостол и посланик е едно и също.
Георги:
Значи, човек е винаги на точното място, в точното време, изпълнява точната работа. Ако наистина не е доволен, това не само не го задоволява, но го мъчи и той не изпитва радост, тогава може да я сменим. Спомням си, някога ми разказваше един човек, който е бил на заточение осемнадесет години при ескимосите, в най-северната част на Великия Съветския Съюз. Осъден след девети септември, защото е бил от тайните служби. Там се занимават с лов. „Ескимосите бяха като деца. След една година ми се довериха напълно и аз не давах вече цивилизацията да ги излъже. На шест месеца ходехме и предавахме кожи на един кораб. Те ни лъжеха както си искат. А те искаха брашно, консерви, ежедневни работи, патрони за пушките. Ето това е, което искат и което го нямаха. Кибрит, огън… Но те им даваха съвсем малка част. Като видях как безкруполно ги лъжат, като разбрах цената на кожите, отидох при оня, който ги изкупуваше и му казах: „Стоп. Всичко беше дотук. Аз ти казвам, че всичко трябва да им дадеш, както се полага“. И те като видяха, че получиха четири пъти повече, след това аз останах да командвам фактически племето ескимоси. Не жреца, не шамана, не вожда ги командваше, а аз, един българин от далечната българска земя. При тюлените, дето се хранят само с тюленово месо, най-далечния север. Когато успях да изпратя писмо до България, да ме помилват, бяха минали осемнадесет години. Аз обичах тези хора и те ме обичаха. Направихме един впряг от кучета и шейни. Трябваше да ме закарат на едно много далечно пристанище, със седмици път. Да ме оставят, за да мога да се прибера към вътрешността на Съветския съюз. Да стигна донякъде, до кораб и оттам до железен път. Такава мъка ме обзе, че трябва да ги оставя. Но просто аз трябваше да се прибера в родината си“. Интересна история. Дотам го е завел един човек, който не е имал оръжие в себе си. Случайно ако заспи, затворника да не използва оръжието против него. „Чисто и просто ме заведе. Остави ме там. Всичко беше свободно на хиляди километри от цивилизацията“.
Не знам защо разказвам това, но все пак ще ви кажа какво мисля. Този човек и там е станал човек. Дори, реално погледнато, на заточение, в плен, затвор и така нататък, той е имал тази човещина да върши онова, което трябва там. Да не забравя наистина човещината и да се грижи за тези душички. Които според него бяха детски души, те дотам бяха дорасли. Каква мисия ние искаме? Ние искаме винаги да бъдем нещо на земно ниво. Без да знаем, че най-бедния, който е на село, най-обикновения е аватара, който отговаря за единия регион от три области. Повече от дядо владика, от епископа, па сигурно и от патриарха. Да, защото има по-голяма длъжност. Тъй като той е назначен директно от Генералния щаб, от Небето. И понеже ние негодуваме и казваме: „Ама това не ме задоволява. Някакво друго нещо трябва“. Върши си работата, дори да миеш чиниите и я върши както трябва. Да се опиташ да я вършиш съвършено, не през пръсти. Да метеш улицата, да изметеш твоя район идеално и още по-добре. Това иска Бог. Тогава ти пише шестица. А на кмета, който от десет започва да удря пиене и гледа да направи далаверите най-напред на себе си, на близките си, за фирмите си и така нататък, Той му пише само минусчета. И след това да му е яко продължението на гърба. Не се шегувам. Има една светла сила, която все повече и повече, когато навлизаме в Прехода, уравнява везните. Без това не може.
„Имало едно време, както във всяко село, един аватар и един луд. Аватарът всяка сутрин ставал, той бил тракторист и отивал на центъра на селото да си пие кафето. То е ясно, че аватарът евентуално не пуши, не пие алкохол и така нататък, както повечето аватари. Някой, разбира се, може и да се забрави. Но той бил истински, защото отговарял за целия регион. Всяка сутрин той минавал през един мост, който бил по средата на селото. И всяка сутрин виждал, че лудият седи на моста и чака. И всяка сутрин аватарът питал лудия: „Пламенчо, защо седиш тука, мойто момче, на този мост?“ И Пламен му казал, само с него говорил, защото всички казвали на Пламен – Пламен Лудия. И той казвал: „Виж какво, сънувах един сън, че Господ рано или късно ще мине по този мост. И аз седя тук и го чакам да не го изпусна, откакто съмне, докато мръкне“. „Я, гледай ти!“ – казал аватарът. „Сигурно ли е това?“ „Съвсем сигурно!“ Пламен имал тази огромна вяра, че Господ все някога ще мине и няма начин да не го разпознае. Двадесет години седял така Пламен и си отишъл на четиридесет и няколко години. И чак когато се възнесъл в отвъдното, във вечността, сигурно чак тогава разбрал, че Господ минавал по моста всяка сутрин“.
Бог има много лица и в лицето на този аватар, той всяка сутрин го е виждал. Отива на центъра, пие си кафето, качва се на трактора и работи цял ден. Хм, всяко населено място, от най-малкото до най-голямото, има служители назначени от Небето, съзнателни или несъзнателни.
Георги:
Сега ще направя една кратка характеристика. Защото много хора се интересуват: „Аджеба, кой ни ръководи?“ и всеки може да си направи сметка докъде е стигнал, и какъв духовен ръководител има. Ще ги поделя по моята скала, както аз съм учил и както знам.
Онези, които ни водят, когато сме в предучилищна възраст се казват „духовни инструктори“. Те ни свеждат инструкции, които не са писани от тях, те са точни, конкретни. Учат ни да се самообслужваме, да правим дребни работи в духа вече. Аз говоря като за децата и правя една ретроспекция, една връзка като символ, едното с другото. Значи, това е първата степен – „духовен инструктор“, дава инструктаж. Втората степен е „духовен треньор“. Духовният треньор ти дава малко повече практически знания и разбира се, те вкарва в първи клас. Какво прави треньорът? Еми, напътства те. Почва да те учи на таблицата и на азбуката. След като минат първи, втори и трети клас, да кажем, в средния курс на средното училище, кой те поема? Поема те, така да се каже „духовният водач“. Ти вече си се научил на таблицата, да смяташ, имаш познания известни да пишеш и да четеш, и така нататък. Духовният водач вече те насочва нагоре, четвърти, пети, шести, седми до осми клас. След него те поема, в гимназията, „духовният наставник“. Той те наставлява, защото ти вече, горе-долу след тинейджърската възраст, си изградена личност. Духовният наставник много внимава да те наставлява правилно. Но и той не влага кой знае какво творчество от себе си, освен като те гледа какъв ученик си, да се съобразява с теб. След това преминаваме към „духовния просветител“. Духовният просветител вече, последните курсове, последните класове на гимназията взема, десети, единадесети и дванадесети. Този просветител вече е обобщителна личност, трябва да завършиш, да ти се даде пътен лист за живота. Тук той има по-голямата отговорност, по-широк спектър на действие, никак не е малко. Лично аз се смятам за такъв духовен просветител от хилядите по земното кълбо. След това е „адепта“. Какво прави адептът? Адептът адаптира. Може да се каже, че е дистрибутор, духовен. Защо? Защото след като завърши човек средното си образование и си вземе дипломата в джоба, обикновено, голяма част иска да учи по-нагоре, да стане студент. Да, тогава се намесва адептът. Какво прави той? Той профилира вече нещата, защото има студенти по медицина, студенти по литература, има в художествената академия, има в музикалното училище, много специалности. А адептът е специалист в тази насока, в това направление, в този профил. Адептът вече твори. Той започва да обучава по свой собствен начин. Той така обръща и така дава сентенциите и мъдростите на Небето и на духовния свят, че да могат да бъдат възприети най-леко и той следи вече за приложението им. И най-висшата степен, когато станеш аспирант и абсолвент. Абитуриент си в средното училище, абсолвент си във висшето и получаваш или магистратура, или си бакалавър. Вече кой те поема нагоре, в свободния живот? „Духовният учител“.
Всичко това е израстване в духа. И го гледаш човека с куфарче, вратовръзка, минимум депутат и най-интересното е, че той къде е ? Ами, той бил в предучилищна по духовност. А, я гледай ти. „Ама, не може този депутат да е в предучилищна!“ Да, но Георги Изворски казва, че може. А щом той казва и аз напълно му вярвам, значи може, депутатчето било в предучилищна. Е, тогава как може да се сравнява с един обикновен човек, с тракториста, аватар, който е завършил средното образование и е аватар, но е студент. Може ли детенцето на шест години да се сравнява със студента, който е на двадесет и шест, който има тази опитност зад гърба си? Отсъдете сами. Затова не се сърдете на никого за нищо, защото опаковката е великолепна и колкото е по-лъскава, толкова е по-менте. Българското менте, както съм казал сто пъти, ще кажа сто и първи път – най-доброто менте в света. Значи, опаковката е идеална, но етикетите са различни. Първият етикет на опаковката е името на човека. И когато един посветен, просветен и аватар погледне, моментално му става ясно, кодировката от името, какво има вътре. Но може да има и ред други етикети, него нищо друго не го интересува. Него го интересува името и нумерологията. Защото той е специалист нумеролог, един посветен не може да бъде друг. Ами етикета може да бъде – старши научен сътрудник, главен асистент или професор, академик, доктор на еди какви си науки, аватарът това просто не го чете. Той чете: „Иван Филанкишиев, роден на петнадесети март, хиляда деветстотин шестдесет и първа година. Това го интересува за Иван Филанкишиев, нищо друго не го интересува и от това го сканира целия, точно като на скенер и по-добре. И му е ясен Иванчо Филанкишиев до девето коляно по бащина, майчина линия, на калеко, на свако, на вуйчо, всичко му е ясно. О, ето къде било разковничето. Не знам, изведнъж ми дойде в устата това, което ви казвам в момента и за тези степени, защото много се чудят. Ами разберете, всеки, докъдето е дорасъл, в кой клас е, има такъв ръководител до него. Той е видим или невидим, в етерно тяло, в астрално тяло или ментално. Няма никакво значение, чува ли го или не го чува, директно или индиректно, но всеки е един единствен ученик или е един единствен студент в една академия. Тази академия е само негова. Тази школа е само негова. Тази детска градина е само негова. Това средно училище или начално е само негово. Това е. Може, разбира се, те се сменят учителите и се въртят. И като се започне от духовния инструктор, и започват да се качват вече нагоре, духовните треньори, наставници, адепти, просветители и се стигне … Но за да стигнеш при учителя е трудничко, там вече трябва да си минал много степени, да отидеш и да го слушаш. Затова е и поговорката, тя е източна: „Когато ученикът е готов, идва учителят“. Но тя е вече и планетарна, не е само източна, от източната мъдрост, от която ние я вземаме. Но ученикът трябва да е готов. Е, има и абсолютно отлични ученици и те прескачат класове. Нали ако си много умен, можеш да вземеш два класа наведнъж. Изкарваш си изпитите и за две години, вземаш си цялото следване. Това е вече другата страна на способностите, дарбите и талантите у човека.
Георги:
Сега ще кажем как се засилват способностите, дарбите и талантите, и как може на бърза ръка да сменим инструктора с треньор, треньора с духовен водач, водача с духовен наставник, наставника с просветител, да стигнем до адепта, и оттам до учителя е само една крачка. Това става по един практически метод, много лесен и изключително бърз. Като се разделим с нашите негативи, недостатъци и пороци, и започнем да работим винаги с добродетелите. Макар че, щом сме на тази хубава, твърда земя, сто процента не може да се разделим с тях. Но винаги нека останат пет или десет процента, които да ги контролираме от едни средностатистически пороци, а не от най-големия порок, който съм го казвал, за всички времена – горделивостта (или абсолютния егоизъм). Егоизмът е нещо, което е абсолютно останало от нашето прекрасно животинско съзнание. Да, защото за животното е нормално вълчицата да излезе да хване заек или агне и да го носи на вълчето, нормално е, тя си гледа вълчетата. Въпреки всичко това животно има някакъв ум, някакво благородство или някакво чувство за самосъхранение, вълчицата не ловува в периметър наоколо поне на три, четири километра. Тя отива на пет километра и оттам хваща плячката, за да не се разбере къде живее и какво прави. Може би от такава защитна гледна точка, а може би и от друга, не знам. Но ако смятаме, че животните нямат разум, ние просто се заблуждаваме, защото в някои сублимни, върхови моменти, животните наистина проявяват висша разумност и мислене, и логичност. За животното, пороците са нормални. Макар че лично у дома имахме един котарак, който проявяваше благородство и то изключително, и може да се каже кавалерство. Докато съм гледал същите мъжки котараци не дават на женските котки да се хранят, те стоят около тях, докато те самите не задоволят глада си и тогава се оттеглят. Нашият котарак, колкото и да беше гладен, не се нахвърляше хищно на храната. Аз ще ви кажа, по това съм съдил за интелигентността на кучетата и по принцип на животните. Ако още от ръцете ти вземе каквото му поднасяш и лакомо започва, няма никаква духовност, интелигентност това животно. Но ако внимателно подуши, погледне те и колкото и да е гладно, бавно взема по малко, и се храни, това животно е пораснало много в духа. Нашият котарак започва внимателно, оглеждаше се, поглежда те внимателно, да види, да ти благодари и започва. Когато имаше женска котка от съседните дворове, се отдръпваше настрани, когато котките се наяждаха, ако имаше нещо, отиваше и се хранеше. Иначе му слагахме още. Имахме един, той беше голям ловец. Ловеше гугутки, птици, косове, да не говоря за земните животни – плъхове и мишки. Но веднъж синът ми донесе едно малко гълъбче, намокрили му крилата. То току-що излетяло, още не знаеше да гука, а пискаше. И ме мислеше за майка си, защото започнах да го храня. Хванах гълъбчето и котарака, и му казах така: „Слушай, тази птица е член на нашия семеен колектив. Ето пускам я в къщата, на тавана, насам да си лети“. То подлиташе такова. „Само да смееш да падне перце от него“. Котаракът ме погледна в очите и абсолютно разбра за какво става въпрос. Гълъбът след това го гонеше от паничката му. И ако имаше някаква попара, отива и почва да гука, котаракът се оттегля. Той отива и почваше да яде от неговата паничка. Кое хищно животно ще позволи това? Абсурд!
Мен доста кучета са ме хапали, когато съм искал да им подобря нещо, да им дам храната. Веднъж си спомням като бях дете и се сетих, че кутрето добре ме познаваше и аз вземам от бабините консерви една. Отварям я и му я занасям. Но тя е отворена до половината и по-натам надупчена с ножа, но трябва да се доотвори склечка или с нещо, да си пъхне муцуната и да я изяде. Аз вземам една клечка и се опитвам да я бутна. И то ме изпохапа по двете ръце за благодарност. Но съм имал и животни, които няма да те пипнат, каквото и да им направиш.
Така, говорим за духовност и за животинското у човека, което не можем да го спрем, но може съзнателно да го намалим у всеки от нас до минимум. Няма човек, който, когато има известно количество знание и колкото повече знание има, толкова е по-високомерен, надменен. Това го казвам с пълно съзнание и отговорност. Не се шегувам. Само че тези хора са два вида. Хора, които показват арогантност, много са ми симпатични: „Другите ли? Другите просто не ме интересуват. Аз съм прав“. Да, по-добри от лицемера. Лицемерът е накичен, говори тихо в множествено число, слага повече пръстени и гердани от мен, ходи с бели дрехи, българска национална носия. Усмихва се с една заучена усмивка, като тези от алое вера, всички мацки дето са по проспектите. Нали? Усмихват се и те омайва, пълен манипулатор. Поне аз не съм такъв. Като си ми симпатичен ти казвам и току-така комплименти не правя. Но гледам да съм деликатен и да не обидя човек, защото не би следвало да го обиждаш, какъвто и ще да е, а го приемаш точно такъв и му се радваш. Аз много обичам да се радвам точно на лицемерите. Не знам защо са ми любимци. Защо лицемерите, мошениците, подлеците, манипулаторите, хайдуците, политиците, далавераджиите, изключително са ми симпатични и много ги обичам. Юнаци, пия си с тях кафето. Сядам и им излъчвам повече любов, отколкото на оня, дето работи там като мравчица. Това, онова, обаче свит такъв, не смее да изпие вечерта две ракии. „Ама върви пий бе“. „Ама то не било хубаво“. „Кое бе? Алкохолът ли не е хубаво? Откъде знаеш, че не е хубаво? Ама ти не си го опитал. Ти не си се напил три пъти“. Аз поне съм се напивал три пъти в живота си. С мастика, водка и с какво беше… Да, по един литър. Еми, щях да се отровя. Баща ми вика, майка ми вика: „Да го вкараме в Пирогов“. Чувам, аз съм винаги в съзнание. Баща ми: „А бе, я го остави бе. Господ ако иска ще го оправи. Ако оцелее“. Собственият ми баща вика „ако оцелее“ и аз го чувам ясно. Аз пробвах да видя дали ще загубя разсъдъка си след един литър концентриран алкохол на двадесет и две години. Пълно алкохолно отравяне. Три дена няма ставане. Това се вика истински махмурлук. И много уважавам верните пиячи, които като правят запой, го правят седем дни, не се отделят. Пиенето е там и започват един запой. Ама наистина забравят света. Аз не се шегувам като казвам така. Вие го приемате като на шега, но аз ги обичам и сам не знам защо. Просто защото са нестандартни, това е най-доброто. Силви, има ли време?
Silvina:
Време имаме много, цялата вечер.
Георги:
Вижте, почнахме само за един порок, аз почнах от най-големия, тоест егоизма и горделивостта, когато пораждат високомерие. И сега Всемировият Учител Беинса Дуно казва: „Всяка велика нация или народ, ако не изтрие високомерието от себе си, ще бъде заличен от лицето на Земята“. Абсолютно, напълно поддържам това. Защото Бог, Слава Тебе Тате, е заличил не само отделни нации, народи, етноси и така нататък, а цветущи цивилизации. Само заради тяхното високомерие и онова, че са познавали някои неща и са започнали да правят с тези неща глупости. И мислят, че ще мине. Е, не може да мине. Пред Небето нищо не минава и когато то реши оправя нещата. Содом и Гомор бяха заличени за една нощ, за кратко време от лицето на Земята. И когато на един съседен хълм, в съседния град живее Мойсей, излиза да види какво е останало сутринта, когато слънцето изгрява. Защото му е било забранено и на народа, да гледат натам, неговите хора. Отива и вижда само прах, която се разсейва от вятъра. И до вечерта не е имало и следа от двата прекрасни, цветущи града. Но те са били ВИП-а, върха на неморалността. Чудесно, никаква нравственост, никакъв морал. И разбира се, след тях доста градове последват участта им. Докато някои си вземат поука. Може би още четири, пет или шест града, аз даже им знаех имената на юдейски, на еврейски. И след тях спира проявлението. Тъй като останалите се подсещат и що годе започват да връщат човещината и морала. Иначе са били абсолютни скотове, абсолютни.
В една моя беседа или лекция ми казаха някога защо една от преходните раси, между лемурите и атлантите, цяла подраса, е била заличена от А до Я. И в астрала отпечатък не е оставила. И питам Господа: „А, Тате, не знам защо“. „Еми, синко, ще ти кажа защо. Толкова се оядоха на Земята, такава лакомия. А имаше такова плодородие, такова богатство им бях дал. И с толкова малко, имаше толкова много. Само и само да израстват в духа, да не мислят за ежедневните работи, а точно това ми била грешката“. Защото това ми беше зададено като тест, обаче аз тука, сиво вещество и се сетих, и викам: „Ами, те, Тате, като не полагат усилия, стават като едни доволни прасенца“. Както сега, да не цитирам къде, някъде по света, всичко им е… Е, те не могат да измислят нищо. Как ще измислят, как ще оцелеят. Не може. Понеже ми беше зададено като тест и ми беше казано коя е годината и колко хиляди години, и така нататък, и казва какво става, технологично ми казва. Не искам да ми вярвате. Георги Изворски е омайник. Важното е, че не ви манипулирам, само ви омайвам. И аз викам: „Искам подробности“. Еми вика: „Такива богати трапези и такива запои, и всичко останало, което са го ударили, че толкова затлъстяват физическите им тела. А от физическото тяло се предава на астралното и на менталното. И нощно време душата не може да излезе и тя натежава в това тяло. Не може да излиза, да ходи на уроци във Вселената. Това е опропастило цялата тази подраса“. Значи, представяте ли си, понеже на всяко едно живо същество, говоря даже и за животните, но при хората гаранция, всяка нощ нашата душа посещава висшите светове. Докъдето е дорасла, там отива на училище. А изпускаме много училище, ако отидем да играем на рулетка в игралната зала или цяла нощ да правим запой, и да сме будни. Поне трябва час, два, три, за да може да отиде душата. И когато това става постоянно, Господ отписва тази душа от списъка на хубавата книга, която е видял Йоан Богослов, книгата на живота. И я пише в една друга хубава книга, там да не попадаш. Не се шегувам. Нищо не прави на този човек, той продължава да си живее нощен живот, нощна птица, запой, забавление, мацки и всичко останало. Нека си живее. Господ го оставя, но го оставя на доизживяване. Но чисто и просто го прехвърлят ангелите, които отговарят за списъка, от едната книга в другата. Прочетете внимателно „Откровението“ на Йоан Богослов и ще ме разберете. По просто, значи, цялата цивилизация, която е била тогава, цветуща, преходна, от лицето на Земята и не е останало нито едно същество. Така, това ви казвам технологично и аз, разбира се, се подсетих. Защо? Защото чисто и просто те не са полагали усилия. А и тогава е било експериментирано от екипът на Господ, Слава Тебе Тате, аджеба и този модел. Я, да видим сега, като им е всичко тамън, трябва да седнат и да се занимават само с духа, абсолютно. Ами да, всичко ти е на тамън. Малко ореш, много вземаш, всичко имаш. Един час работиш физическа работа или каквато и ще да е, или почти никаква работа, ами затова туземците са туземци, като им падат зрелите плодове отгоре. Ами как може. Може ли един туземец да измисли, да направи, и целия екип на аборигените, да направи летяща чиния? Може да знаят за Земята много работи, но това са знания на милиони години. Не става. Какво става? УСИЛИЕ. Без усилие, без напън, нищо не става. Бог не го интересува, от него е резултата. Ние сме длъжни да полагаме ежедневно и ежеминутно усилие. Не аз, примерно, днес целия ден да блъскам, а три дена после да лежа. Не. Господ иска днес да работя нормално, час, два, три или пет, колкото мога. Колкото ми позволяват силите, възможностите, здравословното състояние и така нататък. Но и утре, и вдругиден, и по вдругиден. Два дена може да почивам, после пак така и така. Един месец може да почиваш през зимата. Един месец през лятото да си вземеш отпуска. И това е така и заради това, кое се цени?
Какво говоря напоследък за тъй наречения „ритуал на озарението“? Знаете ли, че от хиляда четиристотин и четиридесет минути в денонощието, отделяш само десет, максимум единадесет минути за този ритуал. Но той е абсолютно свещен и те води, и много бързо преминаваш от духовния инструктор до учителя. Ама много бързо, защото полагаш тази медитация. Подробности съм дал и на Юндола, и след това още веднъж говорих за нея. И Силвина сега ще направи такава медитация пак, за да стане ясно, да се види. Десет минути от хиляда четиристотин и четиридесет. Но това ни вкарва в духа много повече, отколкото четири, пет часа източните адепти и йоги стоят и гледат в една точка. Те не могат да стигнат до Бога. Стигат до духа. Но Бога е в Божествения свят, не че не е всичко, което е видимо и невидимо, но след като вървят към него. Той си седи там и вика: „А, ще дойдете при мен“.
Така, ако се отръскаме от пороците: алчност, злоба, гняв. Гневът изключително ни сваля в ниските нива и ниска вибрация. Лакомията, похотливостта. „Колко е разрешена?“, викаше баща ми, земният ми баща. И казва: „А бе, знаеш ли, синко, колко е разрешена?“ Викам: „Тате, колко е разрешено това да шавнеш?“ „А бе, знаеш ли, колко мърда попадията?“ Попадията на село е била най-моралния човек. На дядо поп, може и да е млад попа, жена му. Значи попадийката трябва да бъде пример на морала, пример на целомъдрие и на нравственост. Това е в селото. Но въпреки всичко и попадийката може да има и някакви мисли, не толкова скромни, може да има и дела. Но все пак се пази много. Това е попадийката. И това беше народната поговорка: „Колкото попадия мърда, толкова и ти може да мръднеш, но не и повече“. Така, в кръга на шегата. Може да бъдеш мързела, може наистина малко да работиш на физическото поле, но колкото имаш сили. Но да не останеш невежа, да се учиш. Дори от собствения си мързел да се учиш. Седиш мързеливо в кръчмата или целия ден си пиеш две кафета, пет или ракия, ако имаш възможност. Но ти получаваш знание от всичко и отвсякъде, и го обменяш с хората. Това не е мързелуване, това е все пак някакъв вид дейност. Значи, това е вече самопознанието, да се опознаваш. Все някога ще се наложи да положиш усилия, може преди това да си ги полагал. Както един каза: „Виж какво, Георги, аз съм си изработил физически всичко. Поне се местим на пет места и в пет града правя пет къщи двуетажни“. Ей този човек и още беше жив, защото баща ми казваше: „Мъжът прави една хубава триетажна, четириетажна къща и накрая го слагат на снимка на портата. Жената остава“.
Един дошъл на село да си търси булка, вдовец. Най-случайно се заговаря с баща ми. Аз чувам, баща ми вика: „Слушай, много булки има в новия квартал. Там всички къщи са нови. Минаваш и гледаш, ако стопанинът е на снимка на вратата, всичко е наред, тази булка е свободна“. Той имаше изключително чувство за хумор баща ми и го поднасяше по този начин. Но това беше самата истина. Наистина, аз съм минавал. Това е новият квартал на Божурище. Така му викат – нов квартал.
Така, пороците трябва да ги овладеем. На всеки един прекрасен и чудесен порок да му поставим един антипорок или добродетел. Значи, на егоизма, искам да ви кажа леко като тест. Кой ще се сети на тази горделивост, на тази надменност, на всичко останало, кой е антипорока?
Silvina:
Скромност.
Приятели:
Смирение, себеотдаване, всеотдайност, любовта.
Георги:
Любовта – не. Любовта има друго име, защото любовта ние общо го приказваме. Саможертва, саможертвата е точно противопоставяне. Значи, ако почнеш да се жертваш за всяко едно живо същество. Това е любовта. Или имаш две ябълки, като ти дойдат гости, дай им и двете вечерта, като няма нищо друго. Обаче той все пак с две ябълки ще се нахрани повече, отколкото с една. Това вече е твоята жертва. Господ няма начин да не ти пише едно хубаво шест, па и да добави едно плюс. Така. Значи, на всеки един, от тъй наречените смъртни грехове, негативи или пороци, винаги противопоставяме една добродетел. Да, не става без смирение. Значи на високомерието обезателно смирение, което е, за да може да разберем, че ние сме се смирили, а вече това високомерие е най- трудно. Високомерието е най-изявената черта на егоизма. Тази надменност дали я показваме или не, няма никакво значение. Но щом човек вече тръгне така, аз ви казвам и пак го казвам. Казвал съм го в не една беседа, това е за трети път, как ми срязаха и ми сритаха на бърза ръка петата година. Първата година ми казват: „Синко, Новото Небе и Новата Земя идва. Значи Новото, Прехода, между онова, което е старото, ти си моста“. По-хубав от моста на Колю Фичето няма, това е мост от светлина. Господ го е направил и аз се пъча вече. Викам: „Е, мост, минават всички по него от едното измерение в другото. На далавера съм много голяма“. И така нататък, нали духовна далавера. И така минават година, две, три и на петата година аз вече… дават ми лечителски способности, разни други, виждам по света, пътувам из Вселената. Викам: „Е, кой е като мен“. Развявам си байрака. Всичко си е точно. Да, ама не. Те само са ми отворили леко завесата и викаш: „Иии, какво става“. Значи, аз съм забелязал, три месеца вече парапланерист, едно момченце и се уби. Винаги трябва да преодолееш това чувство, че вече като си станал пилот – ти си майстор. Нищо не си. Най-много се трепят младите пилоти, младите шофьори и младите мотоциклетисти. Защото той се забравя, той няма чувство да спре. Защото наистина това увлича. Едно време имаше един много свестен, много стар делтапланерист и парапланерист. Наистина той загина, ама защото изпитваше един делтапланер, а не загина от друго. Просто в името на новото, което даваше, а не от безразсъдност младежка. Той ме сдържаше: „Чакай, спокойно. Виж какво е времето, как ще излетиш?“ Аз: „Не, майстор съм“. „Къв майстор си?“ Значи, много е важно кой има да те води. И на петата година, понеже аз вече тръгвам като младите пилоти, аз съм майстор. Качвам се на японския мотор, двеста и шестдесет километра, я да видя, по мокър асфалт може ли да развие… Не, това не ми се разрешава вече.
Аз съм в планината и мирувам. Спартанско обучение. И една сутрин Татко каза: „Синко, нали беше мост досега? Сега ще ти дам нова, още по-хубава служба, още по-голяма“. И аз викам: „Е, сега кула ли ще ме прави на Светлината, планина ли на Светлината? Нещо голяма работа, сигурно нещо светийски длъжности“. И се пъча така. И той вика: „Синко, искам от този момент да бъдеш изтривалка“. Не вярвам на ушите си. Викам: „Тате, какво? Какво?“ „Изтривалка. Хубава нова изтривалка, поставена пред вратата на Новото Небе и Новата Земя. Идват праведни и грешни, мръсни, ниски и високи, политици всякакви. Бършат се у тебе и влизат вътре“. Продължава дъхът да не ми стига. Викам: „Тате, аз нали все пак, нещо опитвам се да правя“. „Да, синко. Точно затова ти давам тази голяма длъжност“. „Ама, как, Тате, ще е голяма бе“. Чак по-късно наистина разбрах, че от тази по-голяма длъжност няма, да изчистваш всичко от хората. Ами ти си чистач, ти си аватар. Това е длъжността на всеки един от нас, да чисти негативите, не само своите, ами започва да ги чисти и у другите. Тоест, да им поправя грешките.
Оня ден на улицата едно дете хвърля от един богаташки джип, аз го казах, една хартийка такава. И аз отивам, и я взимам, и я слагам в кошчето. Но то не видя, защото баща му тръгна с лъскавия джип черен за сто хиляди евро. Значи, поправяш грешките. Нищо, ама ги поправяш. Сега аз го казвам, но го казвам от учебна гледна точка, иначе в никакъв случай толкова негатив не отделих нито към баща му, който не е научил синчето си, нито към детето. То седем, осем годишно. Яде си вафлата и през огромния прозорец на джипа я хвърля на улицата. Аз си пия кафето на тротоара, а там точно зад мен е кошчето. И баща му трябваше да стане, не аз. Да заобиколи джипа, пак да се качи и нищо да не каже. Но ако бях аз, щях да кажа: „Синко, я мини на задната седалка, защото за момента не може да се возиш на предната“. За да запомни. Защото все пак малко наказание, съвсем дребно, от предната седалка го карам да мине на задната. Защото на предната седалка той се чувства равен с мен. Това са тънкости при обучението, обаче са изключително важни.
Чистя пред нас улицата, нали имаме отсреща училище, хвърлят така. След една седмица… не казвам нищо когато хвърлят. От магазина излизат, минават си и хвърлят, а кофите са наредени. И ние имаме три кофи. Почвам да ги събирам. Точно след една седмица, от минаващите оттам дечица, почти осемдесет процента вече търсеха кофата. Вижте какво, това е личният пример. Не е нещо друго. Това е защото добродетелта има много висока вибрация, хиляди, милиони пъти, да не кажа милиарди, от порока. Порокът има нещо ниско и така в ниските, тъмните честоти. Така, ами стига толкова.
Приятел:
Един въпрос от името на мои приятели от чужбина, помолиха да те питам. Да коментираш ситуацията с бежанците и България. Чака ли ни нещо лошо или не? Защото са уплашени много хора.
Георги:
Не знам кой ги плаши и по какъв начин ги плаши. Само мога да кажа това и ако са ме слушали внимателно, те ще разберат, че всичко е Божията вола. Значи, бежанците оттам се преместват и заливат Европа. Защо? Току-що говорехме за това. Малко да смъкнат високомерието на цяла Европа и на всички страни. За да може да почнат да се съобразяват с тях. Малко да го смъкнат и да започне едно друго мислене, че когато десет милиарда могат да се изхранят на Земята, Великите сили продължават да ни мислят за тъй наречените втори и трети страни, и тъй нататък. А трябва да започнат да мислят и за тях, и това е ответната реакция, която е под ръководството на Бога, да залеят света. За България няма абсолютно никаква опасност. Българите са най-толерантните в света, най-широко скроените, защото не е имало робство тук, не е имало да бъдат на далавера. Значи, това съзнание и този дух, който е тук, ще ги приемат, ако наистина се е запазило като традиция това широкоскрояване на целия български народ и на всички, включително и на ръководителите. И така да се каже това мирно приемане на нещата и съгласяване с тях, няма никаква негативна последица. Но вие сами бяхте свидетели преди години, когато беше в Босна войната и след това се разпространи и отиде в Косово, и така нататък. Значи, колкото повече едните се противопоставят на другите и стават по-твърди, едните са албанци, другите са сърби и част са македонци, всичките все са комити, все са твърди, все са хайдути, все са революционери, там имаше най-много удари. Защо? Винаги по-интелигентният отстъпва. Отстъпва, приема. Значи приема Божията Воля. Като приеме Божията Воля, като приеме това състояние и онова, което са ни учили, което са ни давали в главите, че е много прекрасно да бъдеш фанатик в името на родината и да загинеш за нея. Не е вярно. Пише го черно на бяло в „Стария завет“: „И най-лошият мир е по-добър от най-добрата война“. В името на какво, на кого? На една шепа хора, които командват или в името на някакви материални облаги. И въпреки всичко онези, които са се били, пак ще станат най-бедни и най-отхвърлени. Тогава защо? Аз си мисля да отида и да стрелям срещу приятел и брат, който е отсреща. Абсурд. Той е живо човешко същество и може да е по-добър, и да има повече добродетели от мен, а аз с моите пороци да го застрелям. За какво?
Скоро видях некролога… В нашата махала имаше един мъж, с който си пиех кафето. Той беше наемник, ходеше където има огнища на война. Сега сигурно щеше да бъде при джихадистите, хиляда на сто. Той ходи в Босна, ходи в Косово, ходи на много места. „Колко ти плащат?“ Вика: „Ми, две хиляди марки, две и петстотин. Не знам, аз съм снайперист“. „Какво е чувството?“ „Ами нищо. Това ми е професията. Аз друго не мога.“ „Ами, ще те гръмнат“. „Ами, сигурно“. Да, така е. Вижте, това за него не беше за забогатяване. То беше игра. И аз много го обичах този човек. Как си е заминал не знам. Видях му цветната снимка на автобусната спирка, скоро си ходих в родното градче и викам: „Ей, заминал си е“. А него поне не съм го виждал пет години, защото той изчезва по света, където има революции, контрареволюции. Вика: „А бе, където плащат по-добре. Сега бях при сърбите. Ама ако плащаха оттатък косовските албанци по-добре, но те същата тарифа. Щях да отида при тях. Няма значение кой ще победи“. Казвам го като факт. Пак казвам, не искам да ми вярвате. Но онова, което казвам, са действителни случки и събития, и това е живота. Но наистина, за да живеем ние по-добре, трябва да се отърсим от недостатъците си, от негативите, от пороците и тогава ще бъдем здрави, богати и щастливи. Защото това е естествена ответна реакция на Небето спрямо нас, особено сега след две хиляди и дванадесета година. Преди това са се задържали и наказанието се е задържало, изпитанието или благата. Но сега идват веднага и едното, и другото. И по-добре наистина доброволно и съзнателно като духовни хора, личности, служители и апостоли на Светлината да го направим, защото на нас разчита Небето. Няма на кого друг. Ама каквато и служба да изпълняваш, ти си най-малкото винтче и болтче, без което не може голямата машина. Щом идвате тук и ме слушате, значи сте такива съзнателни. Ами има стотици, хиляди и милиони на земното кълбо несъзнателни, ами те си вършат работата. А това, че вече дойде време успоредно да усъвършенстваме себе си, заедно и с онова дело, което правим за цялото, за колектива, за другите. За една може и малка общност, може и голяма, няма значение, но ние трябва да даваме. И затова съм го казал хиляди пъти: даване, даване, даване, служене, служене, служене; служене, служене, служене, даване, даване, даване. Това беше за мен един абсолютен девиз.
Добре. Силви, имаш думата. Аз да направя една кратка почивка.
Silvina:
Благодаря. Георги говори принципно нещата. Аз искам да навлезна малко в конкретиката и в практиката, в това как наистина да се справим с негативите. Защото е хубаво да си го пожелаем, да си кажем: „Да, аз работя по въпроса“. Как точно работим, ние си знаем или не си знаем по-скоро. Днес сутринта направихме формулата. Не знам дали сте се наблюдавали през деня, кой как, спрямо неговия негатив, който си казва, че го има и е заявил на Вселената, че иска да работи и да го изчисти, как е реагирал. Аз лично се наблюдавах и открих някои неща. Историята ще я започна малко по-отдалече обаче.
Случи се така, че аз с работата, която разгръщаме с Георги, всичко, което правя през последните пет години. В един момент осъзнах, че някак си всичко при мен сякаш е външно и сякаш стана така, че трябва да се върна от старта. Именно, осъзнавайки, че всичко, което се случва със здравето ми, със здравето на мои близки, които се опитвам да ги лекувам и помагам чрез диагностиката и различните терапии основно на физическо ниво, всъщност това е една много малка част от нещата. И всъщност тази история с доволството, дето сутринта си казахме, тази формула започна от една моя позната, която беше сега на беседата във Виноградец. Която дойде при мен за диагностика. Една жена, която се храни с месо, въобще не внимава, яде всичко, не е човек, който е с наднормено тегло и така нататък. И изследвайки я, установих, че тя е най-здравия човек, който съм виждала досега. И тя ми даде урока по доволство. Каза: „Аз съм доволна. Каквото и да правя, аз съм доволна. Аз съм пенсионерка. Чистя офиси. Адвокати са, млади хора, радвам се, че е така, мога да им дам, да им е по-приятно, да им е чисто, да им е светло“. И си казах: „Чакай малко. Не е ли точно това разковничето?“ Аз с моя перфекционизъм и с това, очаквайки хората да са такива, и понеже те не са такива, това се явява като недоволство. Пристигайки във Варна, Николинка ми даде една книга, която пак беше по темата, разбира се. Темата, която си върви тук от два, три месеца и тя беше… Тази книга е „Пътешествие сред племената на недостатъците“, на един ливанец Жозеф Маждалани. Един практически ръководител за това как да се справим с нашите недостатъци. И така всъщност нещата, които днес споделям, малко ще спомена и от тази книга, защото наистина е много интересна. Една малка книжка, но наистина изключително съдържателна. Оказва се, че човек, той и Георги го каза, който иска да напредва духовно, просто това е невъзможно, ако развива в себе си пороците. Аз някъде във Варна го бях казала. Те са като едни плевели, които растат на нашата нива. Тук в книгата, по същия начин, открих същия пример. С една неразорана земя, в която растат само плевели и нашата работа е да разорем тази земя. Но как да я разорем? Ние я разораваме чрез съзнанието, чрез добродетелите. И когато я разорем, тогава вече може да посадим и да никнат културните растения, добродетелите. Последните месеци, от юни насам, наистина се усещат много финни вибрации. Които сякаш става така, че така наречените негативи, независимо на какво ниво, астрални, ментални и физически…. Аз дори ги наричам паразити. Астрални, ментални и физически паразити. Защото те нямат собствена енергия, те са просто противоположното на светлото. Те са сянката и те се подхранват от нашата енергия. Но ако ние ги осветлим, ако ние първо… В книгата този човек казва: „самото осъзнаване и разбиране, и приемане на това, че това е нашия порок“… Учителя казва така: „Когато допуснете грешка, качете се на най-високата сграда и изкрещете на всички, всички да разберат“. Точно този механизъм се задвижва в душата, това, че ти си го приел и си го разбрал. За мъжете това е малко по-трудно, защото това е играта на егото. Много трудно е егото да признае, това е една огромна… като люспи от защита, в които човек се обгражда или по-скоро егото се обгражда и трудно си признаваме. Обаче, когато започнем да се обграждаме по-сериозно и си признаем: „Да, аз имам недоволството“. Обаче в следващия момент в книгата прочитам, че недоволството е вследствие на нещо друго, то не е основния порок и Георги казва: „Основният порок е горделивостта“. В книгата авторът разказва за себе си как се вижда в една медитация, в предишен живот, като един човек, който живее в един замък. Отдалечен от всички хора, след загубата на майка си и баща си, с пресъхнало за любовта сърце. И когато се взира, фокусира в картината, разбира, че всъщност корена на това нещо е горделивостта. И така аз се видях като едно малко дете, каквото бях – отчуждено, отдалечено и само с книгите си, и си казах защо аз съм била такова дете. Много хора са ми казвали с нумерологията, когато са ми виждали хороскопа: „Ти си била една малка принцеса“. И много пъти се хващам, и днес пак се хванах така. Значи, долу закуската е тази, но аз ще отида горе, защото горе има моята храна, която е специална – ядки, лимец и така нататък. И си казах: „Опа, чакай малко. Я долу при приятелите“. Оказва се, че всеки един от нас носи всичките тези пороци в една по-малка или по-голяма степен. И наистина това да си го признаем е първата стъпка. Ама не само тихичко пред себе си, споделете го, както аз сега го споделям това. Освобождава и наистина изчиства много. С близки приятели на първо време човек може да го направи. В книгата се дават доста инструменти. Това, което Георги каза, медитацията и ритуалът на озарението всяка вечер, не е случайно. Точно това е начина за разораване на земята, за осветляване. И когато ние осветлим тази почва, тогава негативите, които са като едни червеи вътре в земята, които дълбаят, започват да изчезват полека-лека. Това е един процес, който е дълъг процес, но важното е човек да започне. Наистина има връзка сто процента. Всичко започна, когато стоях във ваната и се молех на Господ, да ми каже къде е разковничето и къде е грешката, и защо при други приятели, които лекувам, лечението протича добре, а защо при мен не се получава. Тогава дойде информацията, разгръщайки една книга на Петър Дънов, той там говори за лъжата. Абсолютно недопустимо е човек да лъже, по какъвто и да бил начин. След това дойдоха и отговорите за недоволството, и в последните два, три дена и за горделивостта, и надменността. Когато човек има някой от тези пороци в себе си, те са наистина като физическите паразити, много добре се скриват. Но когато ги има, това неминуемо сваля вибрацията му, аурата му. Така, както аз виждам на диагностиката, се накъсва, буквално става на едни цепнатини и пукнатини, и тогава значи астралните и менталните паразити или тези пороци и недостатъци, имат свое съответствие като честота с физическите паразити. Това е абсолютно, когато чрез този наш недостатък си отворим аурата, свалим си вибрацията, тогава се явяват и физическите паразити, най-общо казано, значи те са бактерии, вируси, червеи. Изследвам хората и виждам, че почти всеки, наистина всеки, има в по-потисната форма или по-изявена форма. Рядко са хората като тази жена, която беше за мен символа на доволството, които наистина да са абсолютно чисти. За физическите паразити доста мога да говоря как на физическо ниво да се справим с тях, как се изявяват те. Наистина се размножават много, наблюдавам го дори сред растенията. Тази година доматите бяха поразени от много паразити, имаше вътре някакви черни. Нашият съсед се чудеше откъде се появяват, никога досега не е имало такива неща. Така че, който му е интересно за тази страна, за неговото здраве, истината е, че когато допуснем… Тялото има механизми за да спре физическите паразити, това е амилазата в устата. Затова трябва да дъвчим дълго храната. Затова трябва да се храним по такъв начин, че да се стимулира производството на амилаза. Това е солната киселина в стомаха. Това е един механизъм, който е също за защита, имунен механизъм на дебелото черво. А когато паднат вибрациите ни вследствие на някакъв порок, всички тези механизми падат и тогава в тялото започват да се развиват различни бактерии и неща, и ние не си даваме сметка. Те така добре са се скътали там някъде, в гънките на червата или кой знае къде. И ние се чудим защо години наред нямаме енергия и различни неща, които се проявяват по различен начин. Но когато се направи изследване и след това като се направи терапията, и човека, виждаш как тотално се променя, дори и като психика, защото те имат собствено съзнание. Доказано е примерно, че бактерии, паразити, които живеят в риба, когато те трябва да преминат в птица, която е като техен гостоприемник, те карат рибата да скача над водата, така че да може птицата да я улови и те да попаднат в птицата. Влияят и на хората. Цигари, алкохол, склонност да яде сладко, да яде прекалено много месо, млечни продукти и така нататък, наркотици са вследствие първо на някакъв порок, който този човек е развил и след това те се явяват като отговор, и го карат той да реагира по един определен начин. И когато този човек се изчисти, установява, че нито му се яде сладко, нито му се пушат цигари, нито алкохол, нито месо и така нататък. Така че това е моят опит от последните два, три месеца. Наистина много кратко, но много интензивен период. Наистина много навътре някакси влезнах в нещата и слава Богу, успях да помогна и на доста хора с това нещо. Много, много може да се говори, ама не знам дали е необходимо, за физическите паразити, за симптоми и профилактика, затова как трябва да се работи комплексно. Лечението е един комплексен метод. Значи, не може само да хванеш едно нещо и дотам. Не може само с билки. Не може само с прочистване. Най-важното е яснота, какво реално има този човек. Медицинските изследвания, които се правят, дават една симптоматична картина, те не дават реалната картина. И когато човек има реалната картина, вече може, ако има кой да го насочи разбира се, той да предприеме един комплексен подход. Най-важното е молитвата и възстановяването на връзката. Моя приятелка, по време на терапията, която правихме, всеки ден правеше ритуала на озарението и се изчисти за един месец от доста сериозни неща. Но тя наистина през този период много неща изчисти в себе си, нали, успоредно с това, което на физическо ниво се случваше. Друг обаче човек, който пак правеше ритуала на озарението, уж да си повдига вибрациите… Защото, какво се случва? За вибрациите искам да кажа. Значи, паразитите имат много ниски вибрации. След това идва човекът с неговото средно ниво. След това са духовните вибрации и божествените вибрации. Кои са основните ни инструменти? Медитация, молитва. Когато правим медитация и молитва, ние се свързваме с духовния свят, свързваме се с божествения сват. Това са много високи вибрации, в които паразитите не могат да живеят, както физическите, така и менталните, и стралните, като проявени човешки недостатъци. Музиката, те са толкова много неща, изгрева на слънцето да посрещаме, да пеем, всичко.
Приятел:
Почвам да пея и го правя с любов, и те паразитите си умират, изпаряват се.
Стилиян:
Всичко, което се върши с любов, повдига вибрациите и човек е в постоянна медитация.
Silvina:
Точно така е, но така е като пожелание, обаче когато човек е в реалния живот, защото голямото, великото училище на живота, това е духа и най-важното е наистина прилагането. И не да се отделиш и да медитираш в твоята кула или не знам какво си там, градина божествена, а да си сред хората. Да общуваш, да споделяш и чрез приятелите си да обработваш тези пороци, в крайна сметка, защото всеки един ги има.